Защитения

Жена погледна към тях, когато влязоха. Беше побеляла преждевременно и изглеждаше изпита и измъчена, но Лийша веднага разпозна набитата ù фигура.

– Слава Създателю – каза Дарси, щом забеляза Лийша.

Билкарката пусна Джона и отиде бързо при нея, за да поговорят. След няколко минути се върна при Джона.

– Колибата на Бруна все още ли съществува? – попита тя.

Джона сви рамене.

– Да, доколкото знам – каза той. – Никой не е ходил там, откакто почина. Почти две седмици вече.

Лийша кимна. Колибата на Бруна беше далеч от самото село, скрита зад множество дървета. Едва ли саждите бяха прекъснали защитите ù.

– Трябва да отида там и да донеса от резервите – каза тя и излезе обратно навън. Отново заваля, небето бе мрачно и безнадеждно.

Роджър и Изрисувания бяха там, заедно с групичка от местните хора.

– Това наистина си ти – каза Бриана и изтича да прегърне Лийша.

Евин стоеше недалеч от нея и в ръцете си държеше малко момиченце, а до него беше Калън, пораснал висок, макар да нямаше и десет години.

Лийша отвърна сърдечно на прегръдката.

– Някой да е виждал баща ми? – попита тя.

– Той е у дома, където и ти би трябвало да бъдеш – чу се глас, Лийша се обърна и видя майка си да приближава с Гаред по петите. Лийша не знаеше дали да почувства облекчение или ужас при вида им.

– Идваш да видиш как са всички, освен собственото ти семейство? – запита Илона.

– Мамо, аз само просто... – започна Лийша, но майка ù я прекъсна.

– Само това, само онова! – извика Илона. – Все причини да обърнеш гръб на собствения си род, когато ти е удобно! Горкият ти баща върви към убежището на смъртта, а аз те намирам тук... !

– Кой е с него? – прекъсна я Лийша.

– Чираците му – отвърна Илона.

Лийша кимна.

– Кажи им да го доведат тук при останалите – каза тя.

– Няма да сторя нищо подобно! – извика Илона. – Да го вдигна от удобното пухено легло, за да го сложа на някой въшлив сламеник в тая чумава стая? – Тя сграбчи Лийша за ръката. – Ти ще дойдеш да го видиш веднага! Ти си му дъщеря!

– Не мислиш ли, че знам това? – възрази Лийша и отскубна ръката си. Сълзите се стичаха по бузите ù, но тя не направи опит да ги изтрие. – Смяташ ли, че съм имала нещо друго наум, когато зарязах всичко и напуснах Анжие? Но той не е единственият човек в града, мамо! Не мога да изоставя всички, за да се грижа за един човек, дори това да е баща ми!

– Ти си истинска глупачка, ако смяташ, че тия хора не са мъртви вече – каза Илона и из тълпата се разнесоха сподавени възклицания. Посочи каменните стени на Свещения дом. – Тези защити ще удържат ли на ядроните през нощта? – попита тя, привличайки вниманието на всички към камъка, почернен от пушек и пепел. Действително, почти нямаше защита, която да се вижда.

Приближи се до Лийша и понижи глас.

– Къщата ни е далеч от останалите – прошепна тя. – Може да е последният защитен дом в цялата Хралупа. Няма да побере всички, но ще спаси нас, ако се прибереш у дома!

Лийша ù удари шамар. Право в лицето. Илона се озова в калта и остана там втрещена, притиснала ръка към почервеняващата си буза. Гаред изглеждаше готов да се хвърли върху Лийша и да я отнесе, но тя го спря с хладен поглед.

– Няма да се скрия и да оставя приятелите си на ядроните! – изкрещя тя. – Ще намерим начин да защитим Свещения дом и тук ще удържим на атаката. Заедно! И ако някакви демони посмеят да дойдат и се опитат да отнемат децата ми, аз разполагам с тайни на огъня, които ще ги изгорят от този свят!

Децата ми, помисли си Лийша сред внезапната тишина, която настана. Сега аз Бруна ли съм, за да гледам на тях по този начин? Тя се огледа, видя изплашените, осаждени лица, видя как нито едно от тях не се възпротиви, и за пръв път осъзна, че що се отнася до тях, тя беше Бруна. Сега тя беше билкарката на Хралупата на дърваря. Понякога това означаваше да ги лекува, но друг път...

Друг път означаваше щипка пипер в очите или изгаряне на дървесен демон в двора им.

Изрисувания пристъпи напред. Хората зашептяха, когато го зърнаха, привидение в роба и с качулка, което бе останало незабелязано само допреди секунда-две.

– Не само дървесни демони ще ти се изпречат – каза той. – Огнените демони ще останат очаровани от огъня ти, а въздушните ще се реят над него. Разрушаването на града ти може дори да е привлякло каменни демони от подножието на хълмовете. Ще чакат залеза на слънцето.

– Всички ще умрем! – извика Анди и Лийша усети как сред тълпата се надигна паника.

– Теб какво те интересува? – поиска да узнае тя от Изрисувания. – Ти спази обещанието си и ни доведе дотук! Качвай се на ужасния си ядронски кон и си върви! Остави ни на съдбата ни!

Но Изрисувания поклати глава.

– Заклех се да не давам нищо на ядроните и повече няма да наруша обещанието си. Ядрото да ме вземе, ако да им оставя Хралупата на дърваря.

Обърна се към тълпата и дръпна назад качулката си. Нададоха се възклицания от ужас и страх, но за миг надигащата се паника стихна. Изрисувания се възползва от този момент.

– Когато ядроните дойдат до Свещения дом тази нощ, аз ще се изправя пред тях и ще се бия! – заяви той.

Чу се всеобщо ахване и в очите на мнозина проблесна искрата на разпознаването. Историите за татуирания мъж, който убива демони, бяха стигнали и до тук.

– Някой от вас ще ме последва ли? – попита той.

Мъжете се спогледаха със съмнение. Жените ги хванаха за ръцете и ги замолиха с очи да не казват нищо безразсъдно.

– Какво можем да направим, освен да бъдем разкъсани на парчета? – извика Анди. – Няма такова нещо, дето да убие демон!

– Грешиш – каза Изрисувания, с тежки крачки отиде до Здрачен танцьор и вдигна нещо, загърнато в платно. – Дори каменен демон може да бъде убит – каза той, отви дълъг, крив предмет и го хвърли в калта пред селяните.

Беше дълъг метър от широката си счупена основа, до острия си връх, гладък и оцветен в грозно жълто-кафяво, като прогнил зъб. Докато селяните стояха зяпнали, блед слънчев лъч проби през облачното небе и го освети. Дори в калта, предметът започна да пуши и свежите капчици ситен дъжд, които падаха върху него, запращяха.

След секунда рогът на каменния демон лумна в пламъци.

– Всеки демон може да бъде убит! – извика Изрисувания, извади защитено копие от Здрачен танцьор и го заби в горящия рог. Блесна светлина и рогът избухна в огнени пръски като празничен фойерверк.

– Мили Създателю – каза Джона и нарисува защита във въздуха. Много от селяните последваха примера му.

Изрисувания скръсти ръце.

– Мога да правя оръжия, които хапят ядроните – каза той, – но те са безполезни, ако няма ръце, които да ги владеят, затова ви питам отново, кой ще се бие до мен?

Последва дълго мълчание. Тогава прозвуча едно „Аз”. Изрисувания се обърна и с изненада видя как Роджър дойде и застана до него.

– И аз – каза Йон Грей и пристъпи напред. Подпираше се тежко на басуна си, но в очите му имаше решителност. – Повече от седемдесет години гледам как идват и ни взимат, един по един. Ако тази нощ ще ми е последната, тогава искам да се изплюя в едно ядронско око преди края.

Останалите хралупари стояха слисани, но тогава Гаред направи крачка напред.

– Гаред, глупако, какво правиш? – поиска да узнае Илона и сграбчи ръката му, но гигантският дървар отхвърли нейната. Посегна колебливо и изтръгна защитеното копие от калта. Сведе поглед и се загледа съсредоточено в защитите по дължината му.

– Тате беше разкъсан от ядрони миналата нощ – каза той с нисък, яден тон. Сграбчи оръжието и, оголил зъби, погледна нагоре към Изрисувания. – Ще им го върна тъпкано.

Думите му пробудиха и други. Един по един и на групички, някои със страх, други с гняв, а още повече с отчаяние, хората от Хралупата на дърваря се изправиха, за да посрещнат идващата нощ.

– Глупаци – изсъска Илона и гневно се изнесе.

***

– Нямаше нужда да правиш това – каза Лийша с ръце, обгърнали кръста на Изрисувания, докато Здрачен танцьор препускаше нагоре по пътя към колибата на Бруна.