Сестра

— Свързахте ли се с него тогава?

— Опитах. Беше започнал лекторската си обиколка из Щатите и нямаше да се върне преди шестнадесети март — дванадесет дни по-късно. Оставих съобщение на телефона му, но той не ми отговори.

— Казахте ли на детектив Финбъро? — пита господин Райт.

— Да. Обадих му се и му казах, че трябва да се срещна с него. Той ми определи среща рано същия следобед.

Господин Райт поглежда надолу към бележките си.

— И на срещата ви с детектив Финбъро е присъствал и инспектор Хайнс?

— Точно така.

Човекът, който нарушаваше невидимите граници на личното пространство, сякаш това беше негово право.

— Преди да продължим, искам само да изясня нещо — казва господин Райт. — Как според вас измамата е била свързана със смъртта на Тес?

— Помислих си, че трябва да е разбрала истината.

Лицето с двойна брадичка на детектив Хайнс ме гледаше от другата страна на масата, физиката му съответстваше на арогантния му глас. До него седеше детектив Финбъро.

— Кое ви се струва по-вероятно, госпожице Хеминг? — изгърмя гласът на детектив Хайнс. — Една утвърдена компания с международна репутация, съобразяваща се с безброй регулации, да тества генна терапия върху напълно здрави бебета или една студентка да сгреши относно бащата на детето си?

— Тес не би излъгала за бащата.

— Когато последния път говорих с вас по телефона, любезно ви помолих да престанете безразборно да обвинявате хората.

— Да, но…

— Във вашето съобщение отпреди седмица поставяте господин Коди и Саймън Грийнли на първо място в списъка си със заподозрени.

Проклех се наум за съобщението, което бях оставила на телефона на инспектор Финбъро. То ме представяше като свръхемоционална и объркана, като човек, на когото не може да се има доверие.

— Но сега сте променили мнението си? — попита той.

— Да.

— Но ние — не, госпожице Хеминг. Няма нищо ново, което да постави под въпрос заключението на съдебния лекар, а то е самоубийство. Ще ви изброя голите факти. Може да не искате да ги чуете, но това не означава, че те не съществуват.

Не двойно, а тройно отрицание. Ораторските му способности не бяха толкова впечатляващи, колкото си мислеше.

— Неомъжена млада жена — продължи той, наслаждавайки се да натъртва на думите, — която е студентка в колежа по изкуствата в Лондон, ражда незаконно бебе с кистозна фиброза. Бебето е успешно подложено на ин витро генна терапия (помислих си колко ли горд трябва да беше от тази дребна проява на компетентност, от този миниатюрен латински термин, подхвърлен в монолога му), — но за нещастие, то умира при раждането по причини, които нямат връзка с терапията. — (Да, знам — то!) — Един от приятелите, които тя без съмнение има в изобилие, й оставя нетактично съобщение на телефонния секретар, което я тласка още по-надолу по пътя й към самоубийство.

Опитах се да кажа нещо, но той продължи, като едва спираше, за да си поеме дъх, който му беше нужен, за да ме назидава.

— Като е страдала от халюцинации, причинени от незаконните субстанции, които е приемала, тя взема един кухненски нож и отива в парка.

Забелязах погледа, който двамата с детектив Финбъро си размениха.

— Може да е купила ножа специално за целта — троснато обясни Хайнс. — Може би е искала да е скъп и специален. Или просто остър. Не съм психиатър, не мога да чета мислите на млада жена, решила да се самоубие.

Детектив Финбъро леко се дръпна от Хайнс — беше очевидно, че не го харесва.

— Отишла е в изоставена градска тоалетна — продължи Хайнс. — Или за да не я открият, или защото е искала да е навън, на снега — отново не мога да кажа какъв точно е бил мотивът й. Навън или вътре в тоалетната е взела свръхдоза приспивателни.

(Изненадах се, че успя да се въздържи от използването на израза „самоубийство чрез всякакви средства и на всяка цена“, защото направо си умираше от желание да го каже.)

— После прерязва вените си с кухненския нож. Впоследствие става ясно, че бащата на незаконното й дете не е нейният преподавател, както си е мислела, а някой друг, който може да е носител на гена на кистозната фиброза.

Не се опитах да споря с него, но може би просто изпълнявах ролята на триъгълника на магистрала П-4. Знам, това е един от твоите изрази, но споменът за него ме успокои малко, докато той ми крещеше. И докато ми говореше властно, без да ме слуша, забелязах колко раздърпани са дрехите ми, осъзнах, че косата ми имаше нужда от подстригване и вече не бях любезна, нито проявявах уважение към неговия авторитет, и не беше чудно, че той напълно ме игнорираше. Навремето и аз не обръщах внимание на хора като мен.

Когато детектив Финбъро ме изпрати до изхода на полицейския участък, аз се обърнах към него:

— Той не чу и една дума от онова, което му казах.

Детектив Финбъро явно беше засрамен.

— Заради обвиненията, които отправихте срещу Емилио Коди. И Саймън Грийнли.

— Значи е поради факта, че прекалено често съм викала „Вълк“?

Той се усмихна.

— И то твърде убедително. Не помага и това, че Емилио Коди подаде официално оплакване срещу вас, а Саймън Грийнли е син на министър от кабинета.

— Но все пак не може да не разбира, че има нещо нередно?

— Веднъж, щом е стигнал до определено заключение, подкрепено с факти и логика, е много трудно да го разубеди човек. Освен ако нямах по-сериозни разобличаващи факти.

Мислех, че детектив Финбъро е твърде порядъчен човек и добър професионалист, за да си позволи публично да критикува шефа си.

— А вие?

Той замълча за момент, сякаш не беше сигурен дали да ми се довери.

— Получих резултатите от анализа на ножа „Сабатие“. Бил е съвсем нов. И не е бил използван никога преди.

— Тя не би могла да си позволи такъв нож.

— Съгласен съм, не пасва на общата картина, особено след като е нямала дори чайник или тостер.

Значи последния път, когато бе дошъл в апартамента ти, за да говорим за резултатите от аутопсията, беше забелязал тези подробности. Не е било просто визита от състрадание, както си бях помислила тогава. Благодарна му бях, задето на първо място бе полицай. Събрах кураж да му задам въпроса си:

— Сега вече вярвате ли, че е била убита?

Последва момент, в който въпросът ми увисна статично в тишината помежду ни.

— Мисля, че е повдигната една въпросителна.

— И ще отговорите ли на тази ваша „въпросителна“?

— Ще се опитам. Това е най-доброто, което мога да предложа.

Господин Райт внимателно слуша онова, което му разказвам, тялото му е приведено към мен, очите му реагират; не пасивен, а активен участник в разказа, и аз разбирам колко рядко всъщност някой изслушва напълно другия.

— Щом излязох от участъка, отидох право в апартамента на Кася. Исках тя и Мич да се изследват за гена на кистозната фиброза. Ако резултатите на някой от двамата се окажеха негативни, тогава на полицията щеше да й се наложи да действа.

Опърпаната дневна на Кася беше още по-влажна, отколкото при последното ми посещение. Електрическата печка с един реотан нямаше никакъв шанс срещу излъчващите студ циментови стени. Тънкото индийското одеяло пред затворения прозорец плющеше на течението. Бяха минали три седмици, откакто я бях видяла за последно, и сега тя беше вече в осмия месец. Изглеждаше объркана.

— Не разбира, Биатрис.

Отново ми се прииска да не използват интимността на малкото ми име — този път, защото, каквато си бях страхливка, не исках да се сближавам с нея, тъй като я притеснявах. Възприех дистанцирания си корпоративен тон, когато изстрелях:

— И двамата родители трябва да са носители на гена на кистозната фиброза, за да се роди бебе с кистозна фиброза.

— Да. Казали ми в клиниката.

— Бащата на Хавиер не е носител на гена. Следователно Хавиер не може да е бил болен от кистозна фиброза.

— Хавиер не болен?

— Да.

Мич се появи откъм банята. Сигурно беше подслушвал.