Сестра

Страстта в думите му ме изненада и аз за първи път осъзнах, че той притежава и физика.

Стигнахме до кабинета му и влязохме вътре.

Беше просторна стая, три от стените й бяха стъклени и откриваха панорамна гледка към Лондон, напълно съответстваща на останалата част от сградата. Но бюрото му беше малко и очукано и аз си представих как го е местил със себе си из студентски стаи и нарастващи по големина офиси, докато накрая се беше озовало тук, където не бе на мястото си. Професор Росен затвори вратата зад нас.

— Искахте да зададете няколко въпроса?

За момент бях забравила за всичките си подозрения и когато той ми ги припомни, ми се стори нелепо да го разпитвам за плащанията (както казах и преди — някакви мижави триста лири, при положение че инвестициите в експеримента бяха колосални). А и в светлината на всичко, което бях видяла, това ми се струваше грубо. Но вече не се влияех от това, кое е любезно и кое — не.

— Знаете ли защо са плащали на жените, взели участие в експеримента? — попитах.

Той почти не реагира.

— Отговорът на пиарката ми беше безчувствено формулиран, но правилен. Не знам кой е плащал на сестра ви или на някого другиго, но мога да ви уверя, че не сме били ние, нито някой от грижещите се за административната страна на експеримента. Приготвил съм ви имената и докладите на комитетите по етика към включените в изследването болници. Сама можете да видите, че не са предлагани или извършвани никакви плащания. Би било нередно. — Той ми подаде купчина документи и продължи: — В действителност, ако бяха намесени някакви плащания, то майките щяха да дават пари на нас, а не обратното. Имаме родители, които ни умоляват да бъдат включени в лечението.

Настъпи неловко мълчание. Бях получила отговор на въпроса си, а бяхме прекарали едва три минути в офиса му.

— Все още ли работите за Импириъл Колидж? — попитах го, колкото да си дам малко време, през което да измисля някой по-важен въпрос. Но изглежда уцелих болно място; тялото, както и гласът му, преминаха в отбрана.

— Не. Работя тук на пълно работно време. „Хром-Мед“ разполагат с по-добра база. Разрешават ми да изнасям лекции. — Долових горчивина в гласа му и се зачудих каква беше причината.

— Сигурно сте много търсен? — попитах любезно.

— Да, много. Интересът е огромен. Канен съм от повечето от престижните европейски университети, а в Америка всичките осем колежа от Айви лигата 6 са ме поканили да произнеса реч върху основните моменти в работата си; четири от тях дори ми предлагат почетна професорска титла. Утре започвам лекторската си обиколка из Щатите. Ще е огромно облекчение да говоря часове наред пред хора, които разбират поне малко за какво става дума, вместо да произнасям кратки речи пред медиите.

Сякаш някой пусна духа от бутилката. Думите му ми разкриха, че преценката ми за него е била напълно погрешна. Той искаше да е в центъра на прожекторите, но желаеше тези прожектори да го осветяват в лекторските зали на престижните университети, а не по телевизията. Искаше похвали, но от себеподобните си.

Седях на известно разстояние от него, но въпреки всичко той се отдръпна назад, докато говореше, все едно стаята беше претъпкана с хора.

— В имейла, който ми изпратихте, изглежда намеквате, че между смъртта на сестра ви и моя експеримент има връзка.

Забелязах, че каза „моя експеримент“ и се сетих, че по телевизията беше говорил за „моята хромозома“. До този момент не бях разбрала колко силно се отъждествява с изследването.

Той се извърна. Вече не гледаше към мен, а към собственото си отражение в стъклената стена на офиса.

— Откриването на лечение на кистозната фиброза е работата на моя живот. Буквално посветих живота си, всичко ценно, което имах — време, всеотдайност, енергия, дори любов — на това единствено нещо. Не съм го направил, за да причиня зло на когото и да било.

— Какво ви е накарало да се заемете с него? — попитах.

— Искам да знам, че след като умра, съм направил света едно по-добро място — той се извърна с лице към мен и продължи. — Вярвам, че бъдещите поколения ще погледнат на постиженията ми като на повратна точка в стремежа ни към произвеждането на популация, лишена от всякакви болести — без кистозна фиброза, без алцхаймер, без болест на моторните неврони, без рак.

Бях поразена от страстта в гласа му.

— Не само ще ги изтрием от лицето на земята, но и ще се постараем тези промени да бъдат предавани от поколение на поколение. Милиони години еволюция не са успели да излекуват дори най-обикновената настинка, камо ли сериозните болести, но ние можем и само след няколко поколения вероятно ще го направим.

Защо, докато говореше за премахването на болестите, ми се струваше страшен? Може би защото всеки фанатик, каквато и да беше каузата му, задейства някакъв защитен рефлекс у нас. Спомних си как в речта си беше сравнил учения с художник, музикант, писател. Сега тази връзка ми се струваше притеснителна — защото вместо думи, картини или ноти, един генен инженер имаше на разположение човешки гени. Той изглежда усети смущението ми, но не разбра правилно причината, която го беше предизвикала:

— Мислите, че преувеличавам, госпожице Хеминг? Моята хромозома е в нашата генна банка. За по-малко от един живот време постигнах милиони години човешко развитие.

Предадох временния си пропуск и излязох от сградата. Демонстраторите продължаваха да висят там; сега бяха по-гласовити, след като се бяха подкрепили с кафе от термосите си. Мъжът с посивялата опашка се беше присъединил към тях. Зачудих се колко често се записваше за семинара и предизвикваше Енергичната Нанси. Вероятно заради пиар и легални причини не можеха да забранят достъпа му до сградата.

Той ме видя и тръгна след мен.

— Знаете ли как измерват коефициента на интелигентност на онези мишки? — попита ме той. — Не само с лабиринта.

Поклатих отрицателно глава и започнах да се отдалечавам, но той ме настигна.

— Слагат ги в клетка и им пускат електрошок. Когато отново ги сложат вътре, онези, които са генетично подобрени, разбират, че трябва да се страхуват. Измерват интелигентността чрез страх.

Ускорих крачка, но той не спря да ме преследва.

— Или пък пускат мишките в контейнер с вода, в която има скрита платформа. Онези, които са със завишен коефициент на интелигентност, се научават да откриват платформата.

Забързано вървях към станцията на метрото, опитвайки се да върна възторга си от експерименталното лечение на кистозната фиброза, но професор Росен и мишките ме бяха притеснили. Фразата „Измерват интелигентността чрез страх“ се заби дълбоко в съзнанието ми, въпреки че се опитах да я изтрия.

— Исках да вярвам, че експериментът е напълно законен. Не исках той по никакъв начин да бъде свързан с убийството на Тес или смъртта на Хавиер. Но посещението ми в „Хром-Мед“ ме беше разтревожило.

— Заради професор Росен ли? — пита господин Райт.

— Отчасти, да. Мислех, че не обича славата, защото се чувстваше неудобно пред телевизионните камери. Но той не спря да се хвали за лекторската обиколка, която го бяха поканили да направи, не пропусна да подчертае, че става дума за „най-престижните“ университети в света. Разбрах, че го бях преценявала напълно погрешно.

— Подозирахте ли го?

— Бях нащрек. По-рано бях сметнала, че е дошъл на погребението на Тес и ми е предложил да даде отговор на въпросите ми единствено от състрадание, но вече не бях сигурна в мотивите му. Освен това мислех, че през по-голямата част от живота му го бяха възприемали като лудия професор, със сигурност поне в училище и вероятно — в университета. Но сега се беше превърнал в знаменитост на момента, — а чрез своята хромозома и в знаменитост на бъдещето. Помислих си, че ако в експеримента му има нещо нередно, той за нищо на света не би искал да разруши новопридобития си звезден статус.