Буреносен фронт

Демонът се гърчеше, крещеше и размахваше жабешките си ръце и крака.

И тогава избухна в кълбо от син пламък. Нощта отново се освети ярко като ден. Едва успях да скрия очите си. Сюзан крещеше от страх, а мисля, че и аз бях крещял заедно с нея.

След това нощта отново стана спокойна. Върху нас заваляха пламтящите остатъци от нещо, за което не исках и да мисля, и падаха с пляскане и съскане като жарава наоколо по асфалта, по тротоара и в дворовете на съседните къщи. Внезапно вятърът утихна и дъждът премина в кротък ръмеж. Цялата енергия на бурята бе изчерпана.

Краката ми се подгънаха и аз приседнах, зашеметен и треперещ на улицата. Косата ми беше напълно суха и щръкнала. От почернелите връхчета на ноктите ми излизаше дим. Продължих да седя така, щастлив, че все още съм жив и мога да дишам. Имах чувството, че мога да пропълзя обратно в леглото и да спя няколко дни, въпреки че бях излязъл от него само преди половин час.

Сюзан също седна и примигваше пребледняла. Погледна ме.

— Какво ще правиш другата събота? — попитах я аз.

Продължи да ме гледа още известно време, след което се отпусна и легна настрани.

Чух от тъмното да се приближават стъпки.

— Призоваване на демони — каза един горчив глас с отвращение. — Освен другите зверства, които вече си извършил. Знаех си, че тази вечер заедно с вятъра подушвам черна магия. Ти си истинска напаст, Дрезден.

Обърнах глава настрани, за да погледна моя пазител Морган. Той се извисяваше, висок и едър в черния си тренчкот. Дъждът бе пригладил посивялата му коса и подчертаваше още по-дълбоко бръчките по лицето, наподобяващи следи от длето в камък.

— Не съм призовавал това създание — казах аз. Гласът ми бе заглъхнал от умора. — Но го пратих там, където му е мястото. Не видя ли?

— Видях, че се браниш от него — каза Морган. — Но не видях някой друг да го е извикал. Вероятно ти си направил това и си загубил контрол върху него. Във всеки случай то не би могло да ми навреди. А ти нямаше да спечелиш нищо, Дрезден.

Аз се изсмях уморено.

— Ласкаеш се — отговорих му аз. — Не бих повикал демон само за да го насъскам срещу теб, Морган.

Тесните му очи се присвиха още повече.

— Свиках Съвета — каза той. — Те ще пристигнат тук след две утрини. И ще чуят моите показания, заедно с доказателствата, които ще им представя срещу теб. — Един последен, слаб блясък на светкавица придаде на очите му някакъв див, налудничав блясък. — И тогава ще те осъдят на смърт.

Погледнах го за миг с недоумение.

— Съветът? — попитах аз. — Ще дойдат тук? В Чикаго?

Морган ми се усмихна с онази усмивка, която акулите пазят за малките тюленчета.

— В понеделник сутринта ти ще се изправиш пред тях. Не харесвам много задължението си на палач, но в този случай, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с удоволствие ще поема тази роля.

Изтръпнах, когато го чух да произнася пълното ми име. Каза го съвсем точно — може би случайно, а може и не. Членовете на Белия съвет бяха тези, които знаеха пълното ми име и как да го произнесат. Да избягаш от свикания съвет, да се скриеш от тях, би означавало, че признаваш вината си и това ще доведе до катастрофа. И понеже знаят името ми, те ще ме намерят. Където и да съм.

Сюзан изстена и се размърда.

— Хари? — прошепна тя. — Какво става?

Обърнах се към нея да проверя дали е добре. Когато погледнах отново зад рамото си, Морган беше изчезнал. Сюзан се притисна до мен и ме прегърна. Обвих я с ръце, за да й дам малкото топлина, която ми бе останала.

Понеделник сутринта.

В понеделник сутринта Морган ще извади наяве своите подозрения и ще произнесе обвиненията си, които вероятно ще са достатъчни, за да ме признаят за виновен. Който и да е убиецът в сянка, аз трябва да го намеря, него или нея, или и двамата, преди понеделник сутринта. Ако ли не, чака ме смърт.

Тъкмо си мислех каква несполука се оказа срещата ми със Сюзан тази вечер, когато се появи една патрулна кола, насочи прожекторите си към нас и полицаят извика по високоговорителя:

— Оставете тоягата на земята и вдигнете ръце. Не правете никакви резки движения.

Беше напълно естествено за един полицай, признах си аз стоически, да арестува гол мъж и жена във вечерно облекло, седнали под дъжда на тротоара, като някаква двойка пияници, току-що приключили с гуляя.

Сюзан прикри очи и погледна към прожектора. Цялото повръщане, което понесе, за да се отърве от отровата в нея, уби напълно любвеобилните й намерения.

— Това — каза тя спокойно и безстрастно — е най-ужасната нощ в моя живот.

Полицаите излязоха от колата и се запътиха към нас.

— Така ти се пада, щом се опитваш да излизаш с магьосник — изръмжах аз в отговор.

Тя ме погледна отстрани и очите й светнаха за миг с тъмен блясък. Почти се усмихна, а в тона й усетих отмъстителна нотка:

— Но пък ще излезе фантастичен репортаж.

Глава 15

Оказа се, че Линда Рандал е имала съвсем основателна причина да не се яви на срещата ни в събота вечер.

Защото Линда Рандал беше мъртва.

Кихнах, докато се провирах под жълтата полицейска лента, облечен само в долнище от анцуг и тениска, които ми бяха разрешили да изровя от бъркотията в моя апартамент, преди полицейската кола да ме преведе през целия град до апартамента на Линда Рандал. А, и каубойски ботуши. Мистър бе завлякъл гуменките ми някъде и нямах време да ги търся. Затова обух каквото намерих. Котешки капризи.

Линда беше умряла малко по-рано същата вечер. След като пристигнала на местопроизшествието, Мърфи се опитала да ми звънне по телефона и тъй като не успяла да се свърже с мен, пратила една патрулна кола да ме призове към консултантските ми задължения. Съвестният полицай, изпратен да ме вземе, спрял да провери какъв е този гол психопат само на една пресечка от моя апартамент, и за негово учудване и силно подозрение се оказало, че това е същият специалист, когото трябва да вземе и да закара на местопроизшествието.

Горката Сюзан ми се притече на помощ и обясни какво се е случило.

— Нали знаете, от онези неща… — и го увери, че самата тя е наред и може да се прибере вкъщи с колата си.

Когато видя разрушенията в моя апартамент и огромната вдлъбнатина, направена от демона отстрани на колата й, лицето й пребледня, но веднага си придаде смело изражение и напусна сцената с онзи блясък в очите — „имам да пиша репортаж“. Спря за миг да ме целуне по бузата и да ми прошепне в ухото:

— Не беше зле, Хари. — След това ме плесна по голия задник и се качи в колата си.

Изчервих се. Не вярвам, че в мрака и дъжда полицаят видя това. Гледаше ме малко накриво, но на драго сърце ми разреши да вляза вътре и да си намеря някакви дрехи. Единствените чисти, които открих, бяха още няколко анцуга и една тениска, на която пишеше: „ВЕЛИКДЕН СЕ ОТМЕНЯ — НАМЕРИЛИ СА ТЯЛОТО“.

Навлякох ги и се наметнах с шлифера, който по чудо бе оцелял след нападението на демона. Обух и крайно неподходящите ботуши. След което се качих в патрулната кола и прекосихме града. Преди да сляза, закачих ламинирания пропуск на ревера и последвах униформените полицаи. Един от тях ме заведе при Мърфи.

По пътя обърнах внимание на някои подробности. Имаше много хора, които се мотаеха тромаво наоколо. Все пак беше твърде рано. Дъждът ръмеше и смекчаваше контурите на сцената. На паркинга на блока бяха спрели няколко полицейски коли, а една от тях беше навлязла в тревната площ пред малкото дворче на въпросния апартамент. Някой беше оставил включени полицейските сини светлини и те хвърляха пулсиращи отблясъци наоколо. Навсякъде цареше изобилие от жълти ленти.

И точно по средата стоеше Мърфи.

Изглеждаше ужасно, сякаш откакто я бях видял за последно, беше яла само храна от автомат и не беше пила нищо друго, освен престояло кафе. Сините й очи бяха уморени и кървясали, но погледът й беше все така остър.

— Дрезден — каза тя и ме огледа. — Да не си решил Кинг Конг да се катери по косата ти?