Сестра
Сестра читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Господин Райт сигурно си мисли, че съм била водена от силна мотивация и енергия. Но не беше така. Просто отлагах прибирането си у дома. Отчасти защото не исках да се връщам, без да съм постигнала някакъв напредък, отчасти защото исках да избегна Тод. Той ми се беше обадил и ми беше предложил да дойде на погребението ти, но аз му бях отвърнала, че не е необходимо. Така че той планираше да отлети обратно за Щатите възможно най-скоро и щеше да дойде в апартамента, за да си събере багажа. Не исках да съм там.
Снегът по пътеките, водещи към Колежа по изкуствата, не беше разчистен и повечето от прозорците тънеха в тъмнина. Секретарката с немски акцент ме информира, че е последният от три последователни почивни дни. Съгласи се да закача няколко съобщения на таблото. Първото беше с информация за твоето погребение. С второто молех приятелите ти да се срещнат с мен след две седмици в едно кафене отсреща. Бележката беше импулсивна, бях избрала датата на срещата случайно и докато я слагах до обявите за търсене на съквартиранти и за продажба на стативи, си помислих, че изглежда нелепо и че никой няма да дойде. Но въпреки това я оставих.
Когато се прибрах у дома, заварих Тод да ме чака в тъмното; беше вдигнал качулката си, за да се предпази от суграшицата.
— Нямам ключ.
Мислех, че беше взел един със себе си.
— Извинявай.
Отключих вратата и той влезе в спалнята.
Гледах го, застанала на прага, как събира дрехите си извънредно внимателно. Изведнъж той се обърна и все едно ме хвана натясно — за пръв път се вглеждахме един в друг както трябва.
— Върни се с мен! Моля те.
За миг се поколебах. Погледнах към прилежно сгънатите му дрехи, спомних си реда и спокойствието на живота ни в Ню Йорк, убежище от настоящия водовъртеж. Но подреденият ми живот беше в миналото. Не можех да се върна обратно към него.
— Биатрис?
Поклатих отрицателно глава и от лекото движение ми се зави свят.
Той ми предложи да върне колата на летището. В края на краищата, нямах никаква представа колко дълго щях да остана. А таксата беше ужасно висока. Баналността на разговора ни, вниманието към практичния детайл бяха толкова успокояващо познати, че ми се прииска да го помоля да остане с мен — да го умолявам да остане с мен. Но не можех да му причиня това.
— Сигурна ли си, че не искаш да остана за погребението? — попита ме той.
— Да. Въпреки това ти благодаря.
Дадох му ключовете от колата и чак когато чух двигателя отвън, се сетих, че трябваше да му върна годежния пръстен. Въртях го около пръста си и гледах през прозореца на приземния етаж, докато колата се отдалечаваше. Продължих да гледам след нея дори след като беше изчезнала от хоризонта и вече чувах единствено бръмченето на чуждите коли.
Чувствах се хваната в клетката на самотата.
Бях казала на господин Райт за бележките, които закачих в колежа, но не и за Тод.
— Да отида ли да взема някакви кексчета? — предлага той.
Силно съм изненадана:
— Много мило от ваша страна.
„Мило“! — утре трябва да си нося тълковен речник. Чудя се дали не го прави просто от любезност. Или наистина е гладен. Или може би е романтичен жест — предложение за чай като в добрите стари времена. Изненадана съм колко силно се надявам да е последното.
Когато излиза, набирам служебния номер на Тод. Неговата секретарка вдига телефона, но не разпознава гласа ми — сигурно вече напълно съм си възвърнала английския акцент. Свързва ме с Тод. Помежду ни все още се чувства неловкост, но по-малко, отколкото в началото. Предприели сме начални стъпки по продажбата на апартамента ни и обсъждаме нещата. После той изведнъж сменя темата.
— Гледах те по новините — казва. — Добре ли си?
— Да. Благодаря.
— Исках да ти се извиня.
— Няма за какво да ми се извиняваш. Наистина, аз съм тази, която…
— Разбира се, че трябва да ти се извиня. През цялото време беше права за сестра си.
Помежду ни увисва мълчание, което нарушавам.
— Е, ще се местиш ли при Карън?
Кратка пауза, преди да ми отговори:
— Да. Но ще продължавам да плащам моя дял от кредита за апартамента — докато не го продадем, разбира се.
Карън е новата му приятелка. Когато ми каза за нея, се почувствах виновна заради облекчението, което изпитах, че толкова бързо е започнал нова връзка.
— Не мислех, че ще възразиш — казва Тод и ми се струва, че всъщност му се ще да е обратното. Бодростта му ми звучи фалшиво. — Предполагам, че е малко като при теб и мен, но този път ролите са разменени.
Нямам представа как мога да коментирам това.
— „Щом не може да има равенство в чувствата…“ — цитира той уж небрежно, но аз знам как да си преведа тона му. Ужасявам се, че може да добави: „Нека онзи, който е обичан повече, да съм аз“.
Сбогуваме се.
Припомних ти, че съм учила литература, нали? Разполагам с безкраен запас от цитати, но те някак си винаги са подчертавали по-скоро неадекватността на живота ми, отколкото са добавяли стимулиращ литературен привкус към него.
Господин Райт се връща с кексчетата и с чай. Вземаме си пет минути почивка и разговаряме за дребни и незначителни неща — нетипичното за сезона време, луковиците в Сейнт Джеймс Парк, поникналия в градината ти божур. Фактът, че хапваме и пием чай заедно, ми се струва романтичен, някак безопасно отживял; той носеше със себе си полъха на деветнадесети век, макар много да се съмнявам, че героините на Джейн Остин са пили чай от стиропорни чаши и са яли кексчета от прозрачни пластмасови кутии.
Надявам се, че не е разочарован, задето не мога да си доям кекса.
След чая се връщаме около две страници назад в показанията ми, за да сравним някои детайли, после господин Райт предлага да приключим за деня. Той трябва да остане и да довърши работата си по някакви документи, но въпреки това ме изпраща до асансьора. Докато вървим по дългия коридор и подминаваме празните тъмни офиси, имам чувството, че ме изпраща до входната ми врата. Изчаква вратите на асансьора да се отворят и аз се озовавам в безопасност вътре.
Излизам от следствената служба и отивам да се срещна с Кася. Ще похарча парите, които съм изкарала за два дни работа, за да купя билети за виенското колело, както съм й обещала. Но съм изтощена, крайниците ми са така натежали, сякаш не ми принадлежат. Просто ми се ще да си отида у дома и да се наспя. Когато зървам дългите опашки, се изпълвам с отвращение към „Окото на Лондон“, превърнало града в урбанистичен циклоп.
Виждам как Кася ми маха от началото на една от опашките. Трябва да е чакала с часове. Хората я гледат странно, вероятно се притесняват да не вземе да почне да ражда в някоя от кабинките.
Отивам при нея и след десет минути се качваме „на борда“.
Докато се изкачваме все по-нависоко, Лондон се разстила в краката ни и аз вече не се чувствам болна и уморена, а възвисена. И мисля, че макар да не съм в цветущо състояние, днес поне не ми е причернявало, което трябва да е добър знак. Така че може би мога да си позволя да се надявам, че съм оцеляла след този сблъсък; че всичко може да бъде наред.
Посочвам забележителностите на Кася, моля хората от южната страна на кабинката да се отместят, за да й покажа Биг Бен, електроцентралата в Батърси, сградите на Парламента, моста на Уестминстър. Докато размахвам ръце и показвам Лондон на Кася, се изненадвам не само от гордостта, която изпитвам от моя град, но и от думата „моя“. Бях градила живота си в Ню Йорк, на разстояние един океан от тук, но по някаква необяснима причина усещам, че това е мястото, към което принадлежа.
14
Понеделник
Тази сутрин се събуждам отчайващо рано. Пудинг е като мъркаща космата възглавница върху краката ми (навремето така и не разбрах защо ти бе да прибираш някаква улична котка в дома си). Господин Райт ми беше казал, че днес ще „покрием“ погребението ти. В пет и половина се отказвам от идеята за спане и излизам в градината ти.