Буреносен фронт

— Да не би да очакваш да ти кажа името си? — изръмжа сянката. — Достатъчно е да знаеш, че аз съм този, който те е убил.

— Ти си смотаняк! — изкрещях в отговор аз, продължавайки да търся наоколо. — Работата ти не е довършена.

В тъмнината под една счупена улична лампа, на около 6–7 метра от мен едва успях да различа очертанията на човешка фигура. Мъж или жена? Не можеше да се каже, нито да се прецени от гласа.

— Скоро — каза сянката. — Няма да изтраеш дълго. Моят демон ще приключи с теб до десет минути. — Гласът беше изключително уверен.

— Значи, ти го призова?

— Да — потвърди сянката.

— Да не си луд? — попитах поразен. — Не знаеш ли какво може да стане, ако това същество излезе от контрол?

— Няма — увери ме сянката. — Владея го напълно.

Наострих сетивата си и скоро се уверих, че подозренията ми са оправдани. Това не беше реален човек или някаква прикриваща илюзия. Беше само подобие на нещо такова, фантазия от форма и звук, някаква холограма, която може да вижда, чува и говори от името на своя създател, който и да е той.

— Какво правиш? — попита той, очевидно усетил, че го опипвам.

— Проверявам ти пълномощията — казах аз и изпратих остатъците от волята си към него, нещо като магьоснически вариант на шамар по лицето.

Образът изкрещя изненадано и се дръпна назад.

— Как правиш това?

— Ходил съм на училище.

Холограмата изръмжа и започна да вика нещо с висок глас. Опитах се да чуя какво казва, но гръмотевицата заглуши половината от дума, която несъмнено беше името на демона.

Звуците от демонския погром, които идваха от моя апартамент, внезапно спряха.

— Сега — каза образът подигравателно, — сега ще си платиш за всичко.

— Защо правиш това? — попитах аз.

— Пречиш ми.

— Пусни поне жената да си ходи.

— Съжалявам — каза образът. — Тя видя прекалено много. Вече и тя е пречка. Демонът ми ще ви убие и двамата.

— Копеле — озъбих се аз.

Той ми се изсмя.

Погледнах през рамо назад към апартамента. Въпреки плющенето на дъжда чух дрезгаво съскане, подплатено с нещо като мляскане и тракане на зъби. Над стълбата, водеща нагоре от апартамента, светнаха синкавите жабешки очи. Те веднага се фокусираха върху мен и се насочиха насам. Задният калник на колата на Сюзан, която беше паркирала близо до входа, попадна на пътя му и пръстите на тънката му лапа хванаха задницата на колата и я тласнаха настрани, където тя се приземи с трясък.

Опитах се да не мисля какво ще направят тези пръсти с гърлото ми.

— Виждаш ли? — каза образът. — Подчинен ми е напълно. Дойде време да умреш, господин Дрезден.

Следващата светкавица показа демона да пълзи на четири крака към мен, подобно на някакъв дебел гущер, който тича по горещ пясък, за да търси сянка, и движенията му биха изглеждали смешни, ако не се приближаваше все по-близо и по-близо с отчайваща бързина.

— Пусни още двайсет и пет цента, за да продължиш разговора, задник! — извиках аз, след което насочих жезъла към него и вложих цялата си воля в атаката. Stregallum finitas! 18

Внезапно го обгърна алена светлина, която погълна периферията и пропълзя към центъра на образа.

Изрева от болка:

— Дрезден! Демонът ще ти смели костите.

След това се разпадна с викове на страдание, защото моето контразаклинание разкъсваше образа. Бях по-добър от него, който и да беше той, и неговото заклинание не издържа. След това образът избледня постепенно и изчезна в далечината. Позволих си момент на ликуване и веднага се обърнах към падналата на земята жена.

— Сюзан — казах аз, навеждайки се над нея, без да изпускам от поглед тичащия демон. — Сюзан, ставай. Трябва да продължим.

— Не мога — изхлипа тя. — О, боже — и повърна още малко.

Опита се да стане, но падна отново на земята, като стенеше жално.

Погледнах към водата, опитвайки се да преценя скоростта на създанието. Приближаваше бързо, но все пак не колкото човек би могъл да тича. Все още можех да се спася, ако се затичам с всички сили. Щях да прекося водата и да се спася.

Но не можех да пренеса Сюзан. Никога нямаше да успея, ако трябваше да я нося на гръб. Но ако не тръгнех веднага, и двамата щяхме да загинем. Нямаше ли да е по-добре поне единият да оцелее?

Погледнах отново към демона. Бях изтощен и той ме беше хванал неподготвен. Силният дъжд щеше да угаси огъня, най-древното човешко средство за борба с мрака и силите, които се крият в него. А и в мен не гореше вече достатъчно силно, за да направя нещо съществено. Ако се изправех срещу него, щеше да бъде чисто самоубийство.

Сюзан хлипаше на земята, безпомощна под дъжда, съсипана от моите отвари, неспособна да се изправи.

Изправих глава и оставих дъжда да измие остатъците от шампоана от очите и косата ми. След това се обърнах и направих крачка към приближаващия демон. Не можех да я оставя на това създание. Дори ако това означаваше, че трябва да загина. Въобще не бих могъл да живея с подобна мисъл.

Демонът изрева нещо със своя съскащ, крякащ глас, изправи се на задните си крака и протегна ръце към мен. Ослепяващо ярка светкавица проблесна над нас. Гръмотевицата я последва по петите, толкова силна, че разтресе уличното платно под босите ми крака.

Гръмотевица.

Светкавица.

Буря.

Погледнах към бушуващите облаци над главата ми, осветени от танцуващите между тях светкавици, красиви и смъртоносни. Бурята кипеше от мощ, носеше мистична енергия, древна като времето и достатъчно силна, да разтроши камъни, да нажежи въздуха и водата до кипване, да изгори всичко и да го превърне в пепел.

В този момент бях толкова отчаян, че бях готов да рискувам.

Демонът се влачеше и клатушкаше напред, тромаво, но доста бързо. С една ръка вдигнах жезъла към небето, а с другата насочих пръст към демона. Беше много опасно да привлека силата на бурята. Не съществуваше никакъв ритуал, който да й даде форма, нито кръг да ме защити, даже нямаше и думи, които да опазят разума ми от магическите енергии, които ще се втурнат през него. Насочих сетивата си нагоре към бурята, впримчих в тях безформената й мощ и ги оформих като потоци, които потекоха към мен и към върха на издигнатия жезъл.

— Хари? — извика Сюзан. — Какво правиш?

Тя се беше сгушила на земята във вечерната си рокля и трепереше. Гласът й бе слаб и тънък.

— Като дете играла ли си на една игра, в която всички си търкат краката в килима, хващат се за ръце, образуват верига, а последният от нея докосва някого по ухото, за да го удари с ток?

— Да — отговори тя объркана.

— Точно това правя и аз, но в по-голям мащаб.

Демонът изрева отново, подскочи с мощните си жабешки крака и се понесе във въздуха към нас, движейки се с неестествена и страховита грация.

Фокусирах цялата си останала воля във върха на жезъла, към облаците и бушувалата буря.

— Ventas! — изкрещях аз. — Ventas fulmino! 19

От върха на жезъла излетя искра, насочи се към облаците и докосна вълнуващата се основа на бурята.

Адът се сгромоляса върху нас.

Нагорещена до бяло светкавица, вятър и дъжд се спуснаха върху мен, насочени право към върха на жезъла. Удариха върха на мокрото дърво със силата на парен чук, след това преминаха през ръката ми и мускулите ми се свиха конвулсивно, напрягайки цялото ми голо тяло. С всички сили се опитвах да задържа в ума си образа на това, което искам, и да насоча ръка към демона, който се спускаше към мен, да накарам енергията, която бушуваше през мен, да удари и разруши неговата плът.

Той беше едва на петнайсетина сантиметра, когато бясната стихия на бурята профуча през тялото ми, през ръката и през насочения към него пръст и го удари право в сърцето. Силата на удара беше толкова голяма, че той отхвръкна назад и нагоре и се задържа във въздуха, обхванат от корона ослепителна енергия.