Буреносен фронт

Свих здраво юмруци и ноктите ми се забиха в дланите. Трябва да измисля нещо…

Погледнах ноктите си. След това бързо прекосих улицата, застанах под светлините на бензиностанцията и ги разгледах по-отблизо.

Под ноктите ми имаше кръв, попаднала там, когато ги забих в китката на Куция. Вдигнах глава и се изсмях. Имах всичко, което ми беше необходимо.

Върнах се обратно под дъжда и седнах на бетонния тротоар. С помощта на парче тебешир, което винаги носех в джоба на шлифера, начертах кръг на бетона около мен. Изстъргах малко от кръвта под ноктите ми и я поставих близо до краката ми. Капчиците заблестяха под ситния дъжд, който ръмеше върху тях.

Трябваше да помисля малко, за да се сетя за следващата част, но реших да използвам заклинанието за проследяване, вместо да го променям в нещо по-възвишено. Отскубнах няколко косъмчета от носа си и ги пуснах върху късчетата кожа и кръв на Куция. След това допрях пръст до тебеширения кръг и влях енергията си в него, за да го затворя.

Подсилих я с гнева си, страха, болките в главата и къркорещия си стомах и я запратих със заклинанието: „Segui vostro testatum“ 20.

Потокът енергия премина през ноздрите ми и ме накара да кихна няколко пъти. И точно в този миг до мен достигна, при това доста силно, мирисът на одеколона на Куция. Изправих се, отворих кръга с крак и излязох от него. Бавно обиколих наоколо, докато направих пълен кръг. Ароматите на Куция достигаха до мен от югозапад, там, където се намираше едно от богатите предградия на Чикаго.

Разсмях се отново. Пипнах го кучия му син. Можех да го проследя чак до Марконе или за когото там работеше, но трябваше да го направя бързо, защото кръвта беше малко и нямаше да изтрае дълго.

— Хей, приятел — шофьорът на таксито се показа от прозореца и ме погледна над оранжевото огънче на цигарата, а моторът на колата мъркаше равномерно.

Погледнах го за миг.

— Какво?

Той изръмжа:

— Да не си глух? Нали някой повика такси от тук?

Ухилих му се, все още гневен и готов да избия зъбите на Куция и Сянката.

— Аз го повиках.

— Защо на мен се падат всички откачалки? — каза той. — Качвай се.

Влязох в таксито и затворих вратата. Той ме наблюдаваше с любопитство в огледалото и попита:

— Накъде?

— Две спирки — казах аз и му дадох адреса на моя апартамент.

Разположих се на задната седалка, но главата ми автоматично сочеше на югозапад, където се намираха мъжете, които искаха да ме убият.

— Това е едната — каза той. — А къде е другата?

Свих очи. Трябваха ми няколко неща от моя апартамент. Талисманите, стрелящата пръчка, жезълът, атрибут, който можеше да се окаже жизненоважен. В края на краищата ми предстоеше сериозен разговор с един от най-големите гангстери в Чикаго.

— Ще ти кажа, като стигнем.

Глава 17

Накрая стигнахме до „Варсити“, клуба, който Марконе притежаваше в едно от предградията на Чикаго. Мястото беше оживено, понеже вечно се тълпяха студенти, които предимно населяваха тази част на града. Дори в един и половина през нощта беше твърде претъпкано за заведение, разположено в покрайнините — единственото отворено по това време, с единствените светещи прозорци в цялата околност.

— Откачалки — измърмори шофьорът на таксито и като се замислих за миг, беше напълно прав.

Бях го довел по криволичещ, маршрут, защото заклинанието ме водеше буквално по аромата, оставен от Куция. Започна да отслабва почти в момента, в който го изрекох — нямаше достатъчно кръв за по-трайно вълшебство — но все пак издържа достатъчно дълго да стигнем до „Варсити“ и да открия колата на Куция на паркинга. Огледах вътрешността през прозорците и видях, разположени на разговор в едно вътрешно сепаре, Джони Марконе, дебеловратия Хендрикс, Куция и Спайк. Дръпнах се бързо, преди някой от тях да ме забележи, и се върнах обратно на паркинга, за да проверя с какво разполагам.

Гривна на всяка китка. Пръстен. Стреляща вълшебна пръчка. И жезъл.

Обмислих всички подли и непочтени средства, с които бих могъл да обърна ситуацията в своя полза — хитри илюзии, подходящо спиране на тока или водата, внезапно нашествие на плъхове или хлебарки. Можех да направя всяко от тези неща. Малцина от владеещите магията са толкова универсални, а още по-малко притежават опита и знанията, за да изпълнят наведнъж толкова заклинания.

Поклатих раздразнено глава. Нямах време за изтънчености.

Тогава щях да използвам силата на талисманите. Силата на пръстена. Посегнах и към силите на пръчката и жезъла, хладната сила на дървото и кипящата ярост на огъня, след което застанах пред вратата на „Варсити“.

После я избих от пантите й.

Но не навътре, а навън. Парчетата от нея полетяха към мен и отскочиха от въздушния щит, който ме пазеше, докато други се разпиляха по паркинга. Не исках да нараня невинни посетители от другата страна. Когато искате да направите първо впечатление, нямате втори шанс.

След като вратата изхвърча, насочих пръчката навътре и изрекох някаква заповед. Джубоксът се блъсна в стената като ударен от снаряд и за миг се стопи в локва от течна пластмаса. Тонколоните изпищяха и музиката спря. Изправих се в рамката на вратата и освободих затворената в пръстена енергия. Електрическите крушки започнаха да гърмят — най-напред разположените близо до вратата, а след това и в цялото помещение — и посипаха пода с парченца стъкло и нажежени жички. Посетителите в бара и по масите около него реагираха, както правят всички хора в такива случаи. Започнаха да пищят и да викат, скочиха на крака или се опитаха да се напъхат под масите. Няколко души успяха да се измъкнат през аварийния изход в дъното на помещението. След което изведнъж настъпи пълно мълчание. Всички стояха като вкаменени и гледаха към вратата — вторачени в мен.

От своята маса в дъното Джони Марконе наблюдаваше сцената с безстрастните си зеленикави очи. Не се усмихваше. Седнал до него, Хендрикс ме беше зяпнал и сключените му вежди бяха толкова свити, че едва ли виждаше нещо. Спайк беше пребледнял и стискаше устни. А Куция ме зяпаше ужасено. Никой от тях не направи и най-малкото движение и не издаде никакъв звук. Допускам, че гледката на магьосник в действие може да оказва подобен ефект.

— Милички прасенца, мънички прасенца, пуснете ме да вляза! 21 — казах аз сред гробовната тишина. Забих жезъла в пода и присвих очи към Марконе. — Всъщност, Джон, бих искал да поговоря с вас за минутка.

Марконе ме фиксира за миг, след това сви ъгълчетата на устните си.

— Прилагате странни методи за убеждение, господин Дрезден. — Изправи се и се обърна към хората в бара, без да откъсва поглед от мен. Вероятно беше ядосан, но ледената му външност не го показваше. — Дами и господа, струва ми се, че днес „Варсити“ ще затвори по-рано. Моля, напуснете спокойно през най-близката до вас врата. Не се притеснявайте за сметките си. Господин Дрезден, бихте ли освободили изхода, за да могат клиентите ми да напуснат?

Отстъпих от входната врата. Заведението бързо се опразни — посетителите, както и персоналът ни оставиха сами в залата с Марконе, Хендрикс, Спайк и Куция. Никой от тях не помръдна, докато чакахме всички да се разотидат. Куция започна да се поти. Изражението на Хендрикс не трепна нито за миг. Големият мъж бе търпелив като пума, готова всеки миг да се нахвърли върху нищо неподозираща сърна.

— Искам да ми върнете косата — казах аз, щом и последната двойка колежани изчезнаха през вратата.

— Моля? — попита Марконе. Наведе глава настрани и изглеждаше искрено изненадан.

— Чухте ме — повторих аз. — Този твой боклук — насочих пръчката към Куция — ме нападна пред една бензиностанция и отряза кичур от косата ми. Искам да ми го върне. Нямам намерение да пукна като Томи Том.

Очите на Марконе изведнъж проблеснаха студено и гневно. Обърна се с подчертано движение към Куция.