Сестра

— Около седмица след погребението позвъних на номера, който професор Росен ми беше дал.

Плъзгам се по онази емоционално мъчителна седмица след погребението ти, когато не можех да разсъждавам, да се храня и да говоря нормално. Продължавам енергично, като се опитвам да притъпя спомена за онова време:

— Каза ми, че тръгва на лекторска обиколка из Щатите и предложи да се видим, преди да е потеглил.

— Подозирахте ли го? — пита господин Райт.

— Не. Нямах причини да смятам, че той или експерименталната му програма са свързани със смъртта на Тес. Тогава вече бях почнала да вярвам, че парите, които бяха дадени на жените, са били просто невинна случка, както бяха казали хората от болницата, но въпреки това не бях му задала въпроса директно, а исках да го сторя.

Мислех, че трябва да подлагам на съмнение всичко, да подозирам всекиго. Не можех да си позволя да се впусна само по един път, трябваше да проуча всичките, докато накрая на някой от тях, в центъра на лабиринта, откриех твоя убиец.

— Срещата ни беше в десет, но в „Хром-Мед“ се провеждаха семинари, които започваха в девет и половина, затова си запазих място.

Господин Райт изглежда изненадан.

— Малко както беше навремето в ядрената промишленост — обяснявам. — Желание всичко да изглежда открито и невинно. Посетете Селафийлд и си направете пикник! Знаете как е.

Господин Райт се усмихва, но осъзнавам, че се е случило нещо много странно. За момент, докато приказвах, се чух, че говоря като теб.

Беше час пик и метрото беше претъпкано. Докато стоях смачкана между останалите пътници, с ужас се сетих за бележката, която бях закачила на таблото в университета, с която канех приятелите ти на среща с мен. В бъркотията покрай погребението ти някак си бях забравила. Беше в дванадесет часа същия този ден. Бях много по-притеснена от нея, отколкото от срещата с професор Росен.

Малко преди девет и половина пристигнах в сградата на „Хром-Мед“ — беше висока десет етажа и цялата в стъкло, с прозрачни асансьори, които се движеха от външната страна и приличаха на мехурчета газирана минерална вода. Цялата сграда бе опасана от неонови тръби, по които пробягваха пурпурни и сини светкавици; изглежда се опитваха да внушат на посетителите, че „научната фантастика е превърната във факт“.

Блестящият фантастичен имидж се помрачаваше от десетината демонстранти, държащи плакати с надписи: „НЕ НА ДИЗАЙНЕРСКИТЕ БЕБЕТА!“, „ОСТАВЕТЕ ИГРАТА НА БОГ НА САМИЯ БОГ!“ Развяването на плакатите не беше съпроводено от крясъци, протестиращите се прозяваха вяло, сякаш беше прекалено рано да си станал и излязъл навън. Зачудих се дали не са там, за да ги покажат по телевизията, въпреки че през последните две-три седмици директното отразяване беше по-рядко и сега в телевизиите използваха главно записи. Може би се бяха появили, защото за първи път от седмици не валеше сняг, суграшица, или дъжд.

Когато приближих, чух една от демонстрантките, млада жена с пиърсинг навсякъде и с гневно стърчаща коса, да разговаря с един журналист.

— … и само богатите ще са в състояние да си позволят гените, които да направят техните деца по-умни, по-красиви и по-атлетични. Само богатите ще са в състояние да си позволят гените, които да предпазят децата им от рак или сърдечносъдови заболявания.

Журналистът просто държеше диктофона си и изглеждаше отегчен, но жената със стърчащата коса не се обезкуражаваше от това и гневно продължаваше:

— Неизбежно ще създадат генна суперкласа. И няма да има никакви шансове за брак извън тази класа. Кой би се оженил за някого, който е по-грозен, по-слаб, по-глупав и по-предразположен към болести от самия него? След няколко поколения ще са налице два биологични вида човеци. Генно-богати и генно-бедни.

Отидох до демонстрантката.

— Някога виждали ли сте болен от кистозна фиброза? Или мускулна дистрофия? Или болестта на Хънтингтън? — попитах.

Тя ме изгледа, ядосана, че съм прекъснала речта й.

— Нямате представа какво е да живееш с кистозна фиброза и да знаеш, че те убива, че ще умреш, задушен от собствената си слуз. Нямате никаква представа, нали?

Тя бързо се отдалечи от мен.

— Вие сте късметлийка — извиках след нея. — Природата ви е създала генно-богата.

После влязох в сградата.

Казах името си на охраната и вратата се отвори пред мен. Подписах се на рецепцията и си показах паспорта, както предварително ме бяха инструктирали. Камерата зад бюрото автоматично ме снима за идентификационна карта и после ме пропуснаха по-нататък. Не съм сигурна за какво точно проверяваха, но машините бяха много по-сложни и интелигентни от онези по летищата. Заедно с още четиринадесет човека ме въведоха в една зала за семинари, в която имаше огромен екран. Там ни посрещна млада жена на име Нанси, нашата енергична и усмихната „помощничка“.

След кратък урок по елементарна генетика Енергичната Нанси ни прожектира кратък филм за мишки, инжектирани като ембриони с ген на медуза. Във филма светлините изгаснаха — и хей! — мишките засветиха в зелено. Последваха множество охкания и ахкания и аз забелязах, че само още един човек, освен мен — мъж на средна възраст с посивяла, вързана на опашка, коса — не е впечатлен.

Енергичната Нанси ни пусна следващия филм, който показваше мишки в лабиринт.

— Това са Айнщайн и неговите приятели — ентусиазирано рече тя. — Тези мъничета имат допълнителен ген, който отговаря за паметта и ги прави много по-умни.

Във филма „Айнщайн и приятелите му“ намираха пътя си сред един лабиринт със зашеметяваща скорост в сравнение с лутането на техните по-тъпи приятели, които не бяха продукт на генното инженерство.

Мъжът с посивялата опашка заговори, гласът му звучеше агресивно.

— Този ген на интелекта влиза ли в клетъчната верига? — попита той.

Нанси се усмихна на останалите.

— Питате дали генът се предава на техните бебета ли? — тя се обърна все така усмихната към мъжа с посивялата опашка. — Да. Оригиналните мишки са били генетично подобрени преди почти десет години. Те са прапрабабите и прапрадядовците на тези наши приятелчета. Сега сериозно, този ген на интелекта се предава от много поколения насам.

Позата, както и тонът на господина бяха враждебни.

— Кога ще го тествате и върху хора? Направо ще ударите джакпота с това, нали?

Изражението на Енергичната Нанси не трепна.

— Законът не позволява прилагането на генетични подобрения върху хора. Генното инженерство може да се използва само за лекуване на болести.

— Но веднага щом стане законно, вие ще сте готови да действате, нали?

— Научните експерименти се провеждат единствено с цел да разширим знанията си, нищо по-зловещо или комерсиално от това — отвърна Енергичната Нанси. Може би беше предварително подготвена за подобен род въпроси.

— Излизате на борсата, нали? — попита пак той.

— Не е моя работа да коментирам финансовите аспекти на компанията.

— Но вие самата имате акции? Всеки служител разполага със свой дял от акции, нали така?

— Както казах…

Той я прекъсна:

— Така че можете да скриете всичко, което не е минало по план. Няма да искате то да стане публично достояние?

Тонът на Енергичната Нанси беше ласкав, но под ленения й костюм усетих воля от стомана:

— Мога да ви уверя, че тук действаме напълно открито. Не е ставало нищо, което да „не е минало по план“, както се изразихте.

Тя натисна някакъв бутон и ни пусна следващия филм, в който се виждаше как един изследовател поставяше линия в клетка с мишки. Едва тогава човек осъзнаваше истинския размер на мишките — не толкова по отношение на линията, колкото на фона на ръката на изследователя. Бяха огромни.

— На тези мишки сме дали ген, който стимулира мускулния растеж — обясни Енергичната Нанси. — Но въпросният ген доведе и до един изненадващ ефект. Той не само направи мишките много по-големи, но и по-послушни. Мислехме, че ще получим Арнолд Шварценегер, а крайният резултат беше една много мускулеста Бамби.