Сестра

— Знаеш ли дали някой се е опитвал да дава наркотици на Тес?

Кася ме погледна ужасена:

— Тес никога не взима дрога. С бебето нищо лошо. Никакъв чай, никакво кафе.

— Знаеш ли от кого се е страхувала?

Кася поклати глава:

— Тес не страхува се.

— Но след като е родила?

Очите й се наляха със сълзи и тя се извърна настрани, борейки се да се овладее. Разбира се, че е била в Майорка с Мич, когато си родила Хавиер. Беше се върнала чак след смъртта ти, когато бе почукала на вратата ти и бе открила мен вместо теб. Почувствах се виновна, задето я разстройвам, за това, че й задавам въпроси, когато беше очевидно, че изобщо не може да ми помогне. В момента ми правеше чай, така че не можех да си тръгна, но нямах представа какво още да й кажа.

— Работиш ли? — попитах, използвайки твърде директен вариант на стандартната коктейлна фраза „Какво работите?“

— Да. Чистя… Понякога полици в супермаркет, но нощна работа, ужас. Понякога работя за списания.

Веднага си помислих за порносписанията. Предразсъдъците ми, провокирани от избора й на облекло, така се бяха наместили в съзнанието ми, че не можех да ги премахна без съзнателни усилия. Макар че, ако трябва да съм честна към себе си, вече бях почнала по-скоро да се притеснявам да не е жертва на търговия с бели робини, отколкото просто да я съдя. Тя беше достатъчно интуитивна, за да почувства, че имам известни резерви по отношение на „работата й за списания“.

— Безплатните — продължи тя. — Пъхам ги в пощенски кутии. И в къща, която има „Без боклуци“, и там слагам. Не мога чета английски.

Усмихнах й се. Тя изглеждаше доволна от първата искрена усмивка, с която й бях отвърнала.

— Всички врати в богатите места не искат безплатни вестници и брошури. Но ние не ходим в бедните места. Смешно, нали?

— Да. — Започнах да търся начална фраза за нова тема. — Къде се запозна с Тес?

— О! Не ти ли казах?

Разбира се, че ми беше казала, но бях забравила — което не е изненадващо, като се има предвид колко малко интерес бях проявила към нея.

— В клиника. Мое бебе също болно — отвърна тя.

— Бебето ти има муковисцидоза?

— Кистозна фиброза, да. Но сега… — тя докосна корема си. — Сега по-добре. Чудо. — Прекръсти се, жестът беше толкова естествен за нея, колкото и отмятането на косата от лицето й. — Тес й казваше „Клиниката за майки в бедствие“. Първия път, когато я срещнала, ме накара смея се. Покани ме в апартамент.

Думите заседнаха в гърлото й. Тя се извърна настрани. Не виждах лицето й, но знаех, че се опитва да сдържи сълзите си. Посегнах да сложа ръка на рамото й, но не можах да го сторя. Да докосвам непознат човек, ми е също толкова трудно, колкото на страдащ от арахнофобия — да се допре до паяк. На теб може да ти се стори забавно, но всъщност не е. Направо си е недъг.

Кася привърши с приготвянето на чая и сложи всичко на една табла. Забелязах колко изрядна е в детайлите, в подреждането на чашките и чинийките, с каничката с мляко, цедката за чай, предварително загряната кана.

Докато пресичахме всекидневната, видях картина на отсрещната стена. Преди малко не бях я забелязала. Портрет на Кася, направен с въглен. Беше красив. И това ме накара да забележа, че и самата Кася е красива. Знаех, че ти си го нарисувала.

— От Тес ли е?

— Да.

Очите ни се срещнаха. За момент между нас премина нещо, което не се нуждаеше от думи, за да бъде обяснено, и помежду ни вече не съществуваше бариера. Двете очевидно сте били достатъчно близки, за да пожелаеш да я нарисуваш; виждала си у хората красота, която другите не са забелязвали. Комуникацията между мен и Кася не беше толкова многословна. Помежду ни не премина нито звук; беше по-завоалирана. Стресна ме звукът на затръшната врата.

Обърнах се и видях в стаята да влиза един мъж. Едър и мускулест, около двадесетгодишен, той изглеждаше абсурдно грамаден в малкия апартамент. Беше облечен в работен гащеризон на голо, яките му ръце бяха покрити с татуировки, все едно имаше ръкави. Косата му бе покрита с матов слой гипс. Гласът му бе изненадващо мек за подобен гигант, но в него се усещаше заплаха.

— Кас? Защо, по дяволите, не си пуснала резето? Казах ти… — той спря, щом ме забеляза. — Здравна работничка?

— Не — отвърнах.

Той не ми обърна внимание, въпросът му бе отправен към Кася:

— Коя, по дяволите, е тази тогава?

Кася бе нервна и засрамена.

— Мич…

Той седна, демонстрирайки правото си да бъде в стаята и моята липса на такова.

Кася се изнервяше в негово присъствие, бях забелязала същото изражение върху лицето й на прага на апартамента ти, докато Мич натискаше клаксона.

— Това е Биатрис.

— И какво иска Биатрис от нас? — попита саркастично той.

Изведнъж ми стана неудобно от дизайнерските ми джинси и сивия кашмирен пуловер — наложен от етикета гардероб, подходящ за един нюйоркски уикенд, но далеч от облеклото, подходящо за началото на работната седмица и за този квартал.

— Мич работи нощни смени. Много трудно — каза Кася. — Става много… — Затрудни се при избора на дума, но човек трябва да разполага с фразеологичен речник на родния си език, за да намери най-точния евфемизъм за поведението на Мич.

„Непоносим“ бе едно от определенията, които най-бързо изникнаха в мозъка ми; почти ми се прииска да й го напиша на един лист хартия.

— Няма нужда да се извиняваш заради мен, по дяволите.

— Сестра ми, Тес, беше приятелка на Кася — казах, но гласът ми прозвуча като този на мама; притеснението винаги изкарваше на повърхността акцента ми на представителка на по-висша класа.

Той ядосано погледна към Кася.

— Онази, при която винаги бягаше ли?

Не знаех дали английският на Кася бе достатъчно добър, за да може да разбере, че я подлага на психически тормоз. Чудех се дали не й и посяга.

Гласът на Кася беше тих:

— Тес моя приятелка.

Беше нещо, което не бях чувала от началното училище — да се изправиш в защита на някого и просто да заявиш: „Тя ми е приятелка“. Бях трогната от въздействащата простота на този израз. Изправих се, понеже не исках да усложнявам още повече ситуацията й.

— По-добре да си вървя.

Мич се беше проснал върху едно кресло; трябваше да прескоча краката му, за да стигна до вратата. Кася дойде с мен.

— Благодаря за дрехите. Много мило.

Мич я погледна.

— Какви дрехи?

— Донесох някои бебешки дрешки. Това е всичко.

— Значи обичаш да си играеш на Госпожица Щедрост?

Кася не разбра какво ми казва той, но усети враждебността в тона му. Обърнах се към нея:

— Толкова са хубави, че не исках да ги изхвърлям или да ги давам в магазин за дрехи втора употреба, откъдето може да ги купи някой случаен човек.

Мич скокна — войнствено настроен мъж, радостно предвкусващ предстоящата битка.

— Значи или ние, или втората употреба?

— Кога излизаш от мачовската си поза?

Конфронтацията, някога толкова далечна за мен, сега ми беше като лична територия.

— Имаме си нашите проклети бебешки дрехи — каза той и влезе в една спалня. Миг по-късно се появи с кутия в ръце и я тръшна в краката ми. Погледнах вътре. Беше пълна със скъпи неща. Кася изглеждаше много засрамена.

— Тес и аз, на пазар. Заедно. Ние…

— Но от къде взехте парите? — попитах. Преди Мич да е успял да избухне, продължих. — Тес също нямаше никакви пари и просто исках да разбера кой й ги е дал.

— Хората от експеримента — отвърна Кася. — Триста паунда.

— Какъв експеримент? За кистозната фиброза ли? — попитах.

— Да.

Зачудих се дали е възможно да са ги подкупвали. Бях си създала навика да подозирам всеки и всичко — и този експеримент, към който бях изпълнена с негативизъм от самото начало, вече беше достатъчно плодотворна почва, за да пуснат страхът и тревогата корените си в него.

— Можеш ли да си спомниш името на човека?

Кася поклати глава:

— Беше в плик. Само с диплянки, не писмо. Изненада.