Защитения

Херцог Юкор изсъска и очите му добиха смъртоносен плам.

– Това е работа на първия министър на Райнбек – уведоми го Джоун. – Джансън от години насам се опитва да извоюва дял от мостовите такси за Райнбек.

– И защо да се задоволява само с дял, когато би могъл да има всичко? – съгласи се Юкор. – Какво му каза, че ще направя, когато ми предадеш новините?

Рейджън сви рамене.

– Неуместно е за един вестоносец да прави догадки. Какво според вас трябваше да му кажа?

– Че хората в дървени крепости не бива да подпалват чуждите дворове – изрева Юкор. – Не е нужно да ти напомням колко важна е дървесината за Мливари. Запасите ни от въглища се топят, а без гориво цялата руда и мините са безполезни, да не говорим, че половината град ще измръзне! Собственоръчно ще подпаля новия му Речен мост, преди да се стигне до там!

Рейджън се поклони, за да покаже, че признава този факт.

– Херцог Райнбек знае това – каза той – и ме упълномощи да отправя ново предложение.

– И то е? – попита Юкор и вдигна вежда.

– Материали за въстановяването на Речен мост и половината от таксите – предположи Джоун преди Рейджън да успее да си отвори устата. Тя примижа срещу вестоносеца: – И Речен мост остава на Анжиерска територия.

Рейджън кимна.

– Нощите да ме вземат! – изруга Юкор. – Създателю, Рейджън, ти на чия страна си?

– Аз съм вестоносец – отвърна гордо Рейджън. – Не вземам страни, само предавам какво ми е било казано.

Херцог Юкор скочи на крака.

– Кажи ми тогава за какво по нощния мрак ти плащам! – настоя да узнае той.

Рейджън килна главата си на една страна.

– А бихте ли предпочели да отидете в затвора, Ваше Височество? – кротко попита той.

При тези думи херцогът пребледня и не отговори. Арлен усети силата на простичката забележка на Рейджън. Желанието му да стане вестоносец, ако въобще имаше още накъде да расте, стана още по-силно.

Херцогът най-накрая кимна примирено.

– Ще помисля върху това – каза той. – Става късно. Свободен си.

– Има още нещо, господарю – допълни Рейджън и кимна на Арлен да излезе напред, но Джоун даде знак на пазачите да отворят вратата и по-едрите просители нахлуха обратно в залата. Вниманието на херцога вече беше отвлечено от вестоносеца.

Рейджън пресрещна Джоун, когато тя напусна мястото си до херцога.

– Майко – каза той, – става дума за момчето...

– Много съм заета, вестоносецо – каза Джоун и подсмръкна. – Може би ще се наложи да „избереш” да го доведеш по друго време, когато ще съм по-малко заета.

Тя се понесе величествено нататък с високо вирната брадичка.

Един от търговците приближи към тях. Мъжът приличаше на мечка и имаше само едно око, а другата му орбита беше чвор от одрана плът. На гърдите си носеше емблема, изобразяваща конник с копие и чанта.

– Радвам се да те видя здрав, Рейджън – каза човекът. – Ще се отбиеш утре сутрин до гилдията, за да докладваш, нали?

– Майстор Малкълм – каза Рейджън и се поклони. – И аз се радвам да Ви видя. Срещнах това момче, Арлен, на пътя...

– Между градовете? – попита изненадано майсторът. – Би трябвало да си по-предпазлив, момче!

– На цели дни от градовете – поясни Рейджън. – Защитите на момчето са по-добри от тези на много вестоносци.

При тези думи веждата на Малкълм се изви нагоре.

– Иска да бъде вестоносец – подчерта Рейджън.

– Не би могъл да поискаш по-достойна кариера – каза Малкълм на Арлен.

– Няма си никого в Мливари – продължи Рейджън. – Помислих, че ще може да чиракува в гилдията...

– Сега, Рейджън – каза Малкълм, – ти много добре знаеш, че взимаме за чираци само регистрирани защитници. – Опитай при майстор Винсън.

– Момчето вече може да прави защити – възпротиви се Рейджън, макар че тонът му показваше повече уважение сега, отколкото при херцог Юкор. Майстор Малкълм беше по-едър дори от Рейджън и не изглеждаше да се страхува от приказки за нощта навън.

– Значи не би трябвало да срещне проблеми с регистрацията в Гилдията на защитниците – каза Малкълм и се обърна на другата страна. – Ще се видим утре сутринта – провикна се той през рамо.

Рейджън се огледа наоколо и забеляза друг мъж в групичката на Търговците.

– Ускори крачката, Арлен – изръмжа той, докато крачеше през стаята. – Майстор Винсън!

Мъжът вдигна поглед, когато го приближиха и се отдели от колегите си, за да ги посрещне. Поклони се на Рейджън, но поклонът му беше уважителен, а не раболепен. Винсън имаше мазна черна козя брадичка и зализана назад коса. По пълните му пръсти искряха пръстени. Емблемата на гърдите му беше една ключова защита, защита, която служеше за основа на всички останали защити в мрежата.

– Какво мога да направя за теб, Рейджън? – попита майсторът.

– Това момче, Арлен, е от Потока на Тибит – каза Рейджън и посочи към Арлен. – Осиротял е след нападение на ядрони и няма близки в Мливари, но иска да чиракува за вестоносец.

– Всичко това е чудесно, Рейджън, но какво общо има то с мен? – попита Винсън без да удостои Арлен с повече от бегъл поглед.

– Малкълм не иска да го вземе, освен ако не е регистриран защитник – каза Рейджън.

– Е, това наистина е проблем – съгласи се Винсън.

– Хлапето вече може да прави защити – продължи Рейджън. – Ако можеш случайно да уредиш...

Винсън вече клатеше глава.

– Съжалявам, Рейджън, но няма да ме убедиш, че някакъв пъпеш, пристигнал от майната си, може да прави защити толкова добре, че да го регистрирам.

– Защитите на момчето отсякоха ръката на каменен демон – каза Рейджън.

Винсън се изсмя.

– Ако не носиш ръката, Рейджън, можеш да си запазиш историята за жонгльорите.

– Ще можеш ли да му намериш тогава място да чиракува? – попита вестоносецът.

– А може ли да си плати таксата за чиракуване? – попита Винсън.

– Той е сирак, няма си никого – възропта Рейджън.

– Може би ще успея да намеря защитник, който да го вземе за прислужник – предложи водачът.

Рейджън се намръщи.

– Благодаря, тъй или иначе – каза той и поведе Арлен нататък.

Побързаха да се приберат в имението на Рейджън, тъй като слънцето скоро щеше да залезе. Пред очите на Арлен оживените улици на Мливари опустяваха, а хората внимателно проверяваха защитите си и залостваха вратите си. Дори с павираните улици и дебелите защитени стени, всички се заключваха за през нощта.

– Не мога да повярвам, че говори по този начин на херцога – каза Арлен, докато пътуваха.

Рейджън се засмя.

– Първото правило на вестоносеца, Арлен – каза той. – Търговците и кралските особи ти дават парите, но ще те стъпчат в момента, в който им позволиш. Трябва да се държиш като крал в тяхно присъствие и никога да не забравяш кой рискува живота си.

– Проработи с Юкор – съгласи се Арлен.

Рейджън се навъси, като чу името.

– Себично прасе – изплю се той. – Не го е грижа за нищо, освен за собствения му джоб.

– Карай – каза Арлен. – Потокът оцеля миналата година без сол. Пак ще се справят.

– Може би – призна Рейджън, – но не би трябвало да се стига до там. А ти! Един добър херцог би попитал защо съм довел някакво момче в залата му. Един добър херцог би те направил защитник на трона, за да не завършиш като уличен просяк. А Малкълм, да не би да беше по-услужлив! Ядроните ли щяха да го изядат, ако ти беше изпробвал уменията? А Винсън! Ако му беше донесъл скъпоценната такса, алчното копеле щеше да ти намери експерт, който до залез слънце щеше на теб да ти чиракува! Прислужник, вика ми той!

– Чиракът не е ли прислужник? – попита Арлен.

– Ни най-малко – отвърна Рейджън. – Чираците принадлежат на класата на търговците. Те усвояват занаят и после започват да работят за себе си или за друг професионалист. Прислужниците никога не могат да бъдат нещо повече, освен ако не се оженят над класата си, и ядроните да ме начуколят, ако им дам да те направят такъв.

Той се умълча и Арлен, въпреки че все още не му бяха ясни нещата, реши, че ще е най-добре, да не настоява за повече обяснения.