Буреносен фронт

— Името на жената е Дженифър Стантън. Тя работи за „Кадифения салон“.

Подсвирнах. „Кадифеният салон“ беше много скъп клуб за компаньонки, ръководен от жена, известна като Бианка. Тя поддържаше цял рояк красиви, очарователни и умни момичета и предлагаше услугите им на най-богатите хора при тарифи над няколкостотин долара на час. Бианка продаваше компанията на жени, които повечето мъже можеха да видят само по телевизията или на кино. Знаех също, че тя е вампир със значително влияние в Небивалото. Притежаваше власт с главно В.

И преди се бях опитвал да обясня на Мърфи какво представлява Небивалото, но тя така и не успя съвсем да разбере. Обаче знаеше, че Бианка е зъл вампир, който понякога се забърква в битки за територия. И двамата бяхме убедени, че щом едно от момичетата на Бианка е замесено, несъмнено и тя имаше пръст.

Мърфи удари право в целта.

— Дали това не е свързано с оспорването на територии от страна на Бианка?

— Не — отговорих аз. — Освен ако не е спор с някой човешки магьосник. Никой вампир, дори вампирски магьосник не може да направи подобно нещо извън Небивалото.

— Възможно ли е да се е скарала с някой магьосник? — попита Мърфи.

— Възможно е. Но не е в стила й. Не е толкова глупава. — Не можех да кажа на Мърфи, че ако някой вампир се заиграе със смъртните, Белият съвет щеше да се погрижи да го лиши от възможността да доживее, за да се похвали с това. Никога не говоря на обикновените хора за Белия съвет. Не бива. — Освен това — казах аз, — ако някой човек би искал да навреди на Бианка, той би предпочел да убие момичето и да остави клиента жив, за да може случката да се разчуе и да попречи на бизнеса й.

— Хм — каза Мърфи. Не беше много убедена, но все пак си отбеляза мнението ми.

— А кой е мъжът? — попитах я аз.

Мърфи ме погледна за миг и после отговори:

— Томи Том.

Примигнах, за да й покажа, че не ми разкрива знание, което е всеобщо достояние.

— Кой?

— Томи Том — повтори тя. — Бодигардът на Джони Марконе.

Сега всичко си дойде на мястото. Джони Марконе — Джентълмена, беше гангстерът, който се изкачи на върха, след като фамилията Варгаси се разпадна от вътрешни боричкания. Полицейското управление гледаше на него с известно облекчение след десетилетията безмилостни свади и кървави отмъщения във фамилията Варгаси. Джони, по прякор Джентълмена, не търпеше ексцесии в своята организация и не обичаше независимите гангстери, които се опитват да проникнат в града. Крадци, банкови обирджии и наркодилъри, които не бяха от неговите хора, по някакъв начин винаги биваха пропъждани или просто изчезваха и никой повече не чуваше за тях.

Марконе оказваше цивилизоващо влияние върху престъпния свят, сред който се подвизаваше. Беше изключително хитър бизнесмен и разполагаше с цял отбор адвокати, които издигаха между него и закона истинска барикада от заявления, документи и записи. Полицаите не си признаваха, но понякога изглеждаше, че просто не искат да го преследват. Той беше за предпочитане пред царувалия преди него хаос.

— Бях чувал, че има бияч — казах аз. — Очевидно вече няма.

Мърфи кимна.

— Така излиза.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка?

— Предполагам, че ще проверя фризьорската следа. Ще говоря с Бианка и с Марконе, но от сега знам какво ще ми кажат.

Тя затвори бележника си и поклати недоволно глава.

Наблюдавах я известно време. Изглеждаше уморена и й го казах.

— Наистина съм уморена — отговори тя. — Уморена съм да гледат на мен като на превъртяла. Дори Кармайкъл, партньорът, с когото работя, мисли, че съм преминала границите.

— А останалите от Отдела. И те ли мислят така? — попитах аз.

— Повечето от тях се мръщят и въртят пръст, опрян до слепоочието, когато не гледам към тях. Оставят докладите ми в архива, без дори да ги прочетат. Останалите, които са се сблъсквали с необясними неща, просто си умират от страх. Те не искат да повярват в нищо, което не са гледали като деца по „Дискавъри“.

— А ти?

— Аз ли? — Мърфи се засмя и сви кокетно устни, показвайки, че е много по-красива, отколкото се полага за нейната твърдост. — Светът се разпада по шевовете, Хари. Мисля, че хората са прекалено арогантни, за да си въобразяват, че са научили всичко, което си заслужава да се знае през последния век. По дяволите. Ние едва сега започваме да надникваме в мрака около нас. Може да звучи цинично, но на мен ми харесва.

— Бих искал всички да мислят като теб — казах аз. — Това ще ми спести много шантави обаждания по телефона.

Тя продължи да се усмихва дяволито.

— Можеш ли обаче да си представиш един свят, в който всички радиостанции ще пускат само музиката на АББА?

И двамата се разсмяхме. За бога, тази стая плачеше за малко смях.

— Хей, Хари — каза Мърфи усмихнато. Виждах как зъбчатите колела отново се задвижват в главата й.

— Да?

— Каза, че би могъл да разбереш по какъв начин убиецът е извършил това. И че не си много сигурен дали ще успееш.

— Да?

— Това са глупости. Защо ме излъга?

Стегнах се. Господи, наистина е много умна. Или може би мен не ме бива много да лъжа.

— Виж, Мърф, има неща, които просто не трябва да правиш.

— Понякога и на мен не ми се иска да се ровя в мръсотията, с която се занимавам. Но просто трябва да правиш каквото е нужно, за да бъде свършена работата. Знам какво имаш предвид, Хари.

— Не — отсякох аз. — Не знаеш.

И тя наистина нямаше представа. Не знаеше нищо за миналото ми, за Белия съвет или за Проклятието на Дамокъл, надвиснало над главата ми. Често дори и аз си внушавам, че не знам за това. Съветът имаше нужда само от един дребен повод, един-единствен, за да ме обвини в нарушаване на Седемте закона на магията и Проклятието да се стовари върху мен. Ако започнех да приготвям рецепта за магия за убийство и ме хванеха, това щеше да е достатъчно основание за тях.

— Мърф — казах аз. — Не мога дори да се опитам да разгадая това заклинание. Не мога дори да събера данните, които са ми нужни. Ти просто не разбираш.

Тя ме погледна, без да вижда очите ми. Не съм срещал досега някого, който да може това.

— О, разбирам. Разбирам, че убиецът е на свобода и аз не мога да го хвана. Разбирам, че ти знаеш нещо, което може да ми помогне, или поне можеш да откриеш някаква следа. И разбирам също, че ако ме оставиш на сухо този път, ще извадя твоята карта от досието ти в управлението и ще я скъсам на парчета.

Кучка. Консултациите ми за управлението плащаха повечето ми сметки. Или поне част от тях. Все пак я разбирах. И аз щях да нервнича, ако действах в пълно неведение като нея. Мърфи не знаеше нищо за заклинания, ритуали или талисмани, но познаваше много добре човешката омраза и насилието.

Всъщност, помислих си аз, в случая не става дума да извърша черна магия, а само да открия как е направена. Това е съвсем различно. Щях да помогна на полицейското разследване, нищо повече. Може би Белият съвет щеше да ми влезе в положението.

Да бе. А може някой ден да отида в музея и да се пообразовам малко.

Почти веднага след това Мърфи хвърли примамката. Погледна ме за миг и се извърна. Изражението й беше уморено, честно и гордо.

— Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш, Хари. Моля те.

Класически случай на жена в беда. При цялата си освободеност и професионализъм, тя знаеше много добре как да дърпа струните на моите старомодни принципи.

Изскърцах със зъби:

— Добре, започвам още тази вечер.

Уха, на членовете на Белия съвет това много щеше да им хареса. Трябваше само да се погрижа да не разберат.

Мърфи кимна и въздъхна, без да ме погледне.

— Хайде да се махаме от тук — и се запъти към вратата. Този път не се опитах да я изпреваря.

Отвън продължаваха да се мотаят полицаи, а Кармайкъл не се виждаше никъде. Хората от съдебната лаборатория чакаха нетърпеливо да излезем. Те веднага взеха своите пластмасови пликове, пинцети, фенерчета и прочее инструменти и се вмъкнаха покрай нас в стаята.