Затворник по рождение

— Благодаря ви за съдействието — каза Мънро и се покашля. — Чудех се дали мога да ви попитам нещо неофициално?

— Това е израз, който ние в Швейцария не разбираме добре — отговори Дьо Кубертен.

— Тогава може би в качеството ми на изпълнител на завещанието на покойния сър Алегзандър бих могъл да ви помоля за съвет?

— Ще ви помогна с каквото мога — рече Дьо Кубертен, — но при никакви обстоятелства не мога да наруша конфиденциалността на клиентите си. И това се отнася както за живите, така и за мъртвите.

— Напълно ви разбирам — съгласи се Мънро. — Имам основания да смятам, че господин Хюго Монкрийф ви е посетил, преди да се срещнете със сър Никълъс, и вие сте запознат с двата документа, предмет на спора. — Дьо Кубертен мълчеше. — Мога ли да изтълкувам мълчанието ви като знак за потвърждение? — Дьо Кубертен отново не каза нищо. — Между предоставените ви документи трябва да са били и двете завещания на сър Алегзандър, които ще се разглеждат в съда. — От другата страна все още се мълчеше и Мънро се почуди дали връзката не се е разпаднала. — Там ли сте, господин управител?

— Да, тук съм — отговори Дьо Кубертен.

— И тъй като вие все пак се съгласихте да се видите със сър Никълъс, мога само да предполагам, че банката, както и аз самият, не е била убедена, че второто завещание е истинско. И за да няма недоразумения — добави Мънро, — ще го кажа направо: явно банката е решила, че то е фалшиво. — Сега вече Мънро чуваше дишането на управителя. — Затова, в името на правосъдието, ви умолявам да ми кажете какво е онова, което вие сте забелязали, а аз съм пропуснал?

— Боя се, че не мога да ви помогна, господин Мънро, тъй като ще наруша тайната на клиентите си.

— Има ли друг, към когото бих могъл да се обърна за съвет? — настоя Мънро.

Последва продължителна пауза, преди Дьо Кубертен да каже:

— Съгласно политиката на банката потърсихме второ мнение.

— И можете ли да ми кажете името на консултанта?

— Не, не мога — отвърна Дьо Кубертен. — Макар и да ми се иска, това би било в нарушение на разпоредбите на банката при подобни обстоятелства.

— Но… — започна Мънро.

— Обаче — продължи Дьо Кубертен — мога да споделя с вас, че господинът е безспорен авторитет в областта си и все още не е напуснал Женева, за да се върне в родината си.

— Всички да се изправят — извика разсилният точно в дванадесет на обяд, когато съдия Калахан влезе в съдебната зала.

Сара се усмихна окуражително на Дани, който обаче седеше на подсъдимата скамейка с лице на пораженец. Щом като се настани на мястото си, съдията се обърна към защитата.

— Госпожице Девънпорт, много задълбочено премислих думите ви. Въпреки това се надявам да разберете, че част от задълженията ми е да внушавам на затворниците, пуснати предсрочно, че докато са в пробационен период, те все още изтърпяват присъдата си и затова, ако нарушат разпоредбите на предсрочното освобождаване, всъщност нарушават закона. Разбира се — продължи той, — взех предвид и безупречното поведение на клиента ви, както и желанието му да продължи образованието си. Това обаче не променя факта, че той е предал гласуваното му доверие и заслужава да понесе наказанието си. — Дани сведе глава. — Монкрийф — обърна се към него съдията, — възнамерявам още днес да подпиша заповед, съгласно която ще прекарате още четири години в затвора, ако отново нарушите условията на предсрочното освобождаване. По време на пробационния ви период нямате право при никакви обстоятелства да напускате страната и ще продължите веднъж месечно да се явявате при пробационния си инспектор.

Съдията свали очилата си и продължи:

— Този път извадихте невероятен късмет и това, което наклони везните във ваша полза, е фактът, че по време на незаконната си екскурзия в чужбина сте придружаван от изтъкнат представител на шотландската адвокатска гилдия, чиято репутация е безупречна и от двете страни на границата.

Сара се усмихна. Съдия Калахан бе искал да проведе един-два телефонни разговора, за да се увери в нещо, което тя вече знаеше.

— Свободен сте да си вървите. — След тези думи съдията стана от мястото си, леко се поклони и напусна залата.

Дани остана на подсъдимата скамейка, въпреки че двамата полицаи, които го охраняваха, също си тръгнаха. Сара се приближи, когато разсилният отвори малката врата на преградата пред него.

— Ще обядваш ли с мен? — предложи й Дани.

— Не — отвърна тя и затвори мобилния си телефон. — Мънро току-що ми изпрати съобщение да вземеш първия полет до Единбург и да му се обадиш на път за летището.

50.

„Разглеждане на дело при затворени врати“ беше израз, който Дани не беше чувал досега. Господин Мънро подробно му обясни защо с адвокат Дезмънд Галбрайт са избрали този начин.

И двете страни се съгласиха, че не желаят делото да се гледа в отворена за публика съдебна зала. Галбрайт обясни, че Хюго Монкрийф не желае семейните неразбирателства да стават обществено достояние, а Мънро предупреди Дани, че ако се стигне до открит процес, в пресата ще се появят много повече материали относно престоя му в затвора, отколкото за споровете около завещанието на дядо му.

И двете страни прецениха, че делото трябва да се гледа от съдия от Върховния съд и неговото решение ще се счита за окончателно: след като съдията произнесе присъдата си, нито една от страните няма да има право на обжалване. Сър Никълъс и Хюго Монкрийф трябваше да подпишат писмено съгласие за това.

Дани седна до адвокат Мънро от едната страна на масата, а Хюго Монкрийф, придружен от Маргарет, се настаниха до Дезмънд Галбрайт. Съдия Сандърсън зае мястото си на бюрото с лице към тях. Никой от присъстващите не носеше черна тога, поради което цареше съвсем неофициална атмосфера. Съдията откри заседанието, като им обясни, че макар делото да се гледа при затворени врати, решението му носи цялата тежест на закона. Остана доволен, когато и двамата адвокати кимнаха.

И двете страни се бяха съгласили съдия Андерсън да гледа делото, а Мънро го описа като „мъдра стара птица“.

— Господа — започна съдията, — след като се запознах със случая, мога да ви уверя, че съм наясно колко висок е залогът. Преди всичко искам да ви попитам дали са направени необходимите усилия, за да се стигне до компромисно решение между двете страни?

Господин Галбрайт пръв стана от мястото си и обясни, че сър Алегзандър Монкрийф е написал недвусмислено писмо, в което е заявил, че обезнаследява внука си, осъден от военен съд, а неговият клиент, господин Хюго Монкрийф, иска да се изпълни последното желание на баща му.

Адвокат Мънро заяви от името на клиента си, че не той е завел иск за решаване на спора в съда, нито е искал да участва в такъв спор, но също като господин Хюго Монкрийф, смята, че желанието на дядо му трябва да бъде уважено.

— До последната буква — добави той.

Съдията повдигна рамене и се примири, че явно няма място за компромисно решение.

— Да започваме тогава. Прочетох всички предоставени ми документи и взех под внимание доказателствата, внесени в съда от двете страни по делото. Сега ще ви изложа фактите, които според мен са от значение за изхода на спора. Нито една от страните не оспорва факта, че на седемнадесети януари 1997 година сър Алегзандър Монкрийф е написал завещание, според което оставя цялото си имущество на внука си, сър Никълъс Монкрийф, по това време военнослужещ в Косово. — Съдията направи пауза и вдигна поглед към адвокатите, които едновременно кимнаха в знак на съгласие.

— Адвокат Галбрайт обаче, от името на клиента си Хюго Монкрийф, твърди, че това не е последното завещание на сър Алегзандър и че — съдията погледна записките си за сверка — на първи ноември 1998 година той е написал второ такова, като е оставил цялото си имущество на сина си сър Ангъс Монкрийф. Сър Ангъс е починал на двайсети май 2002 година и на свой ред е оставил цялото си имущество на по-малкия си брат — Хюго. Освен това, в защита на тезата си, адвокат Галбрайт е предоставил като доказателство писмо, написано от сър Алегзандър, в което той обяснява защо е променил решението си. Господин Мънро не твърди, че подписът на втората страница от писмото е подправен, а само, че първата страница е написана на по-късна дата. Адвокат Мънро също така заяви, че няма да предостави никакви доказателства в подкрепа на твърдението си, но истинността му ще стане ясна от само себе си в хода на делото.