Летен прилив

Дори двете извънземни бяха изгубили своята храброст. Калик беше извадила малък компютър и извършваше някакви тайни изчисления. Д’жмерлиа изглеждаше безпомощен и объркан без Атвар Х’сиал. Той непрекъснато въртеше глава, сякаш търсеше изгубената си господарка и непрекъснато триеше възглавничките на ръцете си в покритото с твърда черупка тяло.

Пери, Грейвс и Ребка се бяха сместили отпред в една седалка за двама. Близначките и Д’жмерлиа седяха зад тях, навярно много по-удобно от всеки друг, докато Дариа и Калик бяха набутани отзад в мястото, предназначено за багаж. Беше достатъчно за високия ръст на хименопта, но Калик имаше навик несъзнателно да се отърсва като мокро куче останалия по късата му черна козина прах. Това караше Дариа през цялото време да киха и да навежда глава напред, за да избегне контакта със скосения таван на колата.

Най-лошо от всичко беше, че намиращите се отзад виждаха през предното стъкло само мъничко от небето. Информацията за развитието на нещата трябваше да дойде от предупрежденията и коментарите на седящите отпред.

А понякога те пристигаха твърде късно.

— Извинявайте — извика Пери две секунди след като колата се бе завъртяла, наклонила и пропаднала петдесет метра от ужасен порив на вятъра. — Много лошо.

Дариа Ланг потри глава и се съгласи. Вече се беше ударила в твърдия пластмасов таван на товарния отсек. Натъртването щеше да е за предпочитане, ако изобщо останеше жива.

Дариа се наведе напред и хвана главата си в ръце. Въпреки шума, опасността и нестабилността на движението, мислите й смениха посоката си. Предишният й живот като учен археолог на Сентинел Гейт сега й изглеждаше съвсем безхаберен. Колко пъти при създаването на каталога за артефакти „Ланг“ тя спокойно беше задрасквала цели експедиции с единствената бележка:

Чиста и ясна фраза, която не изисква никакво обяснение, не се нуждае от никакъв коментар. Елементът, който липсваше, беше трагедията и безкрайното субективно време, необходимо, за да се случи събитието. Бележките „Няма оцелели“ говореха за загиване на група хора, изгаснали бързо и безвъзвратно, както изгасва пламъкът на свещ. Далеч по-вероятни бяха ситуации като настоящата — бавно загубване на надежда, след като групата се е хващала за всяка възможност и е видяла как всички се осуетяват.

Духът на Дариа падна още повече. Смъртта рядко биваше бърза и безболезнена, освен ако не дойдеше изненадващо. По-често тя беше бавна, мъчителна и унизителна.

— Хей, вие там отзад, пригответе се — гласът на Ханс Ребка прозвуча без нотка на обреченост и поражение, изваждайки я от отчаянието. — Движим се много ниско и много бавно. Има опасност да останем без енергия и да закъснеем. Така че трябва да се издигнем над облаците. Хванете се здраво. За няколко минути ще наберем височина.

Да се хванат! За какво? Но думите на Ребка и неговият бодър тон показаха, че не всички се бяха отказали от борбата.

Засрамена от себе си, Дариа се опита да се притисне по-плътно в багажното отделение, докато колата си запроправя път през неравния долен слой на облаците. Плътното сияние навън беше заменено от слаба мътна светлина. Последва силно разтърсване, блъскане и произволно подмятане на претоварения съд из небето като хартиено оригами. Независимо какво правеха Ребка и Пери на пулта за управление, колата беше прекалено претоварена, за да маневрира добре.

Дариа се опита да определи движението, но не успя. Тя не можеше да каже дали се издигат или падат спираловидно. От тавана на колата върху главата й падаха парчета от облицовката. Точно когато беше сигурна, че следващият сблъсък ще я събори в безсъзнание, четири съчленени ръце я хванаха здраво през кръста. Колата промени посоката, спусна се надолу и се разтресе. Тя хвана мекото, топчесто тяло и се вкопчи отчаяно в него.

Калик я притискаше към стената. Тя зарови лице в кадифената козина и запъна крака в пода. Притиснати един в друг и в стените на колата, тя и Калик поддържаха някаква стабилност. Дариа се чудеше дали тръскането някога ще спре.

— Почти стигнахме. Закрийте очи! — прозвуча в кабината гласът на Ребка по интеркома миг преди сътресенията да намалеят.

Когато полетът стана по-плавен, ослепителна светлина заля колата и прогони дифузното червено-кафяво сияние.

Дариа чу силно пръхтене отдясно. Д’жмерлиа се въртеше на седалката си и се мъчеше да погледне назад.

— Калик иска да ви предаде скромните си извинения — каза той — за онова, което ви стори. Тя ви уверява, че при нормални обстоятелства никога не би докоснала тялото на по-висше същество. И се пита дали вие бихте били така добра да я пуснете.

Дариа разбра, че тя още е вкопчена в козината на хименопта и веднага я пусна смутена. Калик беше прекалено учтива, за да каже нещо, но Дариа видя в очите й неподправена паника.

— Кажи на Калик, че й благодаря, задето ме хвана. Онова, което направи, много ми помогна и не е необходимо да се извинява. И не приемам разделението на висши и низши същества — добави тихо Дариа.

Смутена или не, Дариа беше започнала да се чувства малко по-добре. Полетът беше по-плавен, макар свистенето на въздуха да показваше, че се движат много по-бързо. Дори болката и умората й малко намаляваха.

— Току-що почти удвоихме скоростта на въздушната кола и издигането трябва да бъде плавно — гласът на Ребка по интеркома изглежда оправдаваше промяната в настроението й.

— Но преминаването през облаците беше трудно — продължи той. — Комендант Пери преизчисли разхода на енергия. За разстоянието, което трябва да изминем, не разполагаме с никакъв резерв. Малко ще намаля скоростта и ще изключа кондиционера, след което тук, отпред, ще стане доста лошо. Бъдете готови да си смените местата и се погрижете да пиете много вода.

На Дариа Ланг не й беше минавало през ум, че нейната ограничена видимост към небето може да се окаже предимство. Когато температурата вътре в колата започна да нараства, тя беше щастлива, че седи отзад. Хората отпред дишаха същия задушлив въздух като нея, но бяха изложени на директната, трудно поносима слънчева светлина.

Тя почувства пълния ефект от това, едва когато трябваше да си сменят местата и да се придвижи из препълнената вътрешност. За това се изискваха едва ли не акробатски умения. Когато това все пак стана, Дариа се намери на предната седалка до прозореца. За първи път от излитането можеше да види нещо повече, отколкото вътрешността на колата.

Движеха се точно над облаците, които улавяха и разпръсваха като морски прибой светлина от заслепяващо златно и тъмночервено. Мандъл и Амарант бяха почти срещу тях и сипеха жар върху колата с ярост, неизпитвана никога на защитените от облаци повърхности на Опал и Куейк. Двете звезди бяха пораснали до гигантски, ослепително ярки кълба на фона на почти черното небе. Дори при включени на максимум фотоекрани хвърляната от звездните партньори светлина беше много ярка, за да се гледа в нея.

Пот течеше на ручейчета по лицето на Дариа и мокреше дрехите й. Докато наблюдаваше положението на Мандъл и Амарант, картината на небето се промени. Всичко ставаше изключително бързо. Когато двойката слънца и Добел забързаха към точката на най-голямо сближение, тя почувства стремителния темп на събитията.

Но те не бяха единствените играчи.

Дариа присви очи и погледна настрани. Гаргантюа беше там, бледа сянка на Мандъл и негов спътник-джудже. Но това също щеше да се промени. Скоро Гаргантюа щеше да стане най-големият обект на небето над Куейк, премествайки се по-близо от всяко друго небесно тяло в звездната система, съперничеща по сила на приливната вълна на Мандъл и Амарант.

Тя погледна надолу, чудейки се какво става под тези бушуващи облачни слоеве. Скоро ще трябва да се спуснат през тях, но може би скритата долу повърхност вече няма да позволи кацане. Или може би корабът, който търсеха, вече е изчезнал, погълнат от някоя огромна земна пукнатина.

Дариа отвърна глава от прозореца и затвори възпалените си очи. Яркостта на светлината навън беше непоносима. Тя не можеше да издържа на топлината и изсушаващата радиация, но нямаше избор.