Буреносен фронт

Сюзан обсипваше гърдите ми с целувки и се отъркваше в мен не много изящно, но пък доста приятно и разсейващо.

— Боб, кълна се, че ще те заключа в касата за следващите двеста години.

— Грешката не е моя! — изпротестира той.

Демонът наблюдаваше какво се случва в кръга с жабешките си очи, разчисти си малко място на пода, за да приклекне на него като котка, която чака мишката да се покаже от дупката. Сюзан ме гледаше страстно и се опитваше да ме смъкне на пода — извън защитния пръстен. Боб продължаваше да защитава невинността си, ридаейки.

Кой казва, че не зная как да забавлявам една дама?

Глава 14

Сюзан ме прегърна през врата и наведе надолу главата ми, за да ме целуне. Целувките — добре. Бяха изключително интересни. Страстни и напълно спонтанни, без следа от колебание. Освободих се след минута, но устните ми продължаваха да горят, а тя ме погледна с огнените си очи.

— Вземи ме, Хари. Искам те.

— Сюзан, точно сега не е най-добрата идея — казах аз. Отварата здраво я беше хванала. Не се учудвам, че беше преодоляла ужаса и се беше втурнала по стълбите с пистолета, за да стреля срещу демона. Задръжките й бяха потиснати в достатъчна степен, за да намалят и страховете й.

Тя ме опипа и очите й светнаха.

— Устата ти казва не — измърка тя, — но това тук казва да.

Изправих се на пръсти и преглътнах, като се опитвах едновременно да запазя равновесие и да се освободя от ръката й.

— То винаги говори глупости — казах аз. Тя беше обезумяла. Отварата беше вдигнала либидото й до степен на самоубийство. — Боб, помогни ми!

— Затворен съм в този череп — отговори Боб. — Ако не ме освободиш, не мога нищо да направя, Хари.

Сюзан се изправи на пръсти и се впи в ухото ми, като притисна красивото си бедро до моето и се опита да ме повали на пода. Бях на ръба да изгубя равновесие. Кръг с диаметър един метър не е достатъчно широк за гимнастически изпълнения… или каквото и да е друго, без нещо, да се покаже извън него за челюстите на демона.

— Има ли още от другата отвара? — попитах аз.

— Има — каза Боб. — Виждам къде се е търкулнала на пода. Мога даже да ти я подхвърля.

— Окей — развълнувах се аз. Даже много. Може пък да успея да се измъкна жив от това мазе. — Ще те пусна за пет минути. Помогни ми да докопам тази отвара.

— Не, шефе — каза Боб с подлудяващо сърдечен глас.

— Не? Защо?

— Искам двайсет и четири часа и нито минута по-малко.

— По дяволите, Боб. Аз нося отговорност за всичко, което направиш, докато си навън. Знаеш това!

Сюзан прошепна на ухото ми:

— Нямам нищо отдолу — и се опита с някаква хватка от борбата да ме свали на пода. Разлюлях се и едва успях да се задържа да не падна заедно с нея. Демонът присви очи и се изправи на крака, готов да скочи върху нас.

— Боб! — извиках аз. — Слузест смотаняко!

— Я се опитай да живееш в този костелив череп стотина години, Хари. И на теб ще ти се прииска да имаш една свободна нощ, от време на време.

— Добре — извиках аз, докато сърцето ми се беше качило в гърлото от усилията да пазя равновесие. — Добре. Само ми подай отварата. Имаш двайсет и четири часа.

— Опитай се да я хванеш — отвърна Боб.

След което от орбитите на черепа изригнаха ярки оранжеви лъчи светлина, които се плъзнаха по пода към по-отдалечената част на лабораторията, където лежеше бутилката с отвара, подхванаха я и я хвърлиха към мен. Протегнах ръка и я хванах. За миг щях да я изпусна, но в последния момент стиснах здраво гърлото й.

Оранжевите светлини на Боб се завъртяха в танцов ритъм за миг, след което се плъзнаха нагоре по стълбите и изчезнаха.

— Какво е това? — прошепна Сюзан с премрежен поглед.

— Друга напитка — казах аз. — Изпий я заедно с мен, мисля, че мога да се фокусирам достатъчно, за да измъкна и двама ни от тук.

— Хари — каза тя, а очите й ме стрелнаха изпепеляващо. — Не съм жадна. Аз съм гладна.

Тогава ме осени нова идея.

— Щом изпием това и аз ще съм готов. Веднага се хвърляме в леглото.

Тя ми се усмихна доволно и порочно.

— О, Хари, пий на екс.

Ръцете й потвърдиха с жест това съгласие и аз надигнах бутилката, като едва не я изпуснах отново. В очите ми, които достатъчно ме смъдяха, влезе още малко шампоан и аз ги стиснах здраво.

Глътнах почти половината от отварата, опитвайки се да игнорирам отвратителния й вкус на диетична кола, и подадох остатъка на Сюзан. Тя се усмихна лениво, изпи я и си облиза устните.

Всичко започна най-напред в корема ми — някакво пърхащо, люлеещо движение, което прекоси дробовете ми и се разпростря нагоре през раменете до ръцете и надолу през бедрата до пръстите на краката. Започнах неудържимо да се треса и да треперя.

След миг всичко в мен се разпадна на милиони и милиарди късчета от Хари, всяко от които имаше собствена перспектива и поглед. Стаята престана да бъде квадратно, претъпкано подземие, а се превърна в снопове от енергия, оформени в специфични форми. Дори и демонът заприлича на гъст и нисък облак от частици. Полетях край него и през отворите на тавана се издигнах извън апартамента, право в разбеснелите се безформени очертания на бурята.

Това продължи може би пет секунди и мощта на отварата отслабна. Усетих как всичките ми малки частици рязко се връщат обратно и се блъскат една в друга с невероятна скорост. Беше болезнено, започна да ми се повдига и ударът от падането на земята сякаш дойде от всички посоки. Изправих се, забих жезъла си в земята и усетих как дъждът се стича по кожата ми.

Миг по-късно до мен се появи и Сюзан и бързо седна на земята.

— Боже мой, чувствам се ужасно.

В апартамента демонът изкрещя и яростно засъска. Чувах го как бясно се лута вътре.

— Хайде — казах й аз. — Трябва да се разкараме от тук, преди да се сети да ни търси навън.

— Зле ми е — каза тя. — Не знам дали ще мога да ходя.

— Смесването на отварите — успокоих я аз. — Може да е от това. Трябва да бягаме, хайде, Сюзан.

Наведох се, помогнах й да се изправи и да се отдалечим от апартамента.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Къде са ключовете от колата ти?

Тя потупа дрехите си по местата, където трябваше да има джобове, и поклати унесено глава.

— Те са в джоба на палтото.

— Тогава да вървим.

— Къде?

— Към Рединг Роуд. Тя винаги се наводнява при силен дъжд. Ще бъде достатъчно дълбоката да спре онова създание, ако реши да ни преследва.

Улицата беше само на няколко пресечки от нас. Дъждът се сипеше като из ведро. Треперех чисто гол под него и в очите ми се стичаха нови струи шампоан. Както и да е. Поне бях чист.

— Аха? — измърмори тя. — Какво ще му направи дъждът на онова чудовище?

— Не дъждът. Течащата вода. Тя ще го убие, ако се опита да мине през нея след нас — обясних аз търпеливо и се надявах, че смесените отвари в стомаха й няма да направят нещо непоправимо. Имаше такива случаи. Въпреки всички пречки, ние напредвахме достатъчно бързо и вече бяхме минали четирийсет метра. Не беше далече.

— Това е добре — каза тя.

В следващия миг обаче беше обхваната от конвулсии и падна на земята. Опитах се да я задържа, но бях страшно уморен и ръцете ми бяха слаби. За малко да падна с нея. Тя се претърколи на една страна и започна ужасно да повръща, сякаш вътрешностите й се късаха.

Около нас гръмотевиците и светкавиците продължаваха да бушуват. Чух трясъка на светкавицата върху едно близко дърво. Тя избухна ярко сред клоните му, след което се появиха и първите пламъци. Обърнах се в посоката, в която се бяхме запътили. Наводнената улица, която щеше да ни спаси от демона, беше все още на около трийсетина метра.

— Не вярвах, че ще оцелеете толкова дълго — каза някой.

Подскочих от изненада. Грабнах жезъла си с две ръце и описах с върха му кръг около нас, търсейки източника на този глас.

— Кой е?

Малко встрани имаше едно ледено петно — не физически студено място, а нещо дълбоко и тъмно, което другите ми сетива долавяха. Струпване на сенки, нещо тъмно, което изчезваше по време на светкавиците и се появяваше отново, когато те утихнеха.