Сестра

— Знам. Консултантите по генетика ни го набиха в главите. Но е възможно аз да не съм бащата.

Бях поразена. Той сви рамене:

— Тя нямаше особени предразсъдъци по отношение на секса. Спокойно може да е имала и други любовници.

— Щеше да ти каже. Както и на мен. Не беше лъжкиня.

Той замълча, защото знаеше, че казаното от мен беше истина.

— Ти си се обадил в полицията, за да им кажеш, че е родила Хавиер, нали? — попитах.

— Мислех, че така е редно.

Исках да го предизвикам. Никога не беше постъпвал „редно“. Но не заради това зададох следващия въпрос:

— В такъв случай тя трябва да ти е казала, че Хавиер е умрял?

Той замълча.

— По телефона ли ти се обади, или го направи лично?

Емилио взе картините и тръгна да си ходи. Но аз застанах на изхода:

— Искала е да признаеш Хавиер, нали?

— Трябва да разбереш едно нещо. Когато ми каза, че е бременна, аз дадох съвсем ясно да се разбере каква е позицията ми по въпроса за бебето. Казах й, че по никакъв начин няма да помогна нито на нея, нито на него. Нямах намерение да съм му баща. И тя не възрази. Даже ми каза, че на бебето ще му е по-добре без мен.

— Да. Но какво стана, когато Хавиер умря?

Той остави картините на земята. За момент си помислих, че ще ме избута от прага, за да мине. Но той вдигна ръце — абсурден театрален жест на отстъпление, грозен поради инфантилизма си.

— Права си. Предавам се. Тя заплаши да ме изложи.

— Имаш предвид, че е искала да се признаеш за баща на Хавиер?

— Точно така.

— Бебето й е умряло. Искала е баща му да не се срамува от него.

Ръцете му продължаваха да стърчат нагоре, но той сви юмруци и за момент се уплаших, че се кани да ме удари. После ги отпусна.

— Човекът, когото трябва да разпиташ, е онзи младеж, който вечно я следваше по петите със скапания си фотоапарат. Беше обсебен от нея. И адски ревнив.

— Знаех, че ако Хавиер беше останал жив, Тес не би поискала нищо от Емилио — казвам. — Но когато бебето е починало, за нея е било неприемливо Емилио да не го признае.

Край гроба ти нашият баща успя да компенсира всичките си грешки. Когато имаше значение — когато мъртвото ти тяло потъваше в калната земя, — той бе излязъл напред като мъжа, който те беше създал. Не можеш да се откажеш от мъртвото си дете.

Господин Райт изчаква един момент, преди да зададе следващия си въпрос:

— Повярвахте ли му за Саймън?

— Подозирах и двамата, но нямах нищо реално срещу тях; нищо, което да пропука убеждението на полицията, че Тес се е самоубила.

Бях разказала на господин Райт за срещата с Емилио все едно че бях някакъв детектив, но всъщност бях вложила в нея цялото си сърце на твоя сестра. Трябва да му кажа и за следното, в случай че се окаже важно. Ужасно излагащо е, но не мога повече да се преструвам на скромна и срамежлива. Трябва да рискувам да разбия доброто му мнение за мен. Затова продължавам.

Емилио стоеше на отворената врата, гневът излизаше чрез капчиците пот по лицето му. В ръцете си държеше картините, на които бе нарисувана гола.

— Просто не схващаш, нали? Между мен и Тес имаше секс, страхотен секс, но нищо повече. Тес го знаеше.

— Не мислиш ли, че някое младо момиче като Тес би могло да те възприема като бащинска фигура?

Така мислех, макар че ти многократно го беше отричала.

— Не, не мисля.

— Не мислиш ли, че след като собственият й баща я е напуснал, а ти си бил неин преподавател, тя може да е търсила в теб нещо повече от „просто секс“?

— Не.

— Надявам се да е така. Защото иначе тя би се чувствала ужасно предадена.

Бях доволна, че най-после го казвах в лицето му.

— Или може би се е възбуждала от факта, че престъпва правилата — възрази той. — Бях забранено удоволствие и може би това й харесваше. — Почти флиртуваше. — Забраненият плод е винаги по-възбуждащ, нали?

Мълчах и той пристъпи леко към мен. Прекалено близо.

— Но ти не харесваш секса, нали?

Мълчах и той ме погледна, изчаквайки реакцията ми:

— Тес казваше, че правиш секс само за да платиш за сигурността във връзката си.

Чувствах очите му върху себе си, шпионираха ме:

— Казваше, че си избрала работа, която е скучна, но ти носи сигурност и че същото се отнасяло и за годеника ти. — Опитваше се да разкъса плътните слоеве на сестринството ни. — Казваше, че предпочиташ да се чувстваш сигурна, отколкото щастлива. — Видя, че е улучил целта, и продължи да стреля. — Че се страхуваш от живота.

Ти беше права. Както знаеш. Другите може да се носят през живота като през спокойни води и само от време на време да изпитват по някоя кратка буря, но за мен той винаги е бил планина — стръмна и опасна. И, както съм ти казвала, аз се бях задържала върху нея с помощта на скалните издатини, металните куки и обезопасителните въжета на сигурните си работа, апартамент и връзка.

Емилио продължаваше да ме гледа втренчено в лицето, очакваше да се почувствам предадена и наранена от теб, но вместо това бях дълбоко трогната.

И се почувствах още по-близка с теб. Защото ме познаваше много по-добре, отколкото бях предполагала — и въпреки това ме обичаше. Беше достатъчно добра да не ми кажеш, че знаеш за страховете ми, беше ми позволила да запазя самоуважението си на по-голяма сестра. Знаех, че ако се осмеля да погледна встрани от своя предателски планински склон, щях да те видя да летиш в небето, необременена от чувство за несигурност и тревога и без обезопасяващи въжета, които да възпират свободния ти полет из въздуха.

И без въжета, които да те защитават.

Надявам се вече да мислиш, че съм намерила малко кураж.

15

Господин Райт изслуша разказа ми за конфронтацията ми с Емилио и сега се опитвам да открия нещо, което да ми подскаже дали мнението му за мен се е променило. Госпожа Падам-си-по-шефа-си влетява с кафето на господин Райт, сипано в порцеланова чаша, с бисквитка в чинийката; шоколадът се топи върху белия порцелан. За мен — кафе в пластмасова чаша и без бисквити. Господин Райт е малко засрамен от тази проява на предпочитание. Изчаква секретарката да излезе и слага една от курабийките си до моята чаша.

— Казахте, че погребението ви е насочило към две нови следи?

Следа? Наистина ли бях използвала тази дума? Понякога се вслушвам в новия си речник и за момент абсурдността на всичко това заплашва да превърне живота ми във фарс.

— Убийството е извършено от полковник Мастърс в кухнята, със свещника.

— Бий, толкова си глупава. Убиецът е професор Плъм, направил го е в библиотеката, оръжието е въжето.

Господин Райт чака.

— Да. Другата следа беше професор Росен.

Въпреки че виждах повечето хора на погребението ти размазани от скръбта и дъжда, вниманието ми бе специално привлечено от професор Росен, може би защото беше известно лице от телевизията. Той беше сред онези, които не бяха успели да си намерят място в църквата, държеше чадър с отвори отгоре — чадър на учен, който пропускаше вятъра през себе си, докато чадърите на останалите опечалени се обръщаха наопаки. Той дойде при мен и неловко ми протегна ръка, после побърза да я отпусне встрани, сякаш бе прекалено срамежлив, за да довърши жеста си докрай.

— Алфред Росен. Исках да ви се извиня заради имейла, който ви изпрати моята пиарка. Беше безчувствен. — Очилата му бяха запотени и той използва носна кърпа, за да ги избърше. — Изпратих ви личните си координати, в случай че искате и в бъдеще да ме питате за нещо. Ще се радвам да отговоря на всеки ваш въпрос.

Езикът му беше скован, позата — напрегната; забелязах само това, но не видях нищо повече, защото мислите ми бяха само за теб.