Буреносен фронт

— Чакайте — прекъснах я аз. — Извинете, но не ми казахте името си.

Отново настъпи същата нервна пауза, като че ли тя прелистваше записките си, преди да ми отговори:

— Наричайте ме Моника.

Хората, които имат и бегла представа от магьосници, не обичат да ни казват имената си. Те са убедени, че ако името излезе от собствените им уста, може да бъде използвано срещу тях. Да си призная честно, прави са.

Трябваше да бъда максимално възпитан и безобиден. Тя се колебаеше дали да не затвори телефона, а аз се нуждаех от работата. Щях да открия половинката й, ако се заемех сериозно.

— Добре, Моника — подех аз, опитвайки се да придам на гласа си мелодичен и приятелски тон. — Щом смятате, че вашият случай е твърде деликатен, можете да ме посетите в офиса и да поговорим. Ако се окаже, че съм в състояние да ви помогна, ще го направя, а ако не, поне ще ви насоча към някого, който би бил по-полезен за вас. — Озъбих се, уж че се усмихвам. — Безплатно.

Вероятно „безплатното“ свърши работа. Съгласи се да дойде в офиса до час. Това означаваше около два и половина. Достатъчно време, за да изляза и да хапна нещо преди това.

Телефонът звънна отново почти в момента, в който оставих слушалката, и ме стресна. Втренчих се в него. Нямам доверие на електрониката. Всичко, произведено след 40-те, ми се струва съмнително и не се радва на благоразположението ми. Колите, радиоапаратите, телефоните, телевизорите, видеомагнетофоните не са ми по сърце. Не ползвам дори автоматични моливи.

Отговорих с почти същата престорена сърдечност, с която бях говорил с Моника.

— Дрезден на телефона. С какво мога да ви помогна?

— Хари, трябваш ми до десет минути в „Медисън“. Можеш ли да дойдеш? — Гласът отново беше женски, но делови, рязък и студен.

— Ало, лейтенант Мърфи! — излигавих се аз. — Толкова отдавна не съм те чувал. Как си? Как е семейството?

— Зарежи това, Хари. Имам два трупа и искам да им хвърлиш едно око.

Изтрезнях моментално. Карин Мърфи беше шеф на Отдела за специални разследвания в Чикаго и на практика поемаше всички т.нар. необичайни престъпления. Нападения на вампири, мародерства на тролове, отвличания на деца от пакостливи духове — всичко това не е много подходящо за полицейски доклад, но все пак има случаи на нападнати хора, на откраднати деца, на повредено или унищожено имущество и някой трябва да се заеме с тях.

За Чикаго и почти за целия район този някой бе Карин Мърфи. А аз бях ходещият й справочник по свръхестественото и платен консултант на полицейското управление. Но два трупа? Две убийства, извършени по необичаен начин? Не ми се беше налагало досега да се занимавам с нещо подобно.

— Къде се намираш? — попитах аз.

— Хотел „Медисън“, на Десета улица, седми етаж.

— Това е на петнайсет минути от тук — казах аз.

— Значи можеш да пристигнеш до петнайсет минути. Чудесно.

— Хм — казах и погледнах часовника. Моника-без-фамилно-име трябваше да пристигне след около четирийсет и пет минути. — Само че имам среща.

— Дрезден, имам два трупа и никакви следи и заподозрени, а убиецът е на свобода. Срещата ти може да почака.

Ядосах се. Случва ми се понякога.

— Не може — възразих. — Но виж какво. Мисля, че мога да отскоча да хвърля едно око и да се върна навреме.

— Обядвал ли си? — попита тя.

— Какво?

Тя повтори въпроса си.

— Не — отвърнах.

— Недей тогава — последва пауза, после тя продължи с тон, в който се усещаше нещо злокобно. — Много е лошо.

— Колко лошо, Мърфи?

Гласът й омекна и това ме уплаши повече от образите на кървава и насилствена смърт, които си представях. Мърфи беше корава мацка и се гордееше, че никога не показва слабост.

— Наистина е много лошо, Хари. Не се бави. От Специалния отдел горят от нетърпение да се заловят за работа, но аз знам, че не обичаш някой да се мотае на местопрестъплението, преди да си го огледал.

— Тръгвам — казах аз, докато обличах сакото си.

— Седми етаж — напомни ми тя. — Ще те чакам там.

— Добре.

Изключих осветлението в офиса. Отворих вратата и я заключих след себе си. Поколебах се, защото не знаех колко време ще ми отнеме огледът при Мърфи, а не ми се искаше да пропусна срещата с Моника-не-ми-задавайте-въпроси. Затова отворих отново вратата и написах на една бележка:

След това се затичах надолу по стълбите. Рядко използвам асансьора, макар че офисът ми е на петия етаж. Той винаги се поврежда точно когато имам нужда от него.

Имаше и още нещо. Ако аз бях на мястото на този, който използва магически сили, за да убие двама души наведнъж, щях да се погрижа преди всичко да отстраня единствения практикуващ магьосник, който сътрудничи на полицията. Имах по-големи шансове да оцелея на стълбите, отколкото в тясната кабина на асансьора.

Параноик? Може би. Но фактът, че сте параноик, съвсем не изключва вероятността да ви дебне невидим демон, който иска да изяде лицето ви.

Глава 2

Карин Мърфи ме чакаше пред хотел „Медисън“. Двамата с нея сме ярка илюстрация на противоположностите. Колкото аз съм висок и слаб, толкова тя е ниска и набита. Очите и косата ми са тъмни, а тя притежава русите къдрици на Шърли Темпъл и бебешко сини очи. Лицето ми е издължено и ъгловато и имам ястребов нос и заострена брадичка, докато нейното личице е гладко и закръглено, а сладкото й носле би подхождало повече на някоя мажоретка.

И тази година март беше студен и ветровит и тя беше облечена с дълго палто, което прикриваше дамския костюм с панталон отдолу. Мърфи никога не носеше рокли, но аз подозирах, че има мускулести и добре оформени крака, като на гимнастичка. Спортната й натура се потвърждаваше от няколкото купи по айкидо, които красяха кабинета й. Косата й стигаше до раменете и се развяваше безмилостно от пролетния вятър. Не носеше обици, но беше толкова добре гримирана, че почти не личеше. Приличаше по-скоро на нечия любима леля или на дружелюбна майка, отколкото на закоравял детектив по убийствата.

— Нямаш ли друга връхна дреха, Дрезден? — попита тя, когато наближих достатъчно, за да се поздравим.

Пред входа стояха няколко неправилно паркирани полицейски коли. Тя ме погледна за половин секунда, но после отмести очи. Трябва да призная, че издържа на погледа ми по-дълго, отколкото повечето хора биха се осмелили. Не че е толкова опасно, освен ако не продължи няколко секунди, но аз бях свикнал хората, които знаеха, че съм магьосник, да подчертават това, като избягват да ме гледат в очите.

Огледах дългия си черен брезентов шлифер, тип дъстер 2, с неговата дебела подплата и мушамено покритие, и ръкави, достатъчно дълги за ръцете ми.

— Какво й е на тази?

— Все едно си я взел от реквизита на „Имало едно време на Запад“.

— Е, и?

Тя изсумтя, което не беше най-нежният звук за една дребна жена, завъртя се на пети и се запъти към вратата на хотела.

Настигнах я и закрачих малко пред нея.

Тя ускори ход. Аз също. Започнахме да се надпреварваме кой ще стигне пръв до входната врата, като прескачахме локвите от снощния дъжд.

Моите крака са по-дълги и, естествено, аз я изпреварих. Отворих вратата и с галантен жест я поканих да влезе. Това си беше стара закачка между нас. Може би ценностите ми са отживелица, но аз съм от старата школа. Вярвам, че трябва да се отнасяме с жените като с нещо повече от по-дребни и по-мекушави мъже с цици. Опитайте се да ме убедите, че това е лошо. Умирам да кавалерствам на жените — да им отварям вратата, да плащам сметката в ресторанта, да им подарявам цветя и други такива работи.

Това обаче вбесява Мърфи, която се беше борила с нокти и зъби срещу най-коравите мъже в Чикаго, за да се издигне до тук. Изгледа ме кръвнишки, докато й държах вратата, но в същото време прочетох в погледа й увереност и спокойствие. Колкото и да й беше досаден, нашият ритуал я караше да се чувства уютно.