Летен прилив

— Защото аз зная кодовете за контрол на Умбиликал. Всичките.

— Мен какво ме засяга… — Луис Ненда бавно вдигна глава към сикропеанката. В същото време незрящата глава се завъртя надолу, по-близо до него.

— Не разбирате ли? — феромоните добавиха едно трудно доловимо, но по-силно от всякакви думи съобщение: удоволствие, триумф, смъртна заплаха.

— Разбирам. Адски ясно е. Но какво ще правим с тях? — Ненда посочи към прозореца. Д’жмерлиа и Калик, свити на горещата земя, се опитваха да намерят подслон от изгарящите летни лъчи на Мандъл зад междузвездния кораб. И двете трепереха, а Д’жмерлиа изглежда се опитваше да успокои хименопта. — Аз ще приема твоето предложение, но няма начин да им попреча да наблюдават.

— Съгласна съм. И те не са ни необходими. Всичко, което изисква чувствителността на Д’жмерлиа за приемане на радиация до половин микрометър, вие можете да извършите вместо него.

— Какво искаш да кажеш? — Ненда вече беше при люка и викаше Калик. — Виж, аз не искам да ги оставя на моя кораб. Всъщност аз изобщо не искам да оставя кораба тук. Ние ще летим с него до Умбиликал и ще оставим Д’жмерлиа и Калик тук да ни чакат.

— Това не е достатъчно, предполагам — Атвар Х’сиал протегна максимално крака и се надвеси над Луис Ненда.

— Не бива да имат достъп до въздушната кола.

— Калик няма да се докосне до нея, ако й забраня — Ненда изчака и сикропеанката го погледна. Липсваха дори феромонните обертонове. — О, добре, съгласен съм с теб. Няма да ги оставим тук. Никакъв риск е по-добре от минимален риск… И аз не съм сигурен в твоя ло’фтианец. Какво искаш да направим?

— Много просто. Ще им дадем един радиофар и малко провизии и ще ги оставим на някое закрито място. Когато си свършим работата, ще отидем при тях, ще наблюдаваме Пробуждането… и ще се отправим в орбита, преди да стане прекалено опасно на повърхността.

— Да предположим, че условията на повърхността станат много лоши, точно там, където сме ги оставили? Пери се кълне, че щели да станат, а аз не мисля, че той лъже.

— Ако нещата много скоро се влошат, ще бъде жалко — Атвар Х’сиал стоеше с обърната навън глава.

Д’жмерлиа и Калик чакаха пред отворения люк. И двете трепереха от страх и напрежение.

— Но вие винаги можете да намерите друг хименопт. И макар че Д’жмерлиа беше подходящ слуга… повече от подходящ, ще съжалявам да се лиша от неговите услуги… Това може би ще бъде цената на успеха.

Глава 15

Дариа Ланг направи най-естественото нещо за такава ситуация — седна и заплака. Но както чичо Матра много отдавна й беше казал, със сълзи проблеми не се решават. След няколко минути тя млъкна.

Беше озадачена. Защо Атвар Х’сиал избра да я дрогира и изолира по никое време в регион на Куейк, който бяха избрали само защото изглеждаше добро място за приземяване? Тя не можа да измисли никакво обяснение за изчезването на сикропеанката, докато спеше.

Дариа беше на хиляди километри от Умбиликал. Имаше само смътна представа в коя посока се намира. Нямаше никакъв друг начин да се придвижва, освен с ходене. Заключението беше просто: Атвар Х’сиал беше решила да я изостави на Куейк и когато настъпи летният прилив, тя просто да загине.

Но в такъв случай защо й бе оставила провизии? Защо й бе оставила маска с въздушен филтър и примитивен апарат за пречистване на вода? И най-озадачаващо — защо й бе оставила сигнал-генератор, който може да бъде използван за сигнализиране при бедствие?

Объркването й беше последвано от мъка, след това от гняв. Изпита поредица от силни емоции, което никога не бе очаквала, преди да напусне Сентинел Гейт. Винаги се беше смятала за уравновесена личност, учен, гражданин на организирана и разумна Вселена. Гневът не беше разумна реакция, той замъгляваше мисловните процеси. Но нейният свят се беше променил и тя беше принудена да се промени с него. Силата на чувствата й я изненада. Ако трябваше да умре, това нямаше да стане без борба.

Тя приклекна на меката почва до близкото езеро и внимателно прегледа всяка от оставените вещи. Апаратът за пречистване на вода представляваше малък изпарителен уред, с който може да се направи годна за пиене и най-алкалната вода на всяко езеро. При максимална производителност той можеше да пречиства около един литър вода дневно. Оставената храна бе проста и безвкусна, не се нуждаеше от загряване, но беше калорична и достатъчна за две седмици. Сигнал-генераторът беше в изправност. И водонепромокаемото ватирано одеяло, с което беше завито всичко, щеше да й осигури изолация срещу топлината, студа или дъжда.

Заключение — ако умре, няма да е от глад, жажда или излагане на слънце и студ.

Голяма утеха, няма що. Смъртта щеше да бъде по-непосредствена и много по-ужасна. Въздухът беше горещ и непрекъснато ставаше все по-горещ. С всяка изминала минута тя чувстваше земята под себе си да мърда като спящ великан, който не може да се намести удобно. Най-лошо от всичко беше вкочаняващият вятър, носещ фина бяла прах, която влизаше в очите и придаваше на всичко неприятен метален вкус. Маската и въздушният филтър осигуряваха само частична защита.

Тя отиде до брега на езерото и в тъмната вода видя зловещото отражение на Гаргантюа. С всеки час планетата сякаш ставаше по-ярка и по-подпухнала. Все още беше далеч от най-малкото разстояние до Мандъл, но поглеждайки нагоре, вече можеше да види нейните три големи луни да се движат около нея по странно пертурбирани орбити. Дариа почти чувстваше силите, с които Гаргантюа, Мандъл и Амарант дърпаха спътниците в различни посоки. Същите гравитационни сили действаха и върху Куейк. Планетата, на която се намираше, изпитваше ужасен натиск. Нейната повърхност сигурно беше пред разпад.

Защо Атвар Х’сиал я беше оставила, а й бе осигурила храна и защита, след като летният прилив щеше да я ликвидира?

Случилото се сигурно имаше обяснение. Тя трябваше да помисли.

Дариа клекна до водата и заоглежда за място, частично защитено от носещия се прах. Ако Атвар Х’сиал беше искала да я убие, би могла да го стори много лесно, докато тя спеше. Но я беше оставила жива. Защо?

Защото й беше необходима жива. Сикропеанката не искаше намесата й в интригата, която беше организирала в момента, но щеше да има нужда от нея по-късно. Може би за нещо, което знаеше за Куейк и за Строителите. Но какво? Нищо, за което Дариа можеше да си представи.

Но въпросът може да се постави и по друг начин. Какво мисли Атвар Х’сиал, че Дариа знае?

Дариа не можа да направи никакво разумно предположение, но в момента не се нуждаеше от отговор. Според нея причините за действията бяха по-малко важни от самите действия. Важното беше, че тя бе оставена тук на студено съхранение — или на горещо съхранение — за неопределено време. Някой може би щеше да се върне за нея. И ако не вземеше мерки, тя бързо щеше да загине.

Но това нямаше да се случи. Тя нямаше да допусне да се случи.

Дариа се изправи и огледа околността. Веднъж вече беше станала жертва на Атвар Х’сиал, когато уреди пътуването нагоре по Умбиликал. Това щеше да бъде последно.

Езерото, до което стоеше, беше най-високото от половин дузина свързани един с друг водни басейни. Беше може би по-малко от сто метра широко и четиристотин дълго. Оттокът до най-близкия басейн, на четиридесет стъпки от нея, се извършваше чрез малък водопад, висок един или два метра.

Тя огледа бреговата линия за някакъв подслон. Съдейки от времето, той би могъл да се окаже нещо много важно. Вятърът се засилваше, финият пясък проникваше във всяко отворено пространство… включително и в порите й. Усещането не беше приятно.

Къде, къде да се скрие, къде да намери убежище? Решимостта й да оцелее — а тя имаше намерение да живее! — нарасна неимоверно.

Дариа изчисти финия талк от ръцете и тялото си. Земните трусове бяха по-далечна заплаха, за момента най-голямата опасност представляваше този досаден, носен от силния вятър прах. Трябваше да се спаси от него. Но не беше ясно, дали може да се скрие някъде.