Защитения

Вдигна една дъсчица, изписана с тебешир.

– Ето този би разменил защити, които ще накарат демон да се обърне и да забрави с какво се е захванал, срещу защитата на майка ти, която прави стъклото здраво като стоманата. – Той поклати глава: – И всички те искат тайните на забранителните ти защити, момче. По-лесни са за рисуване без права пръчка и полукръг.

– Патерици за хората, които не могат да нарисуват една права линия – изхили се Арлен.

– Не всеки има талант като теб – изсумтя Коб.

– Талант? – попита Арлен.

– Не се оставяй това да ти замае главата – каза Коб, – но никога не съм виждал някой, който да прихване изкуството на защитите толкова бързо, колкото теб. Осемнайсет месеца откакто си чирак и вече правиш защити като калфа с петгодишен стаж.

– Мислех си за нашата сделка – каза Арлен.

Коб го погледна с любопитство.

– Ти ми обеща, че ако работя здраво – каза Арлен, – ще ме научиш как да оцелявам на пътя.

Те останаха с погледи, вперени един в друг, доста дълго.

– Аз спазих моята част от сделката – напомни му Арлен.

Коб издиша тежко.

– Май наистина успя – каза той. – Упражнявал ли си ездата си? – попита той.

Арлен кимна.

– Конярът на Рейджън ми дава да помагам с разхождането на конете.

– Удвои усилията си – каза Коб. – Конят на вестоносеца е неговият живот. Всяка нощ, в която конят те доведе до подслон, е още една нощ извън опасност.

Старият защитник се изправи на крака, отвори един шкаф и извади дебело, навито на руло платно.

– В седмиден, когато затваряме работилницата – каза той, – ще те тренирам да яздиш и ще те науча как да използваш тези неща.

Той остави платното на пода и го разгърна, при което откри няколко добре намаслени копия. Арлен ги огледа жадно.

Коб вдигна очи към звънчетата, когато едно малко момче влезе в работилницата му. Беше на около тринадесет, с разрошени черни къдрици и мъх над горната устна, който приличаше повече на мръсотия, отколкото на косми.

– Джейк, нали така? – попита защитникът. – Семейството ти работи на мелницата долу при източната стена? Веднъж ви направихме оферта за нови защити, но мелничарят избра друг доставчик.

– Точно така – каза момчето и закима.

– С какво мога да ти помогна? – попита Коб. – Господарят ти би ли желал нова оферта?

Джейк поклати глава.

– Дойдох само да проверя, дали Арлен иска да гледаме жонгльора днес?

Коб едва повярва на ушите си. Никога не беше виждал Арлен да говори с някого на неговата възраст, тъй като той предпочиташе да прекарва времето си в работа и четене, или пък да досажда с безкрайните си въпроси на вестоносците и защитниците, които влизаха в работилницата. Това беше изненада и то такава, която трябваше да се поощри.

– Арлен! – извика той.

Арлен излезе от задната стаичка на работилницата с книга в ръка. Едва не се блъсна в Джейк, преди да го забележи, но спря изведнъж.

– Джейк е дошъл да те вземе с него да гледате жонгльора – осведоми го Коб.

– Ще ми се да отида, наистина – извинително каза Арлен на Джейк, – но имам още...

– Нищо, което не може да почака – прекъсна го Коб. – Хайде, върви да се забавляваш.

Подаде на Арлен кесия с монети и избута двете момчета през вратата.

***

Скоро след това момчетата вече бродеха из претъпкания пазар, който обикаляше главния площад на Мливари. Арлен купи за една сребърна звезда банички с месо от уличен продавач, а после, когато лицата им се покриха с мазнина, взе за няколко медничета и джоб бонбони от друг.

– Един ден ще стана жонгльор – каза Джейк с бонбон в устата, докато си проправяха път към мястото, където се събираха децата.

– Честна дума? – попита Арлен.

Джейк кимна.

– Гледай с’а – каза той, извади три дървени топчета от джоба си и ги подхвърли във въздуха. Арлен се разсмя миг по-късно, когато едното топче удари главата на Джейк, а другите две паднаха на земята в объркването.

– Още са ми мазни пръстите – каза Джейк, докато си гонеше топчетата.

– Сигурно – съгласи се Арлен. – А аз ще се регистрирам в Гилдията на вестносците, когато завърша чиракуването си при Коб.

– Аз мога да бъда твоят жонгльор! – извика Джейк. – Можем да се явим на изпита за пътна пригодност заедно!

Арлен го погледна.

– Някога виждал ли си демон? – попита той.

– Какво, да не мислиш, че нямам дупе за тая работа? – попита Джейк и го блъсна.

– Или мозък – отвърна Арлен и го блъсна в отговор.

Миг по-късно двамата вече се боричкаха на земята. Арлен все още беше дребен за възрастта си и Джейк скоро го закова на плочника.

– Добре, добре – разсмя се Арлен, – ще ти позволя да бъдеш моят жонгльор!

– Твоят жонгльор? – попита Джейк, без да го пуска. – По-скоро ти ще бъдеш моят вестоносец!

– Партньори? – предложи Арлен.

Джак се усмихна и помогна на Арлен да се изправи. Малко по-късно стояха върху каменни блокове на Градски площад и гледаха чираците от Гилдията на жонгльорите, които се премятаха и разиграваха пантомими, за да подгреят публиката за тазсутрешния главен изпълнител.

Арлен зяпна, като видя Кийрън да излиза на площада. Висок и слаб като червеноглава улична лампа, той просто не можеше да бъде сбъркан с друг. Тълпата избухна в овации.

– Това е Кийрън! – каза Джейк и затресе рамото на Арлен от въодушевление. – Тоя ми е любимият!

– Вярно ли? – каза Арлен, изненадан.

– Какво, ти кого харесваше? – попита Джейк. – Марли? Кой? Те не са герои като Кийрън!

– Той не изглеждаше много героично, когато го срещнах – каза Арлен със съмнение.

– Ти познаваш Кийрън? – попита Джейк, ококорил очи.

– Веднъж дойде до Потока на Тибит – отвърна Арлен. – Той и Рейджън ме намериха на пътя и ме отведоха в Мливари.

– Кийрън те е спасил?

– Рейджън ме спаси – поправи го Арлен. – Кийрън се стряскаше от всяка сянка.

– Да бе, да – каза Джейк. – Мислиш ли, че те помни? Можеш ли да ме запознаеш с него след представлението?

– Сигурно – сви рамене Арлен.

Шоуто на Кийрън започна почти по същия начин както в Потока на Тибит. Жонглираше, танцуваше и повдигаше градуса на очакването, преди да разкаже на децата историята на Завръщането, прекъсвайки я от време на време с пантомими, предни и задни салта.

– Изпей песента! – извика Джейк.

Другите в тълпата подхванаха призива и започнаха да молят Кийрън да пее. Известно време той сякаш не ги забелязваше, докато апелът не забумтя, придружен от тропането на крака. Най-накрая той се засмя, поклони се и взе лютнята си, а в тълпата избухнаха аплодисменти.

Той направи знак и Арлен видя как чираците тръгнаха с шапки между тълпата, за да събират дарения. Хората даваха щедри суми, нетърпеливи да чуят песента на Кийрън. Най-накрая той подхвана:

Нощта беше мрачна,

земята бе здрачна,

подслонът бе много далече.

Навяваше вятър

студ право в сърцата.

Ядрони прииждаха вече.

“О, помощ” дочухме

от нечий глас чужд

Викът бе на малко дете.

“Изтичай при нас -

аз му викнах завчас –

с нас ще бъдеш добре защитен.”

Но момчето простена,

“Не мога, ранен съм”

и гласът му съвсем изтъня.

Понечих да свърна,

на помощ да тръгна,

вестоносецът лично ме спря.

“Да пукнеш ли, искаш -

попита ме тихо –

там само ще срещнеш смъртта си.

Да помогнеш не можеш,

само твоята кожа,

раздрана, ще плисне кръвта си.”

Ударих го бясно

и копието рязко

изтръгнах от ръцете му аз.

Защити прескочих,

към вика се насочих

и до момчето достигнах тогаз.

“Дръж се смело, юнак -

викнах аз, запъхтян –

Пред ядрона не скланяй глава!

Ако сам не посмееш

път до нас да намериш,

аз защитите ще донеса.”

До него достигнах,

но късно пристигнах,

сред ядрони той бе обграден.

Тогаз разчертах

без страх, със замах,

сто защити навред покрай мен.