Защитения

– Не разбирам, защо избираш да прекарваш нощите си върху сламеник в дъното на работилницата, когато можеш да имаш топло пухено легло и жена като Елиса да те глези – каза той, без да сваля очи от изделието, върху което сам работеше.

– Държи се сякаш ми е майка – оплака се Арлен, – ама не е.

– Така си е, не ти е майка – съгласи се Коб. – Но е ясно, че иска тази длъжност. Толкова ли страшно ще е, да ù я дадеш?

Арлен не каза нищо, но като видя тъжния му поглед, Коб изостави темата.

– Прекарваш прекалено много време затворен, забил нос в книгите – каза Коб и измъкна тома, който Арлен четеше. – Кога за последно видя слънце?

Очите на Арлен се разшириха. В Потока на Тибит никога не беше прекарвал и час повече от необходимото у дома, но след повече от година в Мливари, едва си спомняше последния си ден, прекаран навън.

– Върви да правиш някакви пакости! – нареди Коб. – Намери си някой приятел на твоята възраст, да видим как ще ти се отрази!

Арлен излезе от града за пръв път от година насам и слънцето го успокои като стар приятел. Далеч от торните каручки, гниещия боклук и потните тълпи, въздухът притежаваше свежест, която той бе забравил. Изкачи се на върха на хълм, който гледаше към поле, пълно с играещи си деца, извади книга от чантата си и седна на тревата да чете.

– Ей, книжният плъх! – провикна се някой.

Арлен погледна нагоре и видя към него да идват група момчета, които носеха топка.

– Аре! – извика едно от тях. – Трябва ни още един, за да изравним отборите!

– Не знам играта – каза Арлен.

Коб му беше нареждал да върши какво ли не, освен да играе с други момчета, но той мислеше, че книгата му е далеч по-интересна.

– Какво има да ù знаеш? – попита друго момче. – Помагаш на своя отбор да вкара топката във вратата и пречиш на другия отбор да направи същото.

Арлен се намръщи.

– Добре – каза той и тръгна към момчето, което говореше.

– Аз съм Джейк – каза момчето.

Беше слаб, с чорлава черна коса и чип нос. Дрехите му бяха мръсни и на кръпки. Изглеждаше на около тринадесет, като Арлен.

– Как се казваш?

– Арлен.

– Ти работиш за защитника Коб, нали? – попита Джейк. – Момчето, което Рейджън намери на пътя?

Когато Арлен кимна, очите на Джейк се изцъклиха за момент, сякаш не го вярваше. Поведе останалите към игрището и показа оцветените в бяло камъни, които отбелязваха вратите.

Арлен бързо схвана правилата на играта. Малко по-късно вече беше забравил книгата си и цялото му внимание беше погълнато от отсрещния отбор. Представяше си, че е вестоносец, а те са демони, които се опитват да го задържат настрана от кръга му. Часовете се стопиха и преди да се усети, вечерният звънец удари. Всички събраха набързо нещата си, подплашени от смрачаващото се небе.

Арлен спокойно тръгна да си вземе книгата. Джейк изтича до него.

– По-добре да побързаш – каза той.

Арлен сви рамене.

– Имаме много време – отвърна той.

Джейк погледна помръкващото небе и потрепери.

– Бива си те в играта – каза той. – Ела утре пак. Играем футбол почти всеки следобед, а в шестиден ходим на площада да гледаме жонгльора.

Арлен кимна неопределено, Джейк се усмихна и хукна да се прибира.

Арлен пое обратно през портата към вече познатата му смрад на града. Зави нагоре по хълма към имението на Рейджън. Вестоносецът отново пътуваше, този път към далечния Лактън, и Арлен щеше да прекара цял месец с Елиса. Тя щеше да му досажда с въпроси и да се суети около облеклото му, но той беше обещал на Рейджън “да държи настрана младите ù любовници”.

Маргрит беше уверила Арлен, че Елиса няма никакви любовници. Нещо повече, в отсъствието на Рейджън тя се носела по коридорите на дома като призрак или плачела часове наред в спалнята си.

Но когато Арлен бил наоколо, каза прислужницата, тя се променяла. Маргрит го бе помолила да заживее в имението за постоянно. Той ù отказа, но ако не пред друг, призна пред себе си, че грижовното суетене на лейди Елиса започваше да му харесва.

***

– Ето го и него – каза Геймс същата нощ, докато гледаше как масивният каменен демон се надига от земята.

Уорън се присъедини към него и двамата впериха погледи от наблюдателната кула към демона, който душеше земята около портата. Внезапно нададе вой и се втурна в обратната посока нагоре по един хълм. Там танцуваше някакъв огнен демон, но каменният го блъсна яростно настрана, приведе се над земята и започна да търси нещо.

– Днес Едноръкият симпатяга е в настроение – каза Геймс, след като демонът нададе нов вой и се стрелна към малко игрище, където с нос до земята се разтърча напред-назад.

– Какво според тебе го е прихванало? – попита Уорън.

Колегата му сви рамене.

Демонът изостави игрището и отново препусна нагоре по хълма. Писъците му звучаха почти измъчено, а когато пак се върна до портата, той яростно заудря по защитите. Ноктите му пръснаха дъжд от искри, отблъснати от могъщата магия.

– Това не се вижда всяка нощ – отбеляза Уорън. – Да го докладваме ли?

– Чак пък толкова! – отвърна Геймс. – На никой не му пука за дивотиите на някакъв изперкал демон, а и какво биха направили, дори да им пукаше?

– Срещу това нещо ли? – попита Уорън. – Най-много да се насерат.

***

Арлен се отмести от тезгяха, изтегна се и се изправи на крака. Слънцето отдавна беше залязло, а стомахът му къркореше раздразнено, но пекарят щеше да плати двойно, ако му поправеха защитите за една нощ, макар че по тези улици не се беше мяркал демон от един Създател знае кога. Надяваше се Коб да му е оставил нещо в тенджерата.

Арлен отвори задната врата на работилницата и се наведе навън, все още в безопасния полукръг от защити около входа. Огледа се в двете посоки и уверен, че е чисто, пристъпи на пътеката, внимателно, да не би да покрие някоя от защитите с крак.

Пътеката от работилницата на Коб до малката му колиба в задния двор беше по-безопасна от повечето къщи в Мливари и представляваше поредица от отделно защитени квадрати, направени от лят камък. Камъкът – Коб го наричаше “крит” – беше умение, останало от стария свят, чудо, нечувано в Потока на Тибит, но често срещано в Мливари. От смесването на силикатен прах, вар и чакъл се получаваше кална смес, която може да бъде оформена по какъвто си искаш начин.

При самото изливане на крита, в меката му повърхност, още докато съхнеше, можеха внимателно да се изписват защити, които се втвърдяваха в едва ли не вечна отбрана. Коб се бе занимавал с това, блокче по блокче, докато не беше завършил пътеката от дома до работилницата си. Дори едно от блокчетата да излезеше извън строя поради някаква причина, пешеходецът би могъл да просто да се премести на следващото или на предишното и да остане в безопасност от ядроните.

Ако можехме да направим такъв път, помисли си Арлен, светът би бил наш.

В колибата намери Коб, изгърбен над бюрото си, да размишлява над изписани с тебешир дъсчици.

– Тенджерата е топла – изсумтя майсторът, без да вдига поглед.

Арлен отиде до огнището в единствената стая в колибата и си напълни паница с гъстата яхния на Коб.

– Създателю, момче, ти си направил пълна бъркотия с това – изръмжа Коб, изпъна се и посочи към дъските.

– Половината от защитниците в Мливари предпочитат да запазят тайните си, дори да не получат нашите, половината от останалите продължават да ни предлагат пари вместо тайни, а останалата четвърт са заринали бюрото ми със списъци със защити, които биха разменили. Сортирането ще ни отнеме седмици!

– Но нещата ще се подобрят – каза Арлен, докато стръвнишки загребваше от манджата с коричка хляб, вместо с лъжица. Царевицата и бобът все още бяха твърди, а картофите кашави от преваряване, но не се оплакваше. Вече беше свикнал с твърдите, недорасли зеленчуци в Мливари, а и Коб никога не си правеше труда да ги вари по отделно.

– Смея да твърдя, че си прав – призна Коб, – но нощите да ме вземат! Кой би помислил, че съществуват толкова много различни защити в нашия град! Половината не съм ги виждал никога, а съм изучавал всеки защитен стълб и порта в Мливари, уверявам те!