Летен прилив

Пери погледна надолу. Той видя дузина разпръснати езера и водни басейни, изпускащи пара, свиващи се и отдаващи съдържащата се в тях влага в атмосферата. Куейк се нуждаеше от защитата на този слой водна пара срещу директните лъчи на Мандъл и Амарант.

Онова, от което не можеше да бъде защитен, беше нарастващата сила на приливната вълна. Земята около свиващите се езера беше започнала да се пука и надига. С наближаването на мястото, където бяха намерили Д’жмерлиа и Калик, условията непрекъснато се влошаваха.

Пери се бореше с управлението на колата. Приземяването при тези условия щеше да бъде трудно. Колко време ще му отнеме да остави Д’жмерлиа и Калик при тяхната кола и да се върне обратно в относителната сигурност на въздушните слоеве? И ако нямаше никаква следа от Атвар Х’сиал и Луис Ненда трябваше ли да оставят двамата роби самички долу?

Не се налагаше да отиват много далеч. След десет минути трябваше да вземе решение.

А след трийсет часа летният прилив щеше да бъде факт. Той рискува и малко повиши скоростта на въздушната кола.

На небето пред тях изплува червена светлина. Пери се взря в нея с уморени очи.

Беше ли това Амарант, гледан през пролука в облаците? Само че не се виждаше никаква пролука. А светлата област беше много ниско на небето.

Той се вгледа отново и намали скоростта до безопасния минимум. Когато накрая се убеди, се извърна на седалката.

— Съветник Грейвс и ти, Д’жмерлиа, ще дойдете ли напред, моля, да ми кажете мнението си за това?

Беше формалност. Пери не се нуждаеше от друго мнение. През последните няколко часа в областта пред тях бе имало силна вулканична дейност. На мястото, където бяха взели Д’жмерлиа и Калик, от хоризонт до хоризонт, повърхността бе оранжево-червена. Пушещи реки от лава течаха през почернелия и безжизнен терен. Никъде не се виждаше място за приземяване на въздушна кола.

Пери потрепери от първичен благоговеен страх при тази гледка… и изпита облекчение.

В края на краищата не се налагаше да взема решение. Куейк го беше взел вместо него. Можеха веднага да се отправят към Умбиликал и към сигурността.

Умът му вече извършваше изчисленията. Седем часа полет от сегашното им местоположение. Към тях се прибавяше резерв за грешка, в случай че трябваше да летят при силна буря или с намалена скорост, и тогава необходимото време се закръгляваше на десет часа. А до отдръпването на Умбиликал от повърхността на Куейк оставаха осемнайсет часа.

Оставаше резерв от осем часа. Щяха да успеят и дори да разполагат с още време.

Глава 19

Шумът означава неефективност. Същото се отнася и за механичната вибрация. Двигателите на една въздушна кола в добро състояние почти не се чуват и полетът протича гладко.

Дариа Ланг чуваше хриптящото смъртно тракане зад себе си, усещаше подът да трепери под краката й. Нямаше съмнение, че друсането става все по-силно. Лесно се усещаше въпреки напора на вятъра. Положението бързо се влошаваше.

— Още колко? — трябваше да изкрещи.

Ханс Ребка не вдигна глава от пулта, но поклати глава.

— Четиринайсет километра. Може би твърде далеч. Кацаме и продължаваме.

Те се носеха на не повече от хиляда метра над повърхността, достатъчно високо, за да избегнат нахлуването на прах през някои отверстия. Земята под тях, призрачна и неразличима, едва се виждаше под маранята от завихрен прах.

Ланг гледаше нагоре. Далеч пред тях се виждаше тънка вертикална нишка. Тя изкрещя:

— Виждам я, Ханс! Основата на Умбиликал!

В същия момент Ребка изкрещя:

— Няма полза! Губим височина.

Двигателят на въздушната кола започна да кашля и да се задъхва. Плавният иначе полет при почти максимална мощност беше последван от стържеща вибрация и секунди на болезнено спускане. Пропадаха в слоеве прах. Сребърната нишка на Умбиликал изчезна от погледа на Дариа.

— Шест километра. Четиристотин метра — Ребка хвърли последен поглед към повърхността, преди съвсем да навлязат в бурята и сега летеше по автопилот. — Не виждам и не мога да избера място за приземяване. Проверете обезопасителните си колани и притегнете маските и респираторите. Може би кацането ще бъде твърдо.

Въздушните коли бяха яки, конструирани да летят при екстремални условия, но не можеха да гарантират меко кацане с двигател, станал за вторични суровини, задръстен от корундов прах. Последното издихание настъпи, когато уредите показваха височина двайсет метра. Ребка промени наклона на задкрилките, за да избегне премятането, и се приземи с два пъти по-висока скорост. В последния момент той извика на Дариа да се хване здраво. Колата се удари силно, подскочи над една оголена скала, достатъчно голяма да откъсне рамата й, плъзна се и спря.

— Това е то! — още се движеха, когато Ребка освободи ключалката на обезопасителните колани и се пресегна да помогне на Дариа. Хвърли последен поглед към микровълновия сензор и се обърна към нея с триумфираща усмивка. — Хайде, установих азимута. Основата на Умбиликал е на по-малко от половин километър пред нас.

Условията на земята бяха много по-добри, отколкото бе очаквала Дариа. Видимостта беше няколко десетки метра, макар воят на вятъра да беше прекъсван от тътена на далечни изригвания. Но земята беше спокойна, равна и проходима, с изключение на ред големи колкото къщи скали, изскочили над повърхността като изпочупени зъби. Тя последва Ребка между две такива скали, мислейки си какъв късмет бяха имали, че машината отказа точно тук, а не няколко секунди по-късно. Щяха да налетят на скалите и да се разбият.

Дариа не беше убедена, че Куейк е толкова опасен, колкото твърдеше Пери и имаше желание да остане и да го изследва. Но след като бяха летели толкова много, за да достигнат до Умбиликал, нямаше смисъл. Тя се взря напред. Сигурно вече бяха извървели най-малко половин километър.

Без да гледа къде стъпва, Дариа се подхлъзна на дебел слой прах, несигурен като разлято масло. В този миг Ребка падна пред нея, претърколи се, ала бързо се изправи на крака. Вместо да продължи напред, той спря и посочи право нагоре.

Бяха се оказали в район, защитен от вятъра. Видимостта се беше подобрила около десет пъти. Над тях в небето, замъглено от висока запрашеност, се виждаше очертание на диск. Докато наблюдаваха, той се вдигна по-високо и видимо се смали.

Неговият вик съвпадна с осъзнаването на онова, което тя видя.

— Основата на Умбиликал. Издига се!

— Но ние пристигнахме тук по-рано, отколкото очаквахме.

— Зная. Не трябва да се издига. Много е рано!

Докато Умбиликал избледняваше във висините, неговото оформено като боздуган дъно се оттегляше сред облаци прах. Около издигащата се основа беше площадката за маневриране на въздушни коли. Дариа знаеше техните размери и се опита да прецени височината. Долният край на Умбиликал вече сигурно се беше издигнал почти на километър над повърхността.

Тя се обърна към Ребка:

— Ханс, нашата кола! Ако можем да се върнем там и да излетим…

— Няма да стане — той се премести по-близо до нея. — Дори ако можем да издигнем колата във въздуха, няма къде да кацнем в основата на Умбиликал. Съжалявам, Дариа. Вината за тази каша е моя. Аз излетях и сега сме затворени тук. Заслужих си го.

Той говореше по-високо, отколкото беше необходимо. Сякаш да обезсмисли викането, вятърът напълно стихна. Прахта във въздуха изтъня, повърхността стана спокойна и погледът на Дариа стигна чак до въздушната им кола. Над тях основата на Умбиликал летеше изкушаващо близо.

Беше най-лошото възможно време за такава мисъл, но Дариа реши, че малко тревога в гласа на Ханс Ребка го прави по-неотразим отвсякога. Самоувереността и компетентността бяха добродетели, но такава беше и взаимната зависимост.

Тя посочи нагоре.

— Той не се издига повече, Ханс. Кой го контролира?

— Може би никой — вече не крещеше. — Последователността от команди може предварително да бъде зададена, но може и да са Пери и Джулиъс Грейвс… Възможно е да са го вдигнали просто за да не е на повърхността. Може би го държат там и очакват да видят дали ще се появим. Но ние не можем да ги достигнем!