Защитения

– Този закон смърди – каза Арлен.

Рейджън се засмя.

– Може би – отвърна той. – Но ни храни и движи икономиката. Ако видиш каква къща е вдигнал шефът на гилдията на събирачите, моята ще ти се стори като като барака.

– Сигурен съм, че твоята мирише по-добре – каза Арлен и Рейджън отново се разсмя.

Накрая те свиха при един ъгъл и спряха пред малка, но солидна работилница. Около прозорците ù бяха издълбани изкусни защити, чиято плетеница достигаше до навеса и рамката на вратата. Арлен оцени прецизността на тези защити. Който и да ги беше направил, имаше веща ръка.

Влязоха, придружени от звън на камбанки и Арлен се ококори при вида на това, което работилницата съдържаше. Защити във всякаква форма и големина, изработени от най-различни материали, изпълваха стаята.

– Изчакай тук – каза Рейджън и тръгна през помещението, за да говори с един мъж, който седеше зад тезгяха. Арлен почти не му обърна внимание, тъй като разглеждаше стаята. Прокарваше пръсти по защити, втъкани в стенни килими, издълбани в гладки речни камъни и изляти от метал. Имаше инкрустирани стълбове за нивите и преносим кръг като този на Рейджън. Арлен се опита да запамети защитите, които вижда, но те просто бяха прекалено много.

– Арлен, ела насам! – провикна се Рейджън след няколко минути.

Арлен се сепна и се втурна към него.

– Това е майстор Коб – каза Рейджън и махна с ръка към един мъж около шесдесетте, за да го представи. Нисък за мливариец, той имаше вид на здравеняк, понатрупал килограми с годините. Гъста побеляваща брада, примесена с остатъци от някогашния си черен цвят, покриваше лицето му, а късо-подстриганата му коса оредяваше на темето му. Кожата му беше прорязана от дълбоки бръчки и обветрена, и якото му ръкостискане сякаш погълна ръката на Арлен.

– Рейджън ми каза, че искаш да ставаш защитник – каза Коб и седна тежко на тезгяха.

– Не, господине – отвърна Арлен. – Искам да бъда вестоносец.

– Това искат всички момчета на твоята възраст – каза Коб. – По-умните обаче се осъзнават преди да ги отнесе смъртта.

– Вие преди не сте ли бил вестоносец? – попита Арлен, объркан от отношението на човека.

– Бях – съгласи се Коб и вдигна ръкава си за да покаже татуировка, подобна на тази на Рейджън. – Пътувал съм до петте Свободни града и десетки селца, и спечелих повече пари, отколкото съм си представял, че някога ще изхарча.

Спря за момент и остави объркването на Арлен да нарасне още повече.

– А също така спечелих и това – каза той и вдигна блузата си, за да покаже дебелите белези, които минаваха през стомаха му – и това.

Измъкна крака от обувката си. Полумесец от увредена кожа, отдавна зарастнала, стоеше на мястото на четирите му пръста.

– До ден днешен – продължи Коб – не мога да спя повече от час, без да се сепна в съня си и да посегна към копието. Да, бях вестоносец. Дяволски добър при това, и то по-голям късметлия от повечето, но не го пожелавам на никого. Занаятът на вестоносеца може и да изглежда величаво, но зад всеки човек, който живее в имение и вдъхва респект като Рейджън, има две десетки други, чиито меса гният по пътищата.

– Не ме интересува – каза Арлен. – Това искам.

– Тогава ще направим сделка с теб – въздъхна Коб. – Един вестносец трябва да бъде преди всичко защитник. Затова ще те взема за чирак и ще е науча да бъдеш такъв. Когато ни остане време, ще те науча и на онова, което знам за оцеляването на пътя. Чиракуването трае седем години. Ако дотогава все още искаш да бъдеш вестоносец... ами, ти сам си решаваш.

– Седем години? – зяпна Арлен.

Коб изпухтя.

– Изкуството на защитите не се учи за ден, момче.

– И сега мога да рисувам защити – каза Арлен непокорно.

– Така ми казва и Рейджън – потвърди Коб. – Също така ми каза, че се справяш без познания по геометрия и теория на защитата. Рисуването на защити на око може и да не те убие утре, момче, нито пък другата седмица, но със сигурност ще те убие.

Арлен тропна с крак. Седем години изглеждаха като цяла вечност, но дълбоко в себе си знаеше, че майсторът е прав. Болката в гърба му не спираше да му припомня, че не беше готов за да се изправи отново срещу ядроните. Нуждаеше се от уменията, на които този мъж можеше да го научи. Не се съмняваше, че има десетки вестоносци, които падат в жертва на ядроните, и се закле да не става един от тях, само защото инатът му пречи да се поучи от грешките си.

– Добре – съгласи се той най-накрая. – Седем години.

ЧАСТ II

МЛИВАРИ

320-325 СЗ

Десета глава

Чирак

320 СЗ

– Ето го и нашия приятел – каза Геймс и посочи към тъмнината от постовата кула на градската стена.

– Точно навреме – съгласи се Уорън и се приближи до него. – К’во мислиш, че иска?

– И джобовете ми да опразниш – каза Геймс, – отговори няма да намериш.

Двамата стражи се наведоха от защитеното перило на наблюдателната кула, за да гледат как едноръкият каменен демон се материализира пред портата. Беше голям, дори според очите на мливарийските пазачи, които виждаха каменни демони по-често от който и да било друг вид. Докато другите демони все още се опитваха да се ориентират, едноръкият тръгна целенасочено, започна да души около портата и да търси. След това се изправи и удари по портата, изпробвайки защитите. Магията лумна и запрати демона назад, но това не го възпря. Бавно, демонът тръгна по протежение на стената, като удряше отново и отново, и търсеше пробойна, докато не се загуби от полезрението им.

Часове по-късно, пукот от енергия ознаменува завръщането на демона от обратната страна. Стражите от другите постове казваха, че демонът обикаля града всяка нощ и напада всяка защита. Когато отново стигна до портата, той седна и загледа търпеливо града.

Геймс и Уорън бяха свикнали на тази картина, тъй като я наблюдаваха всяка нощ през последната година. Даже бяха започнали да я чакат с нетърпение, защото се обзалагаха колко време ще му отнеме на Едноръкия да обиколи града и дали ще се отправи на изток или на запад.

– Част от мен направо се изкушава да го пусне в града, за да го видя какво търси – замисли се Уорън.

– С тия работи шега не бива – предупреди го Геймс. – Ако командирът на охраната ти чуе приказките, и двамата ще ни окове в железа и ще има да си пренасяме камъни до догодина.

Колегата му изсумтя.

– И все пак – каза той, – не можеш да не се зачудиш...

***

Първата година в Мливари, дванадесетата на Арлен, премина бързо, докато той се срастваше с ролята си на чирак-защитник. Първата задача на Коб беше да го научи да чете. Арлен знаеше защити, невиждани досега в Мливари, и Коб ги искаше съхранени на хартия колкото се може по-скоро.

Арлен се захвана настървено с четенето и вече се чудеше как въобще се е справял без него. Изгубваше се в книгите с часове. Отначало устните му се мърдаха леко, но скоро той започна бързо да прелиства страниците, с очи, шарещи по листата.

Коб нямаше причина да се оплаква. Арлен работеше по-усърдно от всеки чирак, който някога бе обучавал, оставаше до късно през нощта и дълбаеше защити. Коб често си лягаше с мисълта за работата, която го очакваше на следващия ден, а когато се будеше заедно с първите слънчеви лъчи, я намираше вече свършена.

След като се научи на букви, на Арлен му бе възложено да запише личния си репертоар от защити заедно с описанията им в тефтер, който майсторът специално му купи за целта. Хартията беше скъпа в Мливари, където горите бяха рядкост, пък и малцина обикновени граждани бяха виждали в живота си цял тефтер, но Коб се надсмя над цената.

– Дори най-лошият гримоар струва сто пъти колкото хартията, на която е изписан – каза той.

– Гримоар? – попита Арлен.