Буреносен фронт

— Това не ми казва нищо ново, Хари.

— Чакай малко, сега идва най-важното — продължих аз. — Количеството енергия, което е трябвало да се използва, е изумително. По-лесно е да се предизвика земетресение, отколкото да се причини подобно нещо на живи същества. В най-добрия случай аз бих могъл да го направя, без да се самоубия. На някого, който много, ама наистина много ме е ядосал.

— Сам ли се сочиш като заподозрян? — Устните на Мърфи се свиха в ъгълчетата.

Въздъхнах.

— Казах, че съм достатъчно силен, да го направя на един човек, но ако опитам на двама, ще загина още при опита.

— Искаш да кажеш, че магьосникът, който го е сторил, е някакъв вид Арнолд Шварценегер.

Свих рамене.

— Допускам, че е възможно. По-скоро някой изключително добър го е направил. Грубата сила не определя какво можеш да постигнеш с магия. По-важно е фокусирането. Колкото по-добре фокусираш и колкото повече енергия насочваш към една точка в даден миг, толкова повече можеш да постигнеш. Нещо като китайските майстори на бойни изкуства, които пречупват греда с един удар на ръката. Те съсредоточават цялата сила, с която разполагат, и получават изключителен ефект.

Мърфи погледна към трофеите си от айкидо и кимна.

— Така е — отговори тя. — Мисля, че разбирам. Значи трябва да търсим магьосническия еквивалент на Господин Мияги 15?

— Или пък — казах аз, повдигайки пръст — няколко магьосници, работещи едновременно. Обединяват силата си и я използват наведнъж. — Главоболието, комбинирано с разбъркания стомах, и кофеинът ме правеха малко замаян. — Екипна работа, екипна работа, това е решението.

— Много убийци — въздъхна Мърфи. — Не съм открила и един, а ти ми казваш, че може да са петдесетина.

— Тринайсет — поправих я аз. — Не можеш никога да използваш повече от тринайсет. Но не мисля, че това е вероятно. Една група може да свърши работата. Всеки един от този кръг трябва да владее заклинанието и да няма никакви съмнения и задръжки. И трябва да си имат пълно доверие. Подобни неща не се срещат при обикновените банди убийци. За целта е необходим и малко фанатизъм. Някакъв култ или политическа организация.

— Култ? — попита Мърфи и разтърка очите си. — В „Аркейн“ ще празнуват, ако се окаже така. В крайна сметка Бианка също ще се окаже замесена. Тя има достатъчно много врагове, които биха искали да й направят това. Тя може да вдъхнови такива усилия, за да се опитат да се отърват от нея.

Поклатих глава. Болката ставаше по-силна, но парченцата започваха да се наместват.

— Не. Тръгваш в грешна посока. Убиецът не е посегнал на Томи Том и на проститутката, за да нарани Бианка.

— От къде знаеш?

— Срещнах се с нея — отговорих аз.

— По дяволите, Хари!

Не реагирах на яда й.

— Знаеш, че тя нямаше да иска да говори с теб, Мърфи. Тя е старомодно чудовище. Никакво сътрудничество с властите.

— Но е разговаряла с теб? — попита Мърфи.

— Бих казал.

— Бих те пребила, докато заприличаш на лайно, ако вече не приличаше на такова — каза Мърфи. — Какво откри?

— Бианка не е замесена. И няма представа кой може да го е извършил. Но е нервна и уплашена. — Не споменах, че беше толкова уплашена, че се опита да ме разкъса на парчета.

— Значи, има следи, но не към Бианка?

— Към Джони Марконе — потвърдих аз.

— Улична война между бандите — каза Мърфи. — А сега намесват и магията. Мафиотски магически заклинания. Исусе Христе. — Тя потропа с токчета по края на бюрото.

— Война между бандите. Доставчиците на Трето око срещу пласьорите на обикновените дроги. Прав ли съм?

Тя ме погледна за миг.

— Да. Да, прав си. Но как го разбра? Ние самите научаваме подробностите от вестниците.

— Току-що налетях на един тип, който беше дрогиран до козирката с Трето око. Изрече неща, които ме накараха да помисля, че тази дрога не е боклук. Тя е истинска. Вероятно съществува някакъв наистина сериозен магьосник, който може да я произведе в такива количества.

Сините очи на Мърфи блеснаха.

— Следователно този, който разпространява по улиците Трето око, е…

— Същият, който е убил Томи Том и Дженифър Стантън. Сигурен съм. Звучи логично.

— Склонна съм да се съглася — каза Мърфи, кимайки. — Колко души според теб могат да произнесат убийственото заклинание?

— За бога, Мърфи — казах аз. — Не може да искаш от мен просто да ти дам списък на хората, които да привикате на разпит.

Тя се наведе напред към мен и очите й станаха стоманени.

— Грешиш, Хари. Мога да поискам това от теб. Мога да ти наредя да го направиш. А ако откажеш, толкова бързо ще те задържа за възпрепятстване на правосъдието и за съучастничество, че свят ще ти се завие.

— На мен вече ми се вие свят — отговорих аз. Тя леко се изхили. Главата ми пулсираше, бум, бум, бум. — Няма да постъпиш така, Мърф. Познавам те. Знаеш прекрасно, че ако разполагам с данни, които могат да ти бъдат от полза, веднага ще ти ги предоставя. Просто ме остави да си върша работата, дай ми шанс да…

— Не, Хари — каза тя сухо. — Никакъв шанс. Вече ме хвърлиха на зверовете и без трудностите, които ми създаваш. А теб вече са те наранили и не ми пробутвай историята, че си паднал по стълбите. Не искам да те остъргвам от асфалта. Който е убил Томи Том, ще стане много гаден, ако някой започне да рови наоколо. А това не е твоя работа, а моя.

— Както кажеш — казах аз. — Ти си човекът с крайния срок.

Тя пребледня и очите й светнаха.

— Ти си невероятно лайно, Хари.

Опитах се да отговоря, винаги го правя, но черепът ми се размекна и заклати на врата, всичко около мен започна да се върти, задните крака на стола като че ли се подгънаха и той се наведе опасно. Помислих си, че е по-добре да се плъзна на пода като гъвкава змия. Плочките, на които опрях буза, бяха гладки, прохладни и много удобни. Главата ми бумтеше безспирно и ми пречеше да се унеса в сладка дрямка.

Глава 12

Свестих се на пода в кабинета на Мърфи. Часовникът на стената показваше, че са минали двайсет минути. Под главата ми имаше нещо меко, а краката ми бяха повдигнати с няколко телефонни указателя. Мърфи притискаше студени компреси на главата и гърлото ми.

Чувствах се ужасно. Изтощение, болка, повдигане и пулсиране в главата. Единственото, което исках, бе да се сгуша и да спя. Едва ли съм бил някога толкова зле, но въпреки това се опитах да се шегувам:

— Нямаш ли някаква бяла престилка? Имах фантазия за теб като медицинска сестра, Мърфи.

— Напълно естествено за перверзен тип като теб. Кой те удари по главата? — попита тя.

— Никой — прошепнах аз. — Паднах по стълбите в моя апартамент.

— Глупости, Хари — каза тя с твърд глас. Въпреки това движенията на ръцете й си бяха все така нежни. — Ти се ровиш в този случай. От там е тази цицина на главата, нали?

Опитах се да протестирам.

— Я стига — каза тя и въздъхна. — Ако не беше в комоцио, щях да ти вържа краката за колата си и да подкарам из града. — Повдигна два пръста. — Колко пръста виждаш?

— Петдесет — отговорих аз и й показах моите два пръста. — Това не е никакво комоцио. Само лек удар по главата. Скоро ще се оправя.

Опитах да се изправя. Трябваше да се върна вкъщи и да се наспя.

Мърфи сложи ръка на гърдите ми и ме натисна обратно на възглавницата, която беше вероятно нейното сако, защото вече не беше облечена с него.

— Стой мирно — скара ми се тя. — С какво дойде до тук? Надявам се, не с оная таратайка.

— „Костенурката“ е като птицата феникс — казах аз. — Но днес използвах един сервизен пикап. Виж. Всичко е наред. Пусни ме от тук, ще се прибера вкъщи и ще се наспя.

— Ти не си в състояние да караш — каза Мърфи. — Ти си опасен. Мен ще арестуват, ако те оставя да караш в това състояние.

— Мърф — казах аз досадено, — дори да ми платиш онова, което ми дължите, и то веднага, не мога да си позволя такси.