Сестра

Но онова, което най-много ме притесняваше, бе властта, с която разполагаше всеки генен инженер, не само професор Росен. Докато се отдалечавах от сградата на „Хром-Мед“, си мислех за трите мойри, богините на съдбата — едната преде нишката на човешкия живот, другата я измерва, третата я прерязва. Мислех си за нишките на нашата ДНК, извиващи се в своята двойна спирала, две нишки във всяка клетка от нашето тяло, в които е закодирана нашата съдба. И осъзнавах, че науката никога преди не е била по-интимно свързана с онова, което ни прави човеци — онова, което ни прави смъртни.

16

Изминах пеша повечето път до кафето срещу колежа по изкуствата, потънала в мисли след посещението си в „Хром-Мед“. На погребението бяха дошли много от приятелите ти, но не бях сигурна колко от тях ще се появят на срещата с мен.

Когато влязох в кафенето, то беше претъпкано от студенти, всички чакаха мен. Напълно се обърках, езикът ми се върза на възел. Никога не съм обичала да организирам каквито и да било прояви, дори следобедни партита, камо ли групови срещи с непознати. Чувствах се толкова сериозна и въздържана в сравнение с тях и техния артистичен стил на обличане, екстравагантни прически и пиърсинг. Един от тях, със сплетена на расти коса и бадемови очи, ми се представи като Бенджамин. Преметна ръка през рамото ми и ме поведе към една маса.

Тъй като мислеха, че искам да науча повече за живота ти, те започнаха да ми разказват истории, с които илюстрираха твоя талант, доброта, чувството ти за хумор. И докато разказваха чудесните си истории за теб, аз наблюдавах лицата им и се чудех дали някой от тях може да е твоят убиец. Беше ли Анет с ярко медната коса и тънките ръце достатъчно силна и жестока, за да убие? Когато в красивите бадемовидни очи на Бенджамин бликнаха сълзи, искрени ли бяха те, или той просто си даваше сметка каква привлекателна гледка представлява така?

— Приятелите на Тес я описваха по различен начин — казвам на господин Райт. — Но имаше една фраза, която използваха всички. Всеки един от присъстващите подчертаваше нейната „joie de vivre“ 7.

Радост и живот. Какво иронично перфектно описание за теб!

— Много ли приятели имаше? — пита господин Райт и аз съм трогната от въпроса, понеже не беше нужно да бъде задаван.

— Да. Тя високо ценеше приятелството.

Вярно е, нали? Винаги си се сприятелявала лесно, но никога не си се разделяла лесно с приятел. На партито по случай двадесет и първия ти рожден ден присъстваха твои приятели от началното училище. Ти вземаше хора от миналото си и заедно с тях навлизаше в настоящето. Можеш ли да прилагаш екологични норми и по отношение на приятелствата? Те са прекалено ценни, за да ги изхвърлиш, когато престанат да ти бъдат непосредствено необходими.

— Питахте ли ги за дрогата? — интересува се господин Райт, връщайки мислите ми обратно във фокус.

— Да. Подобно на Саймън, всички бяха категорични, че тя никога не се е докосвала до забранени субстанции. Попитах ги и за Емилио Коди, но не научих нищо полезно. Само че е „арогантно лайно“ и прекалено обсебен от собствените си творения, за да е добър преподавател. Всички знаеха за връзката на Тес с него и за бременността й. После ги питах за Саймън и неговата връзка с Тес.

Настроението в кафенето се смени, атмосферата натежа, заредена с неразбираемо за мен напрежение.

— Всички знаехте, че Саймън е искал да й стане гадже, нали? — попитах.

Хората кимнаха, но никой не предложи никаква информация по въпроса.

— Емилио Коди ми каза, че Саймън ревнувал? — попитах, опитвайки се да провокирам разговор.

Отговори едно момиче, което с гарвановочерната си коса и рубиненочервени устни приличаше на вещица от приказките:

— Саймън ревнуваше от всички, които Тес обичаше.

За кратко се зачудих дали и аз влизах в това число.

— Но тя не е обичала Емилио Коди? — казах.

— Не. В случая с Емилио Коди Саймън по-скоро се чувстваше като на състезание — отвърна Красивата Вещица. — Но ревнуваше от бебето на Тес. Не можеше да понесе мисълта, че тя обича някого, който дори още не е роден, а той самият не събужда подобни чувства у нея.

Спомних си огромния колаж, изобразяващ затвор, направен от множество бебешки лица.

— Той беше ли на погребението? — попитах.

Забелязах колебание върху лицето на Красивата Вещица, преди тя да отговори:

— Чакахме го на гарата, но той така и не се появи. Обадих му се по телефона и го питах какви игрички играе. Отвърна, че си бил променил намеренията и нямало да идва. Защото за него нямало да има „специално място“ и чувствата му към Тес щели да бъдат — чакайте да си спомня точно — „пренебрегнати“, а той „не можел да толерира това“.

Заради това ли бях усетила нажежаване на атмосферата, когато попитах за Саймън?

— Емилио Коди каза, че Саймън бил обсебен от нея…? — подхвърлих.

— Да, беше — рече Красивата Вещица. — Докато работеше по онзи проект — „Женската“ или някаква подобна простотия, — не спираше да я следва като някоя проклета сянка.

Забелязах как Бенджамин хвърля предупредителен поглед към Красивата Вещица, но тя не му обърна внимание:

— По дяволите, та той буквално я преследваше!

— С фотоапарата си, за да има извинение? — попитах, спомняйки си снимките ти на стената на спалнята му.

— Да — отвърна Красивата Вещица. — Не беше достатъчно мъж, за да я погледне директно, трябваше да го прави през обектив. Някои от обективите му бяха наистина дълги, сякаш беше някой скапан папарак.

— Знаете ли защо Тес го е търпяла? — попитах.

Едно момче със срамежливо изражение, което досега беше мълчало, отвърна:

— Тя беше добра, а и мисля, че го съжаляваше. Той нямаше други приятели.

Обърнах се към Красивата Вещица:

— Проектът му спрян ли е бил? Стори ми се, че намекнахте нещо такова?

— Да. Госпожа Бардън, неговата преподавателка, му каза, че трябва да престане. Знаеше, че той просто го използва като извинение да се мъкне след Тес. Предупреди го, че ще го изключат, ако продължава.

— Кога беше това? — попитах.

— В началото на учебната година — отвърна Анет. — Значи трябва да е било миналия септември, първата седмица. Тес наистина изпита облекчение, когато разбра.

Но снимките му те бяха запечатвали през цялата есен и зима.

— Той е продължил да го прави — казах. — Никой от вас ли не е знаел?

— Трябва да е станал по-прикрит — каза Бенджамин.

— Това не би било трудно — намеси се Красивата Вещица. — Но ние не виждахме Тес толкова често, след като си взе една година почивка от колежа.

Спомних си думите на Емилио: Трябва да разпиташ онзи младеж, който вечно я следваше по петите със скапания си фотоапарат.

— Емилио Коди е знаел, че следенето не е престанало — казах. — А той е преподавател в колежа. Защо не се е постарал Саймън да бъде изключен?

— Защото Саймън знаеше за връзката на Емилио Коди с Тес — отвърна Красивата Вещица. — Вероятно всеки от двамата е държал в шах другия.

Повече не можех да отлагам въпроса си:

— Мислите ли, че някой от двамата би могъл да я убие?

Групата замълча, но почувствах по-скоро срам и неловкост, отколкото шок. Дори Красивата Вещица отбягна погледа ми.

Накрая се обади Бенджамин, за да е мил с мен, предполагам:

— Саймън ни каза, че е страдала от следродилна психоза. И че заради тази психоза се е самоубила. Такова било заключението на съдебния лекар и полицията го подкрепяла напълно.

— Не знаехме дали казва истината — каза момчето със срамежливото изражение. — Но същото пишеше и в местния вестник.

— Саймън каза, че когато нещастието се е случило, вие не сте били тук — подхвърли Анет. — Но той я бил видял и тя била… — Гласът й трепна и затихна, но аз можех да си представя какво им е надрънкал Саймън за душевното ти състояние.