Ден за изповед

— Урра — тихичко повтори той, после се озърна през рамо.

До мивката зад него Елена чакаше с очукана кофа в ръка. Вътре имаше десетина мокри парцала.

— Готова?

Тя кимна.

— Добре тогава.

Дани погледна часовника, драсна клечка кибрит и докосна с нея тампоните един по един. Те мигновено пламнаха, пуснаха облак кафяв мазен дим и подпалиха вестниците. Дани се извъртя настрани, грабна още смачкани вестници и ги хвърли отгоре. След секунди лумна истинска клада.

— Сега! — каза той.

Елена дотича веднага. Присвивайки очи от горещината и пламъците, двамата измъкнаха мокрите парцали от кофата и ги проснаха върху огъня.

Пламъците изгаснаха почти незабавно. Вместо тях се надигна гъст облак кафеникаво — бял пушек, устремен към вентилационната система. Дани кимна доволно, отдръпна се и Елена му помогна да се настани на количката. Той вдигна глава към нея.

— Продължаваме.

149

10:25

Хари спря в плътната сянка на боровете североизточно от Музея на каретите и изчака да отмине един градинарски електрокар. После излезе, като дърпаше с ругатни заялия цип на чантичката под ризата си. Най-сетне ципът поддаде и той извади найлоновата торбичка. Измъкна един от мазните тампони, после пак затвори торбичката и я прибра в чантичката.

Видя как в далечината двама пазачи с бели ризи вървят покрай катедралата „Свети Петър“ към Ufficio Generale di Vigilanza — полицейското управление на Ватикана. Едва сега осъзна, че то е само на стотина метра от гарата.

— Господи — промърмори той.

Бързо коленичи, струпа купчина сухи борови иглички, сложи тампона отдолу и го запали. Мигновено лумнаха пламъци. Той преброи до пет и затрупа огъня с още няколко шепи иглички. Пламъците веднага се превърнаха в дим. Когато отново взеха да се подават огнени езичета, Хари грабна наръч мокри листа изпод наскоро поливания жив плет.

В този момент чу първия вой на сирени откъм ватиканските музеи. Той пусна мокрите листа върху огъня, изчака да се надигне пушек, после хвърли поглед наоколо и бързо закрачи нагоре към централната алея на Горския кът.

Елена гледаше право напред и чакаше асансьора да спре. Мъчеше се да не чува сирените, да не мисли за паниката и за щетите — „нищо сериозно“, уверяваше я отец Даниъл, — които пушекът може да нанесе на безценните съкровища на изкуството. После осъзна, че асансьорът е спрял и вратата се отваря. В кабината нахлу мирис на дим, пронизителен звън и вой на пожарни сирени.

— Да вървим! — подкани я Дани.

Тя избута количката в коридора. Изведнъж се озоваха сред тълпа изплашени туристи, подкарвани към изхода от пазачи с бели ризи.

— Вратата в дъното — каза Дани.

— Добре — отвърна Елена.

Докато тласкаше количката през глъчката и гъстеещия пушек, тя усети как адреналинът плъзва по вените й. Кой знае защо, изведнъж си спомни как Хари я погледна безмълвно, докато двамата с Херкулес напускаха апартамента в предутринния здрач. В този поглед нямаше страх или тревога, а обич. Дълбока, бездънна, просто нямаше думи да я опише, освен че съществува, че е към нея и никога няма да я напусне, каквото и да се случи.

— Оттам — каза внезапно Дани.

Напрегнатият му глас я върна към настоящето. Следвайки указанията му, тя изтласка количката през навалицата към някакъв вътрешен двор. Наоколо сирените заглушаваха крясъците на хората, изскачащи от безброй врати. Видя как Дани отваря калъфа и вади три тампона, после три кибритени кутии със защипани под капаците цигари вместо фитили.

— Натам.

Дани посочи три големи контейнера за смет по на двайсет метра един от друг.

Вече всички отворени врати и прозорци бълваха дим. Отвсякъде изскачаха крещящи, изплашени хора.

Дани пъхна кибритените кутии в тампоните.

— По-бавно — каза той, когато наближиха първия контейнер.

Елена забави крачка. Дани поднесе запалена клечка кибрит към първата цигара, изчака да види дали е пламнала, озърна се и пусна тампона в контейнера.

— Давай.

Минаха до следващия контейнер и повториха операцията. После до третия.

Зад тях първата цигара догоря до кибритените главички. Те избухнаха с тихо фучене и подпалиха сместа от ром и зехтин. След броени секунди гореше целият контейнер.

— Пак вътре — изкрещя Дани през воя на сирени и алармени звънци.

Елена завъртя количката към най-близката врата, откъдето продължаваха да се леят тълпи заедно с облаци гъст дим.

Видяха как горе по ръба на покрива тичат пет-шест vigili del fuoco — ватикански пожарникари — с каски, брадви и импрегнирани якета. Търсеха пламъци, значи още не бяха открили откъде идва пушекът. Един от тях спря, посочи с ръка надолу и извика нещо. Другите също спряха и се загледаха. Елена разбра, че и останалите контейнери са пламнали.

Вече бяха пред самата врата.

— Scusu! Scusi! 20 — изкрещя Елена и се вряза в тълпата.

По някакво чудо неколцина се отдръпнаха, колкото да им сторят път. След миг бяха вътре. Елена изтласка количката към един вътрешен коридор, забърза с човешкия поток по него и видя как отец Даниъл вади клетъчния телефон от джоба на ризата си.

— Хари… къде си?

— На хълма. Номер две гори.

Хари подтичваше през гъстата борова горичка към североизточния край на градината. Мъчеше се да не мисли, че всичко върви успешно, и то само с усилията на трима души. Планиране, изненада и лична решителност, неуморно им бе повтарял Дани — това е тайната на всяка успешна партизанска акция. Засега изглеждаше, че е прав.

На петдесет метра пред себе си зърна кулите на Радио Ватикана. Отдясно, малко по-надолу по хълма, иззад живия плет започваше да се надига дим. Зад него буйно димеше първият огън.

— Няма вятър, Дани — каза той. — Всичкият пушек ще се разстила наоколо.

— Сега трябва да наближаваш клапаните — долетя от телефона гласът на Дани.

— Точно така.

Хари заобиколи един жив плет и се озова пред голяма извита тръба, която излизаше от земята. Приличаше на контролен клапан за цялото водоснабдяване. Но според Дани не беше така — просто междинен кран, остарял и излязъл от употреба. Ако между инженерите по поддръжката нямаше ветерани, вероятно никой не подозираше за съществуването му. И все пак, ако го затвореха, щеше да остави без вода всички сгради надолу, включително катедралата „Свети Петър“, музеите, Ватиканския дворец и административните сгради.

— Открих ги. Два крана един срещу друг.

Елена извъртя количката обратно и я издърпа надолу по стъпалата. Пушекът ставаше все по-гъст.

— Много ли са ръждясали? — попита Дани и се разкашля.

— Не знам — изпращя гласът на Хари от телефона.

Елена спря на площадката и отвори своя калъф. Закашля се, избърса сълзящите си очи, после извади две влажни кърпи и ги разгъна. Притисна едната върху носа и устата на Дани и я върза зад тила. След като стори същото и за себе си, подкара количката към скулптурната галерия Киарамонти. Бюстът на Цицерон, Херакъл със сина си, статуята на Тиберий, колосалната глава на Август — всичко тънеше в гъст облак дим, а изплашените туристи тичаха едновременно в двете посоки из дългата, тясна галерия. Всички търсеха изход.

Дани се приведе над телефона.

— Хари…

— Първият е готов… Вторият…

— Затвори го веднага!

— Мъча се, Дани…

Хари стисна зъби. Вторият кран беше ръждясал и трябваше да напъне с все сила. Изведнъж кранът поддаде, Хари залитна настрани и раздра върху тръбата кокалчетата на юмрука си. Телефонът отхвръкна на три метра от него.

— Мамка му!

С кърпите върху лицата приличаха на бандити от Дивия запад. Елена извъртя количката настрани, дръпна я заднишком и едва не се блъсна в пет-шест японски туристи, които тичаха, хванати за ръка, и крещяха задавено като всички останали. През един от тесните прозорци зърна как на двора нахлуват въоръжени мъже с барети и сини ризи.