Летен прилив

Само че нямаше избор.

Погледна вляво. Калик беше до нея, клекнала ниско на пода. На пилотската седалка, Макс Пери държеше квадратно парче непрозрачна пластмаса пред лицето си като частична защита срещу силното облъчване.

— Още колко? — въпросът прозвуча като слабо хриптене.

Дариа не можа да познае собствения си глас. Не беше сигурна дори за какво пита. Дали искаше да попита още колко остава, докато си сменят отново местата, докато пристигнат или докато всички умрат?

Нямаше никакво значение. Пери не отговори. Той просто й подаде шише хладка вода. Тя отпи голяма глътка и го подаде на Калик. Не й оставаше да прави нищо друго, освен да седи, да се поти и да издържи, докато дойде време да си сменят местата.

Загуби представа за времето. Знаеше, че сяда на мястото отпред най-малко три пъти. Имаше чувство, че са минали седмици, докато най-после Джулиъс Грейвс я разтърси и предупреди:

— Пригответе се за турбуленция! Спускаме се през облаците.

— Вече? — прошепна тя. — Значи слизаме.

Не можеше да чака повече. Независимо какво щеше да се случи след това, щеше да се спаси от мъчителното печене под двете слънца. Сигурно щеше да ги сънува до края на живота си.

— Не. Не там — гласът на Грейвс звучеше така, както и нейният. Той избърса потта от плешивата си глава. — Енергията свършва.

Това привлече вниманието й.

— Къде сме?

Но той се беше обърнал на другата страна. Елена Кармел на седалката зад нея, се наведе напред и й отговори:

— Ако уредите отчитат правилно, много близо. Почти до кораба.

— Колко близо?

— Десет километра. Може дори и по-малко. Зависи колко енергия е останала за използване в режим на летене на въздушна възглавница.

Дариа не каза нищо повече. Десет километра, пет километра… какво значение имаше? Тя не можеше да извърви и един километър дори ако от това да зависеше животът й.

Но един глас вътре в нея изненадано се пробуди: Може би само ако от това зависи животът ти. Щом младата, объркана Елена Кармел може да намери сили, защо ти да не можеш?

Преди да има време да спори със себе си, колата се гмурна в облаците. Няколко секунди не можеше да си позволи каквото и да било.

Ханс Ребка беше решил да запази енергия за въздушната кола за по-късно и не желаеше да се откаже от това само за да направи кацането по-меко. При бързото слизане въздушната кола беше подмятана по небето като коркова тапа от морски вълни. Но това не трая дълго. За по-малко от минута те достигнаха долния край на облачния слой.

Всички проточиха вратове напред. Каквото и да ги очакваше, не можеха да се върнат горе.

Беше ли звездният кораб все още там? Имаше ли твърда повърхност около него, на която да се приземят? Или бяха избягали от изгарящите лъчи на Мандъл и Амарант само за да загинат на Куейк в потоци разтопена лава?

Дариа гледаше, без да може да отговори на тези въпроси. Гъст пушек закриваше повърхността под тях. Предполагаше се, че са над склоновете на котловината Пентаклайн, но можеха да са навсякъде другаде на планетата.

— Е — каза тихо Ханс Ребка, сякаш говореше на себе си, — добрата новина е, че не се налага да вземаме решение. Погледнете уреда за енергия, Макс. Сочи на червено. Слизаме, независимо дали искаме или не — той повиши глас: — Слагайте респираторите!

След миг те се гмурнаха в синьо-сивия пушек, който се кълбеше около колата, гонен от ветрове, толкова силни, че се видя принуден да нареди:

— Обратна тяга! Ще се приземим колкото е възможно по-бързо, преди вятърът да ни издуха обратно до Умбиликал.

— Къде е корабът? — попита Джулиъс Грейвс, свит зад Дариа в тясното багажно помещение.

— На два километра пред нас. Не можем да го видим, но аз мисля, че е все още там. Улавям радарно отражение. Не можем обаче да достигнем оголената скала, където стои корабът, така че ще трябва да се приземим на склона на котловината. Пригответе се. Височина двайсет метра… петнайсет… десет. Готови за приземяване.

Бурният вятър изведнъж стихна. Пушекът около тях изтъня. Дариа виждаше земята от едната страна на колата. Беше гола и спокойна, но от дузина малки отвори на повърхността, разпръснати по склона на котловината Пентаклайн, като драконово дихание излизаше пара. Гъстата растителност, която Дариа очакваше да види в долината, я нямаше. Виждаше се само сива пепел и изсъхнали стебла.

— Километър и половина — гласът на Ребка прозвуча спокоен и далечен. — Пет метра по алтиметъра. Енергията свършва. Изглежда ще трябва малко да походим. Три метра… два… един. Хайде, красавице! Накарай ни да се чувстваме горди.

Летният прилив започваше след три часа. Въздушната кола докосна като пеперуда изпускащия пара склон на котловината Пентаклайн.

Глава 21

Ханс Ребка не беше щастлив, но би било справедливо да се каже, че през последните няколко часа беше доволен.

Откакто бе назначен на Добел, той не беше сигурен за себе си и за изпълнението на своята задача. Беше изпратен да разбере какво не е на ред с коменданта Максуел Пери и да му помогне.

На думи звучеше много лесно. Но какво точно се очакваше да направи? Той беше човек на действието, не психоаналитик. Нищо в предишната му кариера не го беше подготвило за настоящата задача.

Сега нещата се бяха усложнили неимоверно. Захвърлен на Куейк с една група хора и безпомощни наивни извънземни, той трябваше да прелети с претоварена въздушна кола, с недостатъчно енергия половината планета и с космически кораб-играчка да ги изведе в Космоса, преди Куейк да убие всички.

Това беше може би невъзможна мисия, но поне добре дефинирана. Правилата на действие в такива случай не бяха нови. Беше ги научил отдавна на Тюфел — или успяваш, или загиваш. Докато не успееш, не се отпускаш. Докато не умреш, не се предаваш.

Той беше уморен, всички бяха уморени, но онова, което Дариа Ланг беше забелязала у него като извор на сила, беше удовлетворяващото освобождаване от всички потискани разочарования. Това го беше довело дотук, то щеше да го преведе и през летния прилив.

Щом въздушната кола докосна повърхността, Ребка подкани всички да излязат. Нямаше никакво значение колко опасно може да е навън, колата не можеше да ги откара по-нататък.

Той посочи изровения склон на котловината.

— Натам трябва да вървим. Това е посоката, в която се намира въздушният кораб — после извика през тътена на гръмотевицата на Макс Пери, който се оглеждаше недоумяващо: — Коменданте, вашата група беше тук преди няколко дни. Изглежда ли ви познато?

Пери поклати глава.

— Когато бяхме тук, това място бе покрито с растителност. Но плоската базалтова скала си е там — той посочи тъмната стърчаща маса, висока четирийсет метра. Горната й част бе скрита в сив пушек. — Трябва да се изкачим до върха. Там трябва да е корабът.

Ребка кимна.

— Ами ако се появят някакви други мръсни изненади? — Пери, каквито и да бяха грешките му, си оставаше специалист по условията на Куейк. — Куейк е пълен с такива — Пери се наведе и допре длан до скалистата повърхност. — Доста е горещо, но е поносимо. Ако имаме късмет, огънят ще е изгорил цялата растителност в основата на скалата и ще се напредва по-лесно, отколкото последния път. Без растителност нещата изглеждат различни и е по-горещо… много по-горещо.

— Да тръгваме — Ребка посочи напред. Трещяха гръмотевици и шумът беше твърде силен за нормален разговор.

— Вие с Грейвс ще водите. След тях вие двете — той кимна към близначките. — Аз ще вървя последен, подир другите.

Той ги подкани да тръгват още веднъж, без да им даде възможност да обсъждат решението. Пътуването с въздушната кола беше изтощително изпитание за всички, така че Ребка не ги пита дали могат да издържат един-два километра през трудния терен. Щеше да разбере, когато изпопадат.

Когато се приземиха, повърхността беше в покой, но при тръгването на Пери и Грейвс през района премина нов спазъм на сеизмична енергия. Земята надолу по склона на долината се надипли в надлъжни, леко вълнисти гънки.