Вихр

— Ще получа ли обяснение?

— Не.

— А ще видя ли стаята?

Стен не отговори. Вдигна гарафата и хвърли поглед на съдържанието.

— Стрег?

— Да… стрег.

— Рано е — но ще пия едно, ако и ти ми правиш компания.

Стен откри две корозоустойчиви чаши, напълни ги и подаде едната на Синд. Тя наполовина приседна, наполовина се излегна на едно от канапетата в стаята.

Стен беше срещнал Синд преди много години при обстоятелства, които и двамата биха предпочели да бяха по-различни. Синд беше човешка жена, потомък на елитните воини, които някога бяха защитавали религиозните фанатици на купа Лупус, познат като Вълчите светове. Стен се бе противопоставил на корумпираното военно-църковно правителство по времето, когато работеше като агент под прикритие в секция „Богомолка“.

Когато телата бяха спрели да мърдат, Стен реши — с неохотното съгласие на Вечния император, изправен пред свършения факт, — че новите шампиони и защитници са Бор, изключително нечовешките, запленените от варварството, постоянно наливащите се горили, които бяха местните за купа.

Синд беше израснала в провалила се военна култура — и изучаваше войната. Изучаваше войната, докато тя не се превърна в нейна любов и идея фикс. Присъедини се към Бор и стана воин — снайперистката стрелба и превземането на кораби на абордаж бяха сред специалните й умения.

Част от фикс идеята й от младини беше невероятно непоколебимият мъж, който беше унищожил културата на Джанисарите, нейните прадеди. Човек от легендите, наречен Стен. И по-късно се беше срещнала с него. И беше открила, че не е брадат старец, за какъвто го беше смятала, а все още млад и силен воин.

Водена от възхищението си към героя, тя беше намерила път към леглото му. Стен, изпаднал в шок след бойната мисия, довела до смъртта на целия му екип, не прояви интерес към романтични забежки, особено със седемнадесетгодишно девойче. И все пак беше успял по някакъв начин, напълно случайно, да не накара Синд да изглежда глупаво, нито самия себе си — като пълен идиот.

По време на битката за унищожаването на Тайния съвет те се срещаха отново и отново — но винаги професионално. Някак бяха станали приятели.

После, когато Императорът се завърна и Тайният съвет беше ликвидиран, Синд отпътува със Стен към родните си светове — купа Лупус. Начинът, по който се възприемаха един друг, се беше променил през това време. И все пак… нищо не се бе случило между тях.

А когато Стен беше напуснал, за да поеме новите си задачи като имперски пълномощен посланик, Синд беше продължила да упорства, но не толкова от интерес към ръкопашните кланета, колкото заради изучаването на причините и резултатите от войната.

Сега и двамата отпиха от стрега, потрепериха и отпиха отново.

— Предполагам — каза Стен, — че си дошла като част от моя имперски цирк за дипломатическата мисия на Алтайския куп.

— Там ли отиваме? Алекс каза, че местоназначението е поверително.

— Така е. Можеш да получиш фиша за мястото, където отиваме, от господин Килгър.

В стаята настъпи тишина. Старото сексуално напрежение между двамата затопли безмълвието.

— Изглеждаш добре — подхвърли Стен.

— Благодаря. След последния път, когато се видяхме, реших, че трябва да се запозная по-добре с цивилните дрехи.

Стен я оцени по достойнство — беше се справила страхотно. Синд, едва минала двайсетте, облечена в консервативен елегантен костюм, с късо подстригана коса, лек грим, достатъчен, за да подчертае, без да се натрапва, би могла да мине пред повечето същества за изпълнителен директор на голяма мултипланетарна корпорация.

Никой не би видял — и малцина освен Стен биха могли да го допуснат, — че подметките на обувките й са скривалище за нож, че чантичката й съдържа миниуилигън, а огърлицата й може да послужи и като гарота.

Синд го огледа на свой ред:

— Спомняш ли си първия път, когато се срещнахме?

Стен се задави и стрегът нахлу в ноздрите му — доста неприятно усещане. Синд се засмя.

— Не, не онзи път. Преди това… на банкета, когато бях в редицата на посрещачите.

— Ъъъ… — Стен разрови спомените си. Жената — тогава момиче — беше носила… струваше му се, че просто е била в униформа. Но сметна, че ще се прояви като пълен глупак, ако го изрече.

— Носех парадна униформа — припомни му тя. — Но не това беше първият ми избор.

Сега беше ред на Синд да се обърне настрани, докато обясняваше смутено за лъскавия секси костюм, за който беше платила почти цялата си премия, как го беше облякла, след което го бе разкъсала на парчета и захвърлила.

— Приличах на истинска проститутка — продължи тя. — И… и по-късно осъзнах, че знам само как да изглеждам — и как да се държа — като войник или като войнишка курва, предполагам.

И ето че пак се случва, помисли си Стен. Поради някаква причина Синд успяваше да му каже смущаващи неща, неща, които другите жени му бяха казвали само в разгара на страстта, и то след дълго познанство. И за него важеше същото, осъзна той.

Освен това разбра, че е време да смени темата.

— Мога ли да бъда официален?

— Можете, адмирале.

— Не, не адмирал. Този път съм цивилен.

— Много добре.

— Защо?

Синд се усмихна отново. О, помисли си Стен. Никакъв дракх за подчинени офицери. Вече не важеше правилото „Не е разрешено да искаш да държиш ръката на по-нископоставен (по-висшестоящ) войник“.

— Намирам се в доста неудобна позиция — каза Синд, като се изпъна в малко по-удобна поза и по този начин постави Стен в малко по-неудобно положение.

— Вече съм майор.

— Поздравления.

— Благодаря. Искате ли да видите най-добрия ми редник?

Стен зачака. Синд се изправи, отиде до близката врата и я отвори.

— Редник, покажи се.

Чу се скърцане на кожа и едно същество се изсипа в стаята. Високо само метър и петдесет, то сигурно тежеше около сто и петдесет килограма — с двадесет повече от последния път, когато Стен беше видял страшилището. Кръгловатите окосмени лапи на съществото се опираха в земята, както и огромната му невчесана брада, сетне чудовището изправи наполовина огромното си туловище и изрева:

— В името на брадата на майка ми. Ето ви вас двамата, посланик и майор, изпивате всичкия стрег и оставяте бедния жаден редник, който ви обича като брат, да умре от жажда, озлочестен и изоставен в мрака отвън.

— Какво — поде в същия дух Стен, — в името на замръзналия задник на баща ми, на твоя баща, на бащата на Синд, правиш тук, Ото?

— Аз съм прост войник, следващ пътя на воина, както великите богове Сарла, Лараз и — кой, по дяволите, беше другият безполезен бог? О, да — и Колерик са ни завещали.

— Налял се е със стрег — каза Стен.

— Налял се е със стрег — съгласи се Синд.

— Докарай останалите. Обади се на Килгър — кажи му да задържи кухнята, за да ни приготвят храна. И да поръча още стрег, малко от ужасното питие, което Императорът нарича скоч, и, о, да, наистина, каса от… по дяволите, каквото влиза в „Черно кадифе“. И да докара жадния си задник тук. Сега, Ото, с колко от проклетите Бор разполагам?

— Само сто и петдесет.

— О, Боже! — възкликна Стен. — А ни остават няколко седмици до тръгването. Майор Синд, осигурили ли сте квартири за вашите същества?

— Да. Разполагат с цяло крило в новия офицерски блок, в началото на Имперските земи тук. Имат да свършат и доста черна работа.

— Значи Бор няма да имат време да излязат навън, за да избиват, рушат и разграбват Първичен свят?

— С малко късмет.

— Добре. Сега, редник Ото, напълнете чашите и обяснете. Бързо.

Стен се нуждаеше от обяснение, защото, когато за последно беше в разюзданата компания на Ото, съществото беше вожд, управляващ — ако можеше да се каже, че Бор управляват нещо — целия куп Лупус.

А ето го сега нископоставен воин, сякаш беше млад Бор с още ненабола брада.

— Не знаех — каза Стен след третия стрег, но преди Килгър и останалите Бор да се изсипят и трезвеността да се стопи в нощта, — че вашият вид има второ детство.