Буреносен фронт

— Да ви предложа кафе? — попитах я аз.

Затворих вратата след нас и запалих лампите.

— Не, благодаря, няма нужда.

Тя стоеше права и гледаше кашона с прочетените книги, и стискаше с две ръце чантата пред себе си. Имах чувството, че ще изпищи, ако й кажа внезапно „бау“, затова се придвижвах внимателно и бавно, докато направих за себе си чаша нес кафе. Вдишвах и издишвах, извършвайки познатите движения, докато успея да се успокоя от срещата с Марконе. Когато приключих, кафето ми беше готово. Разположих се зад бюрото си и я поканих да седне на един от столовете пред мен.

— И така, Моника — подхванах аз. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами нали ви казах, че съпругът ми е… ами такова… — И кимна към мен, като направи някакъв странен жест.

— Изчезнал? — добавих аз.

— Да — каза тя, въздъхвайки почти облекчено. — Но не по някакъв мистериозен начин. Просто го няма. — Тя се изчерви и заекна. — Взел си е някои неща и си е тръгнал. Без нищо да каже. Оттогава го няма. Вече започвам да се тревожа за него.

— Хм — попитах аз, — от колко време го няма?

— От три дни — отговори тя.

Кимнах.

— Вероятно има някаква причина, за да потърсите мен, а не някой частен детектив или полицията.

Тя отново се изчерви. Лицето й беше много подходящо за целта с неговата момичешка, светла кожа. Всъщност беше направо прелестно.

— Да. Той се интересуваше от… от…

— От магия?

— Да. Купуваше си книги от щанда за езотерика на една книжарница. Но не от онези четива за замъци и дракони. Сериозни неща. Купи си и карти за тарот. — Тя произнесе думата неправилно, като аматьор.

— А защо мислите, че изчезването му може да има нещо общо с тези интереси?

— Не съм сигурна — призна тя. — Но е възможно. Много съм объркана. Наскоро остана без работа и преживя голям стрес. Тревожа се за него. Струва ми се, че който го открие, би трябвало да може да разговаря с него на тази тема.

Тя пое дълбоко въздух, сякаш усилието да изрече толкова дълги изречения, без нито едно хм, я беше изтощило.

— Все още не разбирам напълно. Защо се обърнахте към мен? Защо не отидохте в полицията?

Кокалчета й побеляха от стискането на дръжката на чантата.

— Той си опакова багажа, господин Дрезден. Полицаите ще решат, че е напуснал жена си и децата. И няма да разследват. Но случаят не е такъв. Той не би постъпил така. Единствената му грижа е да ни осигури добър живот, нищо друго.

Намръщих се. Нервничиш, защото хубостникът май е избягал от теб, а?

— Дори и така да е — казах аз, — защо потърсихте мен? Има частни детективи. Мога да ви препоръчам един много добър, ако решите.

— Защото вие сте запознат… — Тя разтвори колебливо ръце.

— С магията, нали? — попитах аз.

Моника кимна.

— Мисля, че това може да се окаже важно. Не съм сигурна. Но така ми се струва.

— Къде казахте, че е работил? — попитах аз.

Извадих от джоба си листче и си отбелязах нещо.

— „Силвър и сие“ — каза тя. — Те са маркетингова компания. Изследват пазарите на различни продукти и препоръчват на компаниите къде да инвестират средствата си.

— Аха — казах аз. — Как се казва съпругът ви, Моника?

Тя преглътна. Видях, че се опитва да измисли какво да ми каже, само не истинското му име.

— Джордж — успя да изрече накрая.

Погледнах я. Беше вторачена нервно в ръцете си.

— Моника. Разбирам, че сигурно ви е тежко. Повярвайте ми, ужасно много хора стават нервни, когато идват в моя офис. Но моля ви да ме разберете правилно. Аз няма да ви навредя. Единственото, което правя, е да помагам на хората. Вярно е, че някой, който владее тези неща, може да използва имената ви във ваша вреда, но аз не бих го направил. — И заех една фраза от Джони Марконе: — Не е добре за бизнеса.

Засмя се нервно.

— Чувствам се много глупаво — призна тя. — Но се говорят такива неща…

— Знам. Магьосници.

Оставих молива и сплетох пръсти по особен начин. Жената беше нервна и имаше определени очаквания. Можех да успокоя страховете й, ако изпълня част от тях. Внимавах да не се обърна към календара на стената, на който датата 15-и бе отбелязана с червено кръгче. Наемът. Имах нужда от пари. Дори днешният хонорар и каквото успеех да изкарам в бъдеще, нямаше да ми стигне, а не се знаеше и кога щяха да ми платят от общината.

Освен това никога не мога да устоя на изкушението да помогна на изпаднала в беда дама. Дори и когато самата тя не е сто процента сигурна, че желае тъкмо аз да я спася.

— Моника — продължих аз, — в този свят съществуват сили, за които повечето хора дори не подозират. И които ние все още не разбираме достатъчно. Мъжете и жените, които работят с тези сили, виждат нещата под друг ъгъл и достигат до разбирането им по различен начин. Те са по-особени и понякога това поражда подозрения и страхове. Знам, че сте чели книги и сте гледали филми, които показват хора като мен в ужасна светлина, а написаното в Стария завет за вещиците не прави нещата по-розови. Но в действителност ние сме хора като всички останали. — Отправих й най-очарователната си усмивка. — Искам да ви помогна и ви давам дума, че няма да ви разочаровам.

Тя изслуша това и се замисли за момент, продължавайки да гледа ръцете си.

— Виктор — каза тя най-сетне. — Виктор Селс.

— Чудесно — казах аз и си отбелязах името в бележника. — Дали има някакво място, където според вас би могъл да отиде?

Тя кимна.

— Къщата при езерото. Имаме къща край… — И отново махна с ръка.

— Езерото?

Тя ме погледна и това ме подсети да бъда търпелив.

— Езерото Провидънс, край границата на щата, близо до езерото Мичиган. Есенно време там е много красиво.

— Добре. А сещате ли се за някои приятели, на които би могъл да гостува, или роднини, които би искал да посети?

— Виктор не се разбираше със семейството си. Така и не ми стана ясно защо. Въобще не говореше за тях. Женени сме от десет години и нито веднъж не ги е споменавал.

— Ясно — отбелязах си и това. — А приятели?

Тя прехапа устни, което, изглежда, й беше навик.

— Не. Той беше близък с шефа си и с някои колеги от работата, но след като го уволниха…

— Аха — казах аз, — разбирам. — И продължих да записвам това, което тя ми каза, разделяйки отделните параграфи с дебели черти.

Запълних почти две страници с фактите и моите наблюдения относно Моника. Държа да съм изчерпателен в тези неща.

— Е, как мислите, господин Дрезден? — попита тя. — Ще можете ли да ми помогнете?

Прегледах бележките си и кимнах.

— Надявам се, Моника. Ако е възможно, бих искал да видя нещата, които вашият съпруг е колекционирал. Какви книги е купувал. Това ще ми помогне да добия по-ясна представа за него. Може да хвърля и един поглед край езерото Провидънс. Съгласна ли сте?

— Разбира се — каза тя.

Изглеждаше облекчена и едновременно с това още по-нервна, отколкото в началото. Записах си адреса на къщата край езерото и кратки упътвания за посоката.

— Знаете ли какъв е моят хонорар? — попитах я аз. — Тарифата ми е висока, така че може да ви излезе по-евтино, ако наемете някой друг.

— Разполагаме със значителни спестявания, господин Дрезден — каза тя. — Не се притеснявам за парите.

Това ми прозвуча малко странно на фона на нервните й маниери.

— Добре — отговорих аз. — Вземам по 50 долара на час, плюс разходи. Ще ви изпратя подробна фактура за всичко, което съм направил, така че вие ще имате пълна представа за обема на работата. Обичайната практика е да сключим договор. Не мога да ви обещая, че ще работя изключително само по вашия случай. Държа да третирам клиентите си с уважение, така че не мога да поставям някой от тях пред другите.

Тя кимна в знак на съгласие, бръкна в чантата си и извади от там бял плик. Подаде ми го и каза:

— Вътре има петстотин долара. Достатъчно ли е като начало?

Опа! Петстотин долара ще уредят наема за миналия месец и част от сегашния. Свикнал съм нервните ми клиенти да пазят от моите предполагаеми магьоснически способности тайната на влоговете си. Парите в брой са добре дошли.