Вихр

— Точно така. Просто съм уморен. Напоследък оттеглянето на Малък мост ми звучи все по-добре и по-добре — поде Стен плавно. — Да оставим света да си върви.

— Винаги съм казвал, че ти липсва амбиция — укори го Махони.

— И намалява, колкото повече остарявам.

— Чисто е — съобщи Махони. — Прекарвал ли си известно време в двора?

— Честно казано, не.

— Напоследък на него се гледа доста по-сериозно — каза Йън. — Преди беше място, където Императорът складираше досадните или глупавите хора с пари или власт. Даваше им титла, държеше ги тук на Първичен, така не можеха да разбунят духовете у дома. Повечето от тях и сега са перчещи се пауни. И като че ли Вечният император прекарва повече време в тяхната компания. Но има и разни хора, които не са контета.

— Какво означава това?

— Не знам — отвърна Махони.

— Забелязал ли си, че Императорът лесно губи самообладание напоследък? — попита Стен.

— Виждаш ли — отвърна Махони, като разпери ръце безпомощно, а после размисли, — дракх като този — дали е побъркан например, не знам дали изобщо има значение. Може винаги да е бил такъв. Може би просто се преуморява в усилията си да обедини разпадащата се Империя. Аз… аз наистина не знам — повтори Махони още веднъж.

— Ето и другия въпрос — каза Стен. — Може би той е най-важният въпрос и тъкмо той ме яде. Възможно ли е тази проклета Империя да бъде спасена? Или комбинацията от Таанските войни и Тайния съвет идва твърде много?

— Разчистване… три, две, едно, сега… Отново, Стен, единственият отговор, който имам, е, че няма достатъчно данни.

Те продължиха да вървят, докато пътеката зави към изкуствената планина, която Императорът беше построил с основателната причина да му пречи да гледа негодниците в парламента, когато обсъждат нещо. Най-накрая Махони обяви, че са далеч от всякакви подслушватели, и попита Стен за сегашната му задача.

— Имаме десет минути, така че ми дай всички подробности.

Стен го стори. Махони мълчеше през по-голямата част от времето, от време на време поклащаше глава или изръмжаваше.

— Ето ти добър пример за същото, за което ти говорих — рече накрая. — Алтайският куп. Добър анализ от страна на шефа, но не можеш да не се чудиш защо е оставил неразборията да продължи толкова дълго. Оправдава се, че е бил зает с по-големи проблеми. Защо ти е казал да отидеш там и да положиш в свещен жест ръце върху Какана, за да му дадеш благословията на Императора? Можеше спокойно, и вероятно би постъпил доста по-мъдро, да те изпрати да се запознаеш с проблема и тогава да вземеш решение дали да подкрепиш стария крадец, или да повикаш агентите на „Богомолка“ да му прережат гърлото. Сега ми хрумна нещо, докато мислех на глас. Имам чувството, че той няма предишното търпение или проницателност. Е, както и да е.

— Проблемът е — усмихна се малко тъжно Стен, — че Императорът, доколкото мога да преценя, е единственият способен наоколо.

Махони не му отговори.

— Сигурен съм, че всичко ще се уреди — рече той уклончиво. — Сега навлизаме в обхвата на подслушвателите. Трябва да се погрижа за моите неща. Не минах през купища неприятности, за да се занимавам с твоите незначителни лични проблеми. За това си има свещеници.

Стен се засмя, чувстваше се доста по-весел. Махони демонстрираше присъщата на агентите от „Богомолка“ студена симпатия: „Съжалявам, че кръвта ти ще изтече, но можем ли да сменим цвета, защото винаги съм ненавиждал червеното“.

— Първо, тук — ръката на Махони докосна тази на Стен и кубче от пластмаса мина от едната длан в другата. — Има сензор за телесна топлина. Дръж го до себе си. Ако го изпуснеш, ще се овъгли.

— Какво има в него?

— Доста сложна и мощна компютърна програма и два нейни клонинга. Иди до който и да е имперски компютърен терминал, който има разрешение за достъп до общата мрежа, и вкарай кодовете. Първият ще изтрие името ми навсякъде из имперските записи, включително тези на „Богомолка“ и свръхсекретните. Вторият ще направи същото за теб; третият е за онзи негодник Килгър. След това почистването се разпространява и мутира из всички директории и и унищожава всичко по пътя си.

— За какво би ми притрябвало това? — попита Стен напълно зашеметен.

Махони не отговори.

— Още нещо. И слушай внимателно, защото ще го кажа само веднъж и искам да се запечата в съзнанието ти. Ако те залее дракх — наистина те залее, и ти ще бъдеш напълно наясно какво имам предвид, ако стане, — първата ти работа е да си отидеш у дома. Там те чака нещо.

— Малък…

— Мисли, по дяволите — излая Махони. — Вирнал си си главата, сякаш си млад кадет. Това е то. Четири средства може би. Или четири части от един стар мъж, деградиращ до слабоумие…

Махони се изхили рязко.

— … каза: „Глупако, фразата беше: надеждата е в душата й“.

Махони се засмя отново. Стен, повече от запознат със ситуации, в които внезапни изблици на шеги бяха необходими, също се засмя.

— Добре, Йън. Ако ще си разказваме стари вицове, ето една история на Килгър, която дори няма да се опитвам да докарам на неговия диалект.

Когато устните му започнаха да изричат думите на полузабравената шега, Стен си забрани да поглежда виновно към замъка Аръндел… и се концентрира върху шегите — вулгарни, шотландски и глупави.

Дни по-късно Йън Махони стоеше в сенките близо до един от хангарите на космодрума. От другата страна на полето виолетов пламък разцъфтя в нощта.

„Виктори“ се издигна плавно с двигателите си „Юкава“, докато не се отдалечи на хиляда метра от Първичен свят. После капитанът му включи звездния двигател и след миг остана само тишината в нощното небе.

Махони стоя дълго време загледан в нищото.

Късмет, момко. И да е по-добър от моя. Защото предчувствам, че моят е на привършване.

И може би е време този град да си намери друг собственик — и да е наясно точно какъв би могъл да бъде.

7.

Около двадесет същества се бяха скупчили в залата. Витаеше заговорническа атмосфера. Изпълнена с разговори — и миризми. Сладкият мускус на суздалите. Ментово-рибешката миризма на богазите. И метаново-амонячният аромат на хората.

— Вонят като екскременти — обади се мъжкият богази. — Като собствените си екскременти.

— Тихо. Може да чуят — предупреди го една от жените му. Тя се засуети около него, оправи килнало се перо в разкошната му опашка. Името му беше Хоацин.

Той удари голямата си човка в нейната, с което показа удоволствието си.

— Изучавал съм хората само от книгите — каза Хоацин. — Някои съм виждал в училище. Но никога отблизо.

Той махна деликатно с крайник към хората в стаята.

— Сега са много близо. Харесва ми. Не миризмата. Обичам да изучавам отблизо.

Хоацин беше учител, както и повечето мъжкари в неговото общество, Техните задължения бяха гнездото и книгите. За жените им оставаше ловът.

Хоацин се вгледа в главната маса с гордост. Там бяха водачите на всяка група и търсеха начин да се споразумеят. Първата му жена, Дайатри, беше една от четиримата. Сега беше взела думата.

— В кръгове говорим — поде тя. — Големи яйчени кръгове. Но работата не е в яйцата. Може цяла нощ да стоим. Да говорим и да говорим. И пак яйце няма да се излюпи.

Тя наведе яката си човка към далеч по-дребните създания около себе си. Дори по стандартите на богазите беше висока: почти три метра.

Водачката на глутницата суздали оголи зъбите си. Мътната светлина проблесна по острите им очертания.

— Обобщено от истинска богази — каза Ютанг — Забравете плътта. Да стигнем до кокала на нещата.

Комплиментът към стария враг не беше преднамерен. Ютанг се беше уморила от цялото това разтакаване. Вероятно щеше да се изненада да научи, че двете имат още нещо общо: в отвращението си към миризмата на хората те бяха единни.

Генералът въздъхна. Не можеше да си обясни как се беше оставил да го доведат на тази среща. Само че торкът, Мениндер, беше пословично убедителен. Даул беше изплашен. Това, което беше започнало като информативно проучване, се беше развило до пълноправно съучастие. Сегашният натиск го дразнеше. Като джохиански министър на отбраната, той определено имаше най-много за губене.