Сестра

Значи пресата и Саймън ги бяха убедили, че си извършила самоубийство. Момичето, което бяха познавали и което ми бяха описали, никога не би посегнало на живота си, но ти си станала жертва на съвременния дявол, наречен пуерперална психоза — дявол, който може да накара едно момиче, което изпитва joie de vivre да намрази живота достатъчно, за да му сложи край. Била си убита от нещо, което е имало научно име, а не човешко лице.

— Да. В полицията вярват, че се е самоубила — казах. — Защото мислят, че е страдала от следродилна психоза. Но аз съм сигурна, че грешат.

Забелязах съчувствие по някои лица и съжаление — по други. Изведнъж се оказа, че „вече е минало един и половина“ и „лекциите започват след десет минути“, и всички се оттеглиха.

Помислих си, че Саймън трябва да ги беше настроил срещу мен още преди да ме бяха срещнали. Без съмнение им беше разказал за лабилната по-голяма сестра с нейните налудничави теории, което обяснява защо изглеждаха повече засрамени, отколкото шокирани, когато споменах думата „убийство“, както и странното им поведение към мен. Но аз не ги обвинявах, че са предпочели да вярват на Саймън вместо на мен; че са предпочели да си умряла по друг начин, а не като жертва на убийство.

Бенджамин и Красивата Вещица бяха последните, които си тръгнаха. Поканиха ме да посетя изложбата след седмица, бяха затрогващо настойчиви и аз отвърнах, че ще отида. Това щеше да ми даде нова възможност да разпитам Саймън и Емилио.

Когато останах сама в кафенето, аз си помислих, че Саймън не само ме беше излъгал за „проекта“, но и беше украсил лъжата си: Те са за портфолиото за завършването ми… Преподавателката ми смята, че това е най-оригиналният и вълнуващ проект в цялата група. Чудех се какво още беше лъжа. Наистина ли беше говорила с него по телефона в деня на смъртта си и беше предложила да се срещнете? Или той просто те е проследил същия ден, както често е правел, и всичко останало е било измислица, за да не го заподозра? Очевидно бе, че е много манипулативен. Наистина ли е имало мъж в храстите в онзи последен ден, или Саймън си го беше измислил? Или още по-хитро, твоята параноя е била онова, което е провокирало въображението му — за да отмести вниманието от себе си? Колко ли пъти е седял на стъпалата пред апартамента ти с огромен букет в ръка, макар вече да си била мъртва, надявайки се, че някой ще го завари как невинно те чака?

Докато мислех за Емилио и Саймън, се чудех, както впрочем и сега, дали в живота на всички красиви млади жени има и по някоя зловеща мъжка фигура. Ако бяха открили мен мъртва, нямаше да открият нито един подозрителен субект в ежедневието ми, така че щеше да се наложи фокусът да бъде изместен извън близкия ми кръг приятели и бившия ми годеник. Не вярвам, че изключително красивите и харизматични жени превръщат в маниаци иначе нормални мъже, а по-скоро, че привличат откачалки и преследвачи; пламък в тъмнината, която се населява от тези плашещи лица, неразумно привличащ ги по-близо и по-близо, докато не изгасят същия този пламък, който ги е привлякъл.

— И после се върнахте обратно у дома? — пита господин Райт.

— Да.

Но се чувствам прекалено уморена, за да му разкажа за завръщането си в апартамента ти онзи ден, за да трябва да си спомня какво чух там. Думите ми са забавени, тялото ми потъва.

Господин Райт ме поглежда загрижено.

— Да спрем до тук.

Предлага да ми повика такси, но аз отвръщам, че една разходка ще ми се отрази добре.

Той ме изпраща до асансьора и аз разбирам колко много ценя старомодното му кавалерство. Мисля, че когато е бил млад, Еймиъс трябва да е приличал поне малко на господин Райт. Той ми се усмихва за довиждане и аз си казвам, че в края на краищата едва забележимите искрици романс може би не са били изцяло продукт на въображението ми. Романтичните мисли малко ме ободряват и аз не смятам, че ще ми навреди, ако им се насладя. Така че ще си позволя този малък лукс да мисля за господин Райт и ще мина през Сейнт Джеймс Парк, вместо да хващам претъпканото метро.

Свежият пролетен въздух ме кара да се чувствам по-добре, а маловажните мисли ме зареждат със смелост. Когато стигам до края на парка, се чудя дали да продължа през Хайд Парк. Със сигурност вече е време да събера кураж да се изправя лице в лице с демоните си и най-накрая да укротя духовете, които ме владеят.

Със силно разтуптяно сърце минавам през портата на Кралица Елизабет. Но подобно на своя съсед и Хайд Парк е експлозия от цветове, звуци и аромати. Не мога да открия никакви демони в цялата тази зеленина, никакви шепнещи духове сред играещите с топка младежи.

Вървя през градината с розите, после подминавам естрадата, която сякаш е изскочила от някоя детска книжка с нейната пастелнорозова фасада и захарнобял покрив, поддържан от пръчки за смучене. После си спомням за избухването на бомба сред тълпата, за разхвърчалите се наоколо гвоздеи, за масовото кръвопролитие, и усещам, че някой ме наблюдава.

Чувствам дъха му зад себе си, студен в топлия въздух. Ускорявам крачка, без да се обръщам назад. Той ме следва, дъхът му също забързва, повдига косъмчетата в основата на врата ми. Мускулите ми се напрягат в спазъм. В далечината виждам басейна и хората около него. Хуквам натам, краката ми треперят от адреналин и от страх.

Стигам до там и сядам, краката ми продължават да треперят, гърдите ме болят при всяко вдишване. Гледам към децата, които цопат из плиткия басейн, двама бизнесмени на средна възраст правят същото, навили крачолите на панталоните си. Едва сега се осмелявам да се обърна назад. Струва ми се, че забелязвам сянка сред дърветата. Изчаквам, докато се уверя, че е просто шарена сянка, хвърляна от клоните.

Заобикалям дърветата, гледам да съм до хората и шума. Стигам до другия край на парка и виждам една ивица яркозелена свежа трева, поръсена с точките на минзухарите. Някакво момиче върви с боси крака сред тях, хванала обувките си в ръка, радва се на стоплената от слънцето трева, а аз си мисля за теб. Проследявам я с поглед, докато стига до другия край на пъстрата ивица, и чак тогава забелязвам сградата на тоалетната — тъмна рана сред меките ярки цветове на пролетта.

Спускам се бързо след момичето и стигам до тоалетната. Девойчето остава от другата страна, около кръста му е обвита момчешка ръка. Двамата със смях излизат от парка. Аз също се насочвам към изхода, краката ми продължават да потреперват леко, дишането ми е все така тежко. Опитвам се да си внуша, че ставам смешна. Няма нищо страшно, Биатрис; така става, когато човек страда от прекалено развинтено въображение; мозъкът ти може да ти играе всякакви шеги. Уверения, откраднати от сигурния свят на детството — в гардероба няма чудовище. Но ти и аз знаем, че той е истински.

17

Вторник

В сградата на следствената служба съм. Натъпквам се в един асансьор, в който мирише на изгоряла гума; телата неохотно се притискат едно в друго. Сега, когато съм заобиколена от хора, на ярката сутрешна светлина осъзнавам, че няма да спомена нищо за мъжа в парка. Защото господин Райт просто ще ми напомни — напълно правилно, — че той е в затвора, че са му отказали да го пуснат под гаранция и че след края на процеса ще бъде осъден на доживотен затвор без право на обжалване. Би трябвало да знам, че той никога повече няма да е в състояние да ме нарани. Докато приближавам към третия етаж, строго си казвам, че убиецът ти е отсъствие, не присъствие, и че не трябва да му позволявам да се превръща във второто, дори в представите си.

Така че тази сутрин е време за новите решения. Няма да допусна да бъда тормозена от някакво въображаемо зло. Няма да му позволя да има каквато и да е власт върху ума ми така, както някога бе имал власт върху тялото ми. Вместо това ще позволя на господин Райт и на госпожа Падам-си-по-шефа-си, и на всички хора, които ме заобикалят в тази сграда, да ми помогнат да се почувствам на сигурно място. Знам, че ми причернява все по-често и че тялото ми губи сили, но няма да се поддам на ирационален страх, нито на физическа слабост. Вместо да си представям плашещото и грозното, ще се опитам да открия красивото в ежедневните неща, както правеше ти. Но най-вече ще си мисля за онова, през което си преминала. И ще осъзная за пореден път, че в сравнение с теб аз нямам право да потъвам в някакъв страх — фантом и самосъжаление.