Буреносен фронт

— Сюзан — извиках аз запъхтяно. — Долу ли си?

— Да — отговори тя. — Той тръгна ли си?

— Не съвсем.

Дланите ми бяха потни и полираното дърво на жезъла започна да се плъзга. Паренето от шампоана в очите ми се засили и блясъкът на демонските очи стана още по-ярък.

— Защо не го изгориш? Застреляй го! Гръмни го! — В гласа й се чувстваше нещо въпросително, като че ли тя търсеше нещо долу в лабораторията.

— Не мога — отговорих аз. — Не съм в състояние да напомпам достатъчно сила и да убия чудовището, без да хвърля всичко около нас във въздуха. Трябва да се махнеш от тук!

Умът ми трескаво работеше, пресмятах възможностите и изходите, резервите си от енергия, всичко съвсем трезво и рационално. Това същество бе дошло тук заради мен. Ако успея да го отклоня, от една страна, към спалнята и банята, Сюзан може би ще може да избяга. От друга страна, ако е получил заповед да убие мен и евентуалните свидетели, след като свърши с мен, той просто ще тръгне след нея. Трябваше да намеря друг изход. И тогава си спомних нещо.

— Сюзан! — извиках аз. — Долу на масата има една пластмасова бутилка. Изпий каквото има в нея и си помисли, че си далече от тук. Разбра ли? Мисли непрекъснато, че си далече.

— Намерих я — извика в отговор тя след миг. — Гадна е.

— По дяволите, това е отвара. Ще те измъкне от тук. Изпий я!

Чу се звук от преглъщане и тя отново се обади:

— А сега какво?

Примигах и погледнах към стълбите, водещи надолу. Трябваше да проработи… Жабата се приведе напред, протегна ноктестия си крак и само с тази крачка спечели поне един метър. Едва успях да я спра, но беше ясно, че след секунди щеше да ме докопа.

— Нищо не става — извика тя. — По дяволите, Хари, трябва да направим нещо.

След това се чу топуркане по стълбите и тя се появи с блеснали очи, размахвайки моя пистолет, 38-и калибър.

— Не — извиках аз. — Недей!

През това време жезълът отново се плъзна. Демонът беше на път да се справи с цялата ми защита.

Пребледняла и с треперещи ръце, Сюзан вдигна пистолета и започна да стреля. „Специалният“ 38-и калибър беше зареден с шест патрона, а аз използвам стандартни куршуми — предпочитам ги пред бронебойните или различните им разновидности. Така имаше по-малко шансове нещо да се обърка, насред цялото това магическо влияние.

Пистолетът е доста прост механизъм. А револверът — още по-прост. Колелца, лостове и един ударник, който възпламенява барута. С магия е трудно да се объркат физическите закони, поне в повечето случаи.

Револверът изгърмя шест пъти.

Първите два изстрела прелетяха настрани и се забиха някъде отзад. Вторите два удариха кожата на демона и оставиха леки белези, преди да рикошират лудо назад — стана както всъщност се опасявах, а именно, че ще се окажат по-опасни за нас, отколкото за него. За щастие, никой не бе засегнат от рикошетите. Петият изстрел мина между странните му дълги крака.

Шестият обаче го улучи право между светещите очи, извади го от равновесие, повали го на пода и той издаде недоволно съскане.

Изпъшках и сграбчих Сюзан за китката.

— В мазето — изхриптях аз и тя изтърва оръжието.

И двамата се втурнахме надолу по стълбите. Въобще не си направих труда да затворя вратата след нас. Това създание спокойно можеше да си проправи път през пода. По този начин ние щяхме поне да знаем откъде ще се появи, а не да гадаем къде ще пробие тавана над нас и ще се стовари на главите ни.

По моя заповед жезълът, който все още стисках в ръка, избухна като светкавица и освети стаята.

— Хари? — чу се гласът на Боб от рафтовете. Орбитите на черепа светнаха и той се обърна с лице към мен. — Какво става тук? Охо, това ли е мацката?

Сюзан се стресна:

— Какво е това?

— Не му обръщай внимание — казах аз и сам последвах собствения си съвет. Спуснах се към масата и започнах да изхвърлям кутии, торбички, бележници и стари книги на пода. — Помогни ми да разчистя тук. Бързо!

Тя се зае с това, а аз запроклинах лошите си навици, заради които бях оставил в лабораторията такава бъркотия. Опитвах се да освободя начертания на пода кръг — съвършен меден пръстен, кръг без процепи на бетона, който можеше да хване демона или да го задържи отвън.

— Хари! — обади се Боб, докато ние трескаво разчиствахме. — Някакъв ужасен жабест демон се смъква надолу по стълбите.

— Знам, Боб — и изхвърлих настрани купчина празни картонени кутии, докато Сюзан бясно подритваше разни хартии, докато накрая се показа целият меден кръг с диаметър около един метър.

Хванах я за ръка и я накарах да пристъпи вътре, колкото може по-близо до мен.

— Какво става? — извика тя с учудено и ужасено изражение.

— Само стой колкото може по-близо до мен — отговорих й аз и тя се притисна плътно в мен.

Нямах време да проверя дали Боб е прав. Наведох се, докоснах кръга с върха на жезъла и хвърлих цялата си енергия да задържа чудовището отвън. Кръгът създаде около нас тихо и невидимо поле на напрежение във въздуха.

Нещо се удари и изсъска на няколко сантиметра от лицето ми. Видях, че по стените на невидимата ни защитна преграда се стичат тежки капки киселина. Секунда преди това тя щеше да разяде лицето ми. Колко весело!

Опитвах се да сдържа дъха си, да стоя изправен и да не позволя никаква част от тялото ми да не излезе извън кръга — това щеше да наруши мрежата и да я лиши от сила. Ръцете ми трепереха, а краката ми се подгъваха. Сюзан видимо трепереше.

Демонът обикаляше около нас. Виждах го много ясно на светлината на жезъла. Той беше ужасно грозен, деформиран, разкривен и мускулест. Сравних го с жаба само защото не можех да се сетя за нещо друго, което да отговаря по-добре на външния му вид. Той се вторачи в нас и удари с юмрук по щита. Ръката му отскочи сред синкави искри и съществото изсъска ужасно и силно.

Отвън бурята продължаваше да трещи и да гърми, леко приглушена от дебелите стени на мазето.

Сюзан се притискаше до мен и почти плачеше.

— Защо не ни убива? Защо не може да ни пипне?

— Не може — отговорих нежно. — Не може да премине, нито да пробие кръга по някакъв начин. Ние сме на сигурно място, докато някой от нас не прекоси линията.

— Боже мой — каза Сюзан. — И колко дълго ще трябва да стоим тук?

— До разсъмване — казах аз. — Когато слънцето изгрее, то ще си отиде.

— Но тук долу не прониква слънце — възрази тя.

— Действа по друг начин. Нещо като проводник на напрежение, който води до този, който го е повикал. Енергийна линия. Щом слънцето се покаже, този проводник се прекъсва и то изчезва, като балон, на който му е изпуснат въздухът.

— И кога ще стане това? — попита тя.

— Ами след около десет часа.

— О — простена тя, облегна глава на голите ми гърди и затвори очи.

Демонът жаба обикаляше бавно около нас и търсеше слабо място в нашия щит. Нямаше такова. Затворих очи и се опитах да мисля.

— Ей, Хари — подхвана Боб.

— Не сега, Боб.

— Но, Хари… — упорстваше той.

— Млъкни, Боб. Опитвам се да мисля. Ако искаш да си полезен, кажи ми защо тази спасителна отвара, която ти толкова хвалеше, не помогна на Сюзан.

— Хари — протестира Боб. — Тъкмо това се опитвам да ти кажа.

Сюзан промърмори, притисната до гърдите ми.

— Наистина ли става много топло тук, или само на мен така ми се струва?

Разтърси ме ужасно подозрение. Погледнах към Сюзан и ми прилоша. Не. Не може да бъде.

Тя впи в мен черните си замъглени очи.

— Хари, нали ще умрем? Искало ли ти се е да умреш, докато се любиш?

Тя целуна гърдите ми.

Беше чудесно. Наистина много хубаво. Опитвах се да не поглеждам към красивия й гръб, който лежеше гол под ръката ми.

— Аз съм си мислила за това много пъти — промърмори тя с устни, допрени до кожата ми.

— Боб — започнах аз бесен.

— Опитах се да ти кажа — изскимтя Боб. — Наистина опитах. Тя грабна грешната отвара и я изгълта. — Черепът на Боб се извъртя още малко към мен и орбитите му проблеснаха. — Трябва все пак да признаеш, че любовната отвара е много ефикасна.