Сестра

Реших да разбера дали болничният персонал знае нещо за парите.

Пет минути преди определения ми час хванах асансьора за четвъртия етаж и влязох в родилното отделение.

Стори ми се, че главната акушерка се притесни, щом ме видя, но може би непокорната й червена коса й придаваше такъв вид през цялото време.

— Страхувам се, че още не сме открили картона на Тес. А без него не успях да разбера кой е присъствал на раждането на бебето й.

Изпитах облекчение, но си помислих, че е признак на страх да му се поддавам.

— Никой ли не си спомня?

— Страхувам се, че не. През последните три месеца имаме недостиг на персонал, затова ни изпращат външни лекари и сестри. Мисля, че трябва да е бил някой от тях.

Намеси се една млада сестра с пиърсинг на носа и вид на пънкарка:

— В главния компютър разполагаме с обща информация — като часа и датата на приемането и изписването на пациента, а за нещастие — в случая на сестра ви — и факта, че бебето й е умряло. Но нищо по-конкретно. Нищо за нейната медицинска история или персонала, който се е грижил за тях двамата. Вчера проверих и в психиатричното отделение. Доктор Никълс каза, че документите й така и не са стигнали до него. Каза ми, че нашето отделение трябвало „да се стегне“, а подобен коментар, излязъл от неговата уста, е проява на силен гняв.

Спомних си думите на доктор Никълс, че не разполага с „психиатричната ти история“. Не знаех, че е заради изчезналия ти картон.

— Но информацията от картона й не е ли вкарана в някой компютър? Имам предвид не само общата, но и детайлната информация? — попитах.

Главната акушерка поклати отрицателно глава:

— За пациентките от родилното отделение използваме обикновени картони, за да могат жените да ги носят със себе си, в случай че започнат да раждат, когато не са близо до тяхната болница. После прикачваме към картона и написаната на ръка информация, касаеща раждането, и всичко това уж се съхранява на сигурно място.

Телефонът иззвъня, но главната акушерка го игнорира, насочвайки цялото си внимание към мен:

— Наистина много съжалявам. Разбираме колко важно трябва да е това за вас.

Докато говореше по телефона, първоначалното ми облекчение, че документите ти са изчезнали, се замести от подозрителност.

Дали в тях нямаше някаква улика, свързана с убийството ти? Затова ли бяха „изгубени“? Изчаках главната акушерка да свърши с разговора.

— Не е ли странно, че картонът на една пациентка е изчезнал просто така? — попитах.

Тя направи гримаса:

— За нещастие, съвсем не е странно.

Един закръглен консултант в раиран костюм, който тъкмо минаваше, спря и се намеси:

— От диабетичната клиника изчезна цяла количка с документи във вторник. Всичките просто потънаха в някаква административна черна дупка.

Забелязах, че при рецепцията е пристигнал доктор Сондърс; проверяваше някакви бележки. Изглежда не ме беше видял.

— Наистина ли? — възкликнах, макар никак да не се интересувах. Но консултантът продължи да загрява по темата.

— Когато миналата година построиха болница „Сейнт Джон“, никой не се сети, че трябва да се помисли и за морга, и когато умря първият им пациент, нямаше къде да го занесат.

Главната акушерка очевидно се срамуваше заради него и аз се зачудих защо този човек говори толкова открито пред мен за грешките в системата.

— По време на релокация на млади онкологично болни пациентки никой не се сети да транспортира замразените им яйцеклетки. И сега шансовете им да родят, щом се възстановят, са нулеви.

Доктор Сондърс ме забеляза и ми се усмихна окуражаващо:

— Но ние не сме напълно некомпетентни през цялото време, повярвайте ми.

— Знаете ли, че на жените им е било плащано, за да се включат в експерименталното лечение на кистозна фиброза? — попитах.

Консултантът с раирания костюм ми се стори малко ядосан от внезапната смяна на темата:

— Не, не знаех.

— Нито пък аз — намеси се доктор Сондърс. — Знаете ли за каква сума става въпрос?

— Триста паунда.

— Много е възможно някой лекар или сестра просто да са решили да проявят добрина — каза доктор Сондърс загрижено. И отново ми напомни за теб, този път по способността си да мисли най-хубавото за хората.

— Като онази сестра от онкологията миналата година, помните ли? — попита той.

Консултантът с раирания костюм кимна:

— Похарчи целия транспортен фонд на отделението, за да купи дрехи на един старец, когото съжалила.

Младата сестра пънкарка додаде:

— Акушерките понякога също се опитват да помагат на изпадналите във финансово затруднение майки, като при изписването им дават пелени и сухо мляко за бебетата. Понякога някое коритце или стерилизатор също изчезват по предназначение.

Консултантът се ухили:

— Искате да кажете, че сме се върнали отново във времето, когато медицинските сестри наистина ги е грижа?

Сестрата го погледна намръщено и той се засмя.

Чуха се два къси сигнала на пейджър, телефонът на рецепцията иззвъня. Консултантът се отдалечи, за да провери пейджъра си; сестрата вдигна телефона; главната акушерка тръгна към отделението, за да отговори на пациентско повикване. Останах насаме с доктор Сондърс. Винаги съм се чувствала неловко в присъствието на хубави мъже, какво остава пък — на красиви. Свързвам ги не толкова със страха от отхвърляне, колкото с притеснението, че на техния фон ще съм напълно невидима.

— Искате ли кафе? — попита ме той.

Вероятно се изчервих, докато поклащах отрицателно глава. Не желаех да се превръщам в обект на емоционална благотворителност.

Искам да призная, че макар все още да бях с Тод, си фантазирах разни работи за мен и доктор Сондърс, които знаех, че няма да се случат. Дори да успеех да си изградя фантазия, в която той да е привлечен от мен, венчалната му халка щеше да е пречката това да се превърне в нещо по-продължително или сигурно, или каквото очаквах от една връзка.

— Дадох на главната акушерка координатите си, в случай че открие картона на Тес. Но тя ме предупреди, че документите може да са безвъзвратно загубени.

— Казахте, че сте сметнали изчезването им за подозрително — пита господин Райт.

— В началото да. Но колкото повече време прекарвах в болницата, толкова по-трудно ми беше да си представя, че там може да се случва нещо зловещо. Просто всичко изглеждаше толкова открито, цареше работна атмосфера, в която хората буквално си гледаха един друг през рамото. Не виждах как някой би могъл да направи нещо и да му се размине. Не че знаех какво точно може да е „това нещо“.

— А плащането?

— Хората в „Света Анна“ изобщо не изглеждаха изненадани, какво остава да им се стори съмнително.

Той поглежда към записите на телефонните ми разговори:

— Детектив Финбъро не ви се е обадил и вие не сте го потърсили отново?

— Не, какво можех да му кажа? Че на жените им е плащано, но никой в болницата не го смята за зловещо или дори странно; че акциите на „Хром-Мед“ излизат на борсата, но дори собственият ми годеник смята, че това е логично бизнес решение. И че картонът на Тес е изчезнал, но медицинският персонал смята това за част от болничното ежедневие. Нямах нищо, което да му предложа.

Устата ми е пресъхнала. Отпивам малко вода, после продължавам:

— Мислех, че съм в задънена улица и че трябва да се върна към първоначалните си подозрения към Емилио Коди и Саймън. Знаех, че повечето убийства се извършват от хора от близкото обкръжение на жертвата — наричат ги битови. Не помня къде съм го чувала.

Но помня, че смятах „убийство“ и „битово“ за оксиморон. Да изгладиш прането в неделя вечерта и да изпразниш миялната машина са битовизми, убийството не е.

— Мислех, че и Саймън, и Емилио са способни да я убият. Емилио разполагаше с явен мотив, а Саймън очевидно бе обсебен от нея, снимките й бяха доказателство за това. И двамата бяха свързани с Тес по линия на колежа: Саймън бе студент там, Емилио — преподавател. Така че щом излязох от болницата, отидох в колежа. Исках да видя дали някой може да ми каже нещо.