Защитения

– Книга със защити – каза Коб. – Всеки защитник си има свой, а те пазят внимателно тайните си.

Арлен истински ценеше скъпоценния подарък и изпълваше страниците му с бавна и сигурна ръка. Когато вече не можеше да източи нищо повече от паметта си, Коб проучи книгата с изумление.

– Създателю, имаш ли някаква представа колко ценна е тази книга, момче? – попита той.

Арлен вдигна поглед от защитата, която изсичаше в един каменен стълб, и сви рамене.

– Всеки старец в Потока на Тибит ще те научи на тези защити – отвърна той.

– Може и да е така – каза Коб, – но това, което се смята за обикновено в Потока на Тибит, тук е заровено съкровище. Ето тази защита тук – той посочи една от страниците, – наистина ли превръща огъня в прохладен ветрец?

Арлен се разсмя.

– Майка ми я обичаше тази – каза той. – В горещите летни нощи ù се искаше огнените демони да дойдат до прозорците, за да охладят къщата с дъха си.

– Невероятно – каза Коб и поклати глава. – Искам да копираш това още няколко пъти, Арлен. Ще те направи много богат човек.

– Какво имаш предвид? – попита Арлен.

– Хората биха дали цяло състояние за копие от тази книга – каза Коб. – Може би дори не бива да ги продаваме. Бихме могли да станем най-търсените защитници в града, ако ги запазим в тайна.

Арлен се намръщи.

– Не е честно да ги пазим в тайна – каза той. – Баща ми винаги ми е казвал, че защитите са на всички.

– Всеки защитник си има своите тайни, Арлен – каза Коб. – Така си изкарваме хляба.

– Изкарваме си хляба като дълбаем защитни стълбове и боядисваме каси на врати – възрази Арлен, – а не като складираме тайни, които биха могли да спасят човешки живот. Да отказваме ли подслон на тези, които са прекалено бедни за да си платят?

– Разбира се, че не – каза Коб, – но това е различно.

– По какъв начин? – попита Арлен. – В Потока на Тибит нямахме защитници. Всички сами поставяхме защитите на домовете си, а тези, които бяха по-добри, помагаха на тези, които бяха по-зле, без да искат нищо в замяна. Защо ние да го правим? Битката не е помежду ни, а между нас и демоните!

– Крепостта Мливари не е като Потока на Тибит, момче – навъси се Коб. – Тук нещата струват пари. Ако нямаш пари, ставаш просяк. Аз имам умение, както всеки пекар или каменоделец. Защо да не искам пари за труда си?

Арлен не продума доста време.

– Коб, ти ‘що не си богат? – попита той накрая.

– Какво?

– Като Рейджън – изясни Арлен. – Каза, че си бил вестоносец на херцога. Защо не живееш в имение със слуги, които да вършат всичко вместо теб? Защо въобще се занимаваш с това?

Коб издиша дълго и тежко.

– Парите са непостоянно нещо, Арлен – каза той. – В един момент може да имаш повече пари отколкото идеи, за какво да ги харчиш, а в следващия... може да се озовеш на улицата и да просиш за храна.

Арлен се сети за просяците, които видя през първия си ден в Мливари. Оттогава беше видял още много, как крадат тор, за да я горят и да се топлят, как спят в обществени защитени подслони, как просят за храна.

– Какво се случи с твоите пари, Коб? – попита той.

– Срещнах един човек, който ми каза, че може да построи път – отвърна Коб. – Защитен път, който да се простира от тук до Анжие.

С изострено внимание Арлен се приближи до учителя си и седна на стол.

– И преди са се опитвали да построят пътища – продължи Коб – до мините на херцога в планините или до Дъбравата на Хардън на юг. Къси разстояния, по-малко от ден път, но достатъчен, за да донесе цяло състояние на предприемача. Но тези идеи винаги се проваляха. Ако има една дупка в мрежата, независимо колко малка е тя, ядроните ще я открият рано или късно. А влязат ли веднъж... – Той поклати глава. – Казах това на човека, но той беше непреклонен. Имаше план. Той щеше да проработи. Трябваха му само пари.

Коб погледна Арлен.

– На всеки град не му достига нещо – каза той – и има прекалено много от нещо друго. Мливари разполага с метал и камъни, но не и с дърво. При Анжие пък е обратното. Двата града са зле в реколтата и добитъка, докато Райзън произвежда повече от необходимото, само че му трябват добра дървесина и метал за инструменти. Лактън има риба в изобилие, но почти нищо друго.

– Знам, че ще ме помислиш за глупак – каза той и поклати глава, – задето се хванах с нещо, което всички, от херцога до най-незначителния човек, са отхвърлили като невъзможно, но идеята ме зарази. Не спирах да си мисля, Ами ако той наистина може? За такова нещо не си ли заслужава да се поеме поне някакъв риск?

– Не мисля, че си глупак – каза Арлен.

– И точно затова пазя по-голямата част от таксата ти на влог – засмя се Коб. – И ти щеше да ги дадеш, точно като мен.

– А какво се случи с пътя? – настоя да чуе Арлен.

– Ядроните се случиха – каза Коб. – Разкъсаха човека и всичките работници, които му наех, изгориха защитните стълбове и чертежите... унищожиха всичко. Вложих всичко в този път, Арлен. Накрая освободих прислужниците си и пак нямах достатъчно, за да си платя дълговете. Едва след като продадох имението си, събрах необходимата сума, за да очистя заема от закупуването на работилницата, и оттогава съм тук.

Известно време поседяха така – и двамата изгубени в мисли за това, какво се е случило в онази нощ, и двамата вглъбени в появилата се пред вътрешния им взор картина на танцуващи ядрони сред пламъци и разкъсани трупове.

– Все още ли смяташ, че мечтата си е струвала риска? – попита Арлен. – Градовете да могат свободно да общуват помежду си?

– И до ден-днешен – отвърна Коб. – Дори когато гърбът ме боли от пренасяне на защитни стълбове и не издържам на собственото си готвене.

– Това тук не е по-различно – каза Арлен и чукна с пръст по тефтера със защити. – Ако всички защитници споделяха каквото знаят, колко по-хубаво щеше да бъде за хората? Не си ли струва да изгубиш малко приходи в името на един по-сигурен град?

Коб го наблюдаваше дълго време. После отиде при него и сложи ръка на рамото му.

– Имаш право, Арлен. Съжалявам. Ще копираме книгите и ще ги продадем на другите защитници.

Бавна усмивка плъзна по лицето на Арлен.

– Какво? – подозрително попита Коб.

– А защо не заменим нашите тайни за техните? – попита Арлен.

***

Камбанките звъннаха и Елиса влезе широко усмихната в работилницата за защити. Кимна на Коб, занесе на Арлен голяма кошница и го целуна по бузата. Арлен направи физиономия от неудобство и обърса бузата си, но тя не забеляза.

– Момчета, нося ви малко плодове, пресен хляб и сирене – каза тя и извади нещата от кошницата. – Нещо ми подсказва, че от последното ми посещение насам не сте яли нищо свястно.

– Изсушеното месо и коравия хляб са основната храна на вестоносеца, уважаема госпожо – каза Коб с усмивка, без да вдига поглед от ключовия камък, който дялаше.

– Глупости – смъмри го Елиса. – Ти си пенсиониран, Коб, а Арлен още не е станал вестоносец. Недей да величаеш мързела си, заради който не си напазарувал. Арлен е момче, което в момента расте, и се нуждае от по-добра храна.

Тя чорлеше косата на Арлен, докато говореше и продължи да се усмихва, дори след като той се отдръпна.

– Ела довечера на вечеря, Арлен – каза Елиса. – Рейджън е на път и в къщата е самотно без него. Ще ти приготвя ядене, от което да заякнеш, и ще можеш да спиш в собствената си стая.

– Аз... не мисля, че мога – каза Арлен, избягвайки погледа ù. – Коб има нужда от мен, за да довърша тези защитни стълбове за градините на херцога...

– Глупости – каза Коб и махна с ръка. – Защитните стълбове могат и да почакат, Арлен. Имаме цяла седмица до крайния срок.

Той погледна нагоре към лейди Елиса, ухилен, без да обръща внимание на неудобството на Арлен.

– Ще ви го изпратя с вечерния звънец, госпожо.

Елиса му хвърли ослепителна усмивка.

– Значи е решено, тогава – каза тя. – До довечера, Арлен.

Тя целуна момчето и напусна работилницата. Коб погледна към Арлен, който се мусеше над работната си задача.