Сестра

Продължавах да сдържам емоциите си:

— Но не сметнахте ли, че дори само една приспивна песничка може да е странна?

— Не по-странна от това, да държиш гардероб във всекидневната си или да разполагаш със скъпи бои за рисуване, а да нямаш чайник.

— Заради това ли не ми казахте? Защото не сте мислили, че приспивната песничка е зловеща или странна?

— Точно така.

Включих телефона на спикер и оставих слушалката, за да не се издам, че ръцете ми треперят.

— Но със сигурност песничката, заедно с факта, че в тялото й е открит фенциклидин, показват, че някой я е подлагал на психически тормоз?

Бумтящият му в спикера глас изпълни апартамента:

— А не мислите ли, че е много по-вероятно някой неин приятел, който не е разбрал, че вече е родила, без да иска да е проявил липса на такт?

— Това доктор Никълс ли ви го каза?

— Нямаше нужда да ни го казва. Това е логичното заключение. Особено като се има предвид, че бебето е трябвало да се роди чак след три седмици.

Не можах да спра треперенето на гласа си:

— Защо тогава ми се обаждате? След като вече сте знаели за приспивните песнички, но сте ги сметнали за маловажни?

— Вие ни се обадихте, госпожице Хеминг. Аз просто ви отговарям от любезност.

— Светлината в спалнята й е по-добра. Затова е преместила гардероба във всекидневната — за да може да използва спалнята за студио.

Но той вече беше затворил.

Откакто живея в апартамента ти, те разбирам.

— Изложбата в колежа е била седмица след като сте чули приспивната песничка, нали? — пита господин Райт.

— Да. Приятелите на Тес ме бяха поканили. Саймън и Емилио трябваше да присъстват, затова щях да отида.

Намирам за знаменателно, че именно на изложбата на колежа по изкуствата — с твоите прекрасни картини; с твоя дух и любов към живота, показани пред всички — най-сетне открих пътя, който щеше да ме отведе до твоя убиец.

18

Сутринта на изложбата приятелят ти Бенджамин се появи с делови вид, с вързани отзад расти, придружен от младеж, когото не познавах, и с очукан бял ван, за да закара картините ти в колежа. Каза, че събитието не е толкова официално, колкото изложбата в края на първата година, но въпреки това било важно. Можели да се появят потенциални купувачи и щели да присъстват представители от семействата на всички участници. Бяха загрижени за мен, сякаш бях особено крехка и можех да се счупя от някой по-силен шум или смях.

Когато си тръгнаха с картините от апартамента ти, забелязах, че и двамата са на път да се разплачат. Нещо беше предизвикало подобна реакция, но то бе част от живота ти, която не познавах; може би просто си спомняха за последния път, в който са били в този апартамент, и контрастът — да заварят в него мен, а не теб — беше болезнен за тях.

Лично бях опаковала картините ти, но когато влязох в галерията, буквално ахнах. Не бях ги виждала окачени на стена, а само складирани върху пода. Изложени една до друга те представляваха експлозия от живи цветове, енергичността им беше завладяваща.

Приятелите ти, с които се бях запознала в кафенето, един след друг идваха да си поговорим, сякаш изпълняваха график, според който трябваше да се грижат за мен. От Саймън нямаше и следа, но сред гостите съзрях Емилио в най-отдалечения край на залата. До него стоеше Красивата Вещица и по изражението й личеше, че нещо не е наред.

Когато приближих, видях, че е изложил картините, на които те беше нарисувал гола.

Застанах бледа като платно пред него, но се постарах да не повишавам глас — не исках никой да ме чуе, не исках да му осигурявам публика.

— Нима връзката ти с нея вече не ти носи наказателни точки? Сега, когато е мъртва? — попитах.

Той махна към картините, изглежда размяната на хапливи реплики с мен го забавляваше:

— Те не означават, че сме били любовници.

Трябва да съм го погледнала доста скептично, защото той добави:

— Мислиш, че художниците винаги спят с моделите си, така ли е, Биатрис?

Всъщност, да, точно това си мислех. А употребата на малкото ми име беше неуместно интимна, също както излагането на голите ти картини.

— Не е необходимо да си любовник на една жена, за да я нарисуваш гола.

— Но ти в действителност си бил неин любовник. И сега искаш всички да разберат, нали? В края на краищата, за теб е голяма реклама, че едно красиво и с двадесет години по-младо момиче е било готово да прави секс с теб. Фактът, че си бил неин преподавател и си женен, вероятно не струва толкова, колкото мачовската ти поза.

Видях как Красивата Вещица ми кима одобрително и леко изненадано, както ми се стори. Емилио я изгледа. Тя сви рамене и се отдалечи.

— Значи смяташ, че картините ми са „мачовска поза“?

— Използването на тялото на Тес. Да.

Тръгнах обратно към секцията, в която бяха изложени твоите картини, но той ме последва.

— Биатрис…

Не се обърнах.

— Имам новина, която може би ще ти се стори интересна. Получихме резултатите от изследването за кистозна фиброза. Жена ми не е носител на гена на болестта.

— Радвам се.

Но Емилио не беше свършил.

— Аз също не съм носител.

Но той трябваше да е. Иначе нещата не се връзваха. Хавиер беше болен, следователно баща му трябваше със сигурност да е носител на този ген.

Хванах се за най-простото обяснение:

— Обикновеното изследване невинаги е сто процента достоверно. Има хиляди мутации на този ген и…

Той ме прекъсна:

— Направихме всички възможни тестове — абсолютно всички — и категорично ни беше казано, че никой от нас не е носител на гена на кистозната фиброза.

— Понякога бебето може да е спонтанно засегнато, дори когато единият от родителите не е носител.

— И каква е вероятността това да се случи? Едно на милион? Хавиер не е имал нищо общо с мен.

За пръв път го чувах да произнася името на Хавиер — по същия задъхан начин, по който изричаше думите, с които се отказваше от него. Очевидното обяснение бе, че Емилио не е бащата. Но ти ми каза, че е той, а ти никога не лъжеш.

Усещам как господин Райт се концентрира все повече и повече, докато слуша разказа ми.

— Разбрах, че Хавиер никога не е страдал от кистозна фиброза.

— Защото двамата родители трябва да са носители на гена? — пита господин Райт.

— Точно така.

— Какво си помислихте тогава?

Млъквам за момент, спомняйки си емоцията, която съпътстваше осъзнаването на този факт.

— Помислих си, че в „Хром-Мед“ са приложили генната терапия върху напълно здраво бебе.

— Каква според вас е била причината?

— Помислих, че трябва да е измама.

— Може ли да обясните по-подробно?

— Едва ли бе изненадващо, че „лечението“ на кистозната фиброза беше толкова успешно, щом бебетата никога не са страдали от това заболяване. И именно заради разработения от „Хром-Мед“ предполагаем лек, цената на акциите на компанията бяха скочили неимоверно. Само след няколко седмици щяха да излязат на борсата.

— А регулаторните субекти, които са наблюдавали стриктно целия експеримент?

— Не разбирах как са могли да бъдат толкова подведени. Но мислех, че по някакъв начин точно това се е случило. Също така знаех, че, подобно на Тес, останалите пациенти никога не биха поставили под съмнение диагнозата. Ако в семейството ви е имало болен от кистозна фиброза, със сигурност знаете, че може да сте носител.

— Помислихте ли си, че професор Росен е замесен?

— Помислих, че няма как да не е. Дори идеята да не е била негова, той трябва да беше дал съгласието си. Освен това той беше директор на „Хром-Мед“, което означаваше, че когато компанията излезеше на борсата, той щеше да натрупа цяло състояние.

Когато срещнах професор Росен в „Хром-Мед“, го бях взела за фанатизиран учен, който се стремеше жадно към одобрение от страна на своите равни. Беше ми трудно да сменя този имидж с онзи на алчния измамник; да повярвам, че вместо да е бил воден от древния като света стремеж към слава, всъщност е бил подчинен на още по-древния стремеж към трупане на богатства. Трудно ми беше да осъзная, че е такъв добър актьор; че речта му за изкореняване на болестите и поставянето на повратна точка в историята не е била нищо повече от въздух под налягане, целящ да заблуди мен, както и всички останали, разбира се. Но ако случаят наистина беше такъв, той беше притеснително убедителен.