Сестра

Мич я прекъсна:

— И ти похарчи цялата проклета сума за бебешки дрехи, които ще умалеят само за няколко седмици, а един бог знае, че имаме нужда от достатъчно много неща.

Кася извърна поглед от него. Усетих, че спорът е стар и изтъркан, и че е убил всяка частичка радост, която някога бе изпитала при купуването на тези дрешки.

Тя ме изпрати до изхода на апартамента. Докато вървяхме към декорираното с графити стълбище, тя предугади какво бих й казала, ако можехме да разговаряме свободно една с друга, и отвърна:

— Той бащата. Сега нищо не променя това.

— Отседнала съм в апартамента на Тес. Ще наминеш ли?

Изненадах се, когато разбрах колко силно се надявах да приеме поканата ми.

Мич изкрещя от върха на стълбището:

— Забрави това.

После метна куфара с дрехите надолу. Когато се удари в площадката, капакът се отвори; върху влажния цимент се изсипаха мънички жилетчици, една шапка и бебешко одеялце. Кася ми помогна да ги съберем.

— Не идвай на погребението, Кася. Моля те.

Да, заради Хавиер. Щеше да й е много трудно.

Тръгнах към дома, острият вятър режеше лицето ми. Бях вдигнала яката на палтото си и увила шала около главата си, за да се предпазя от студа, затова първоначално не чух мобилния си телефон и телефонният секретар се включи. Мама ми съобщаваше, че татко искал да говори с мен, и накрая ми издиктува номера му. Но аз знаех, че няма да му се обадя. Бях се превърнала в изпълнена с несигурност зряла жена, която чувстваше, че порасналото й тяло е с погрешната форма и не може да се вмести в напълно изградения му нов живот. Отново почувствах задушаващото чувство на отхвърленост. О, знам, че той си спомняше рождените ни дни, че ни изпращаше екстравагантни подаръци, които не бяха подходящи за годините ни — сякаш искаше да ускори порастването ни и навлизането ни в света на зрелостта, където вече нямаше да сме негова отговорност. А през двете седмици, които прекарвахме при него по време на летните ваканции, замъглявахме ярката слънчева светлина на Прованс с изпълнените си с обвинение английски лица и внасяхме нашия микроклимат на тъга. И когато си тръгнехме, все едно че никога не бяхме съществували. Веднъж видях сандъците, в които се държаха вещите от „нашите“ спални — складирани на тавана през останалата част от годината. Усещаше го дори ти, въпреки своя оптимизъм и способност да виждаш най-доброто у хората.

Докато мисля за баща ни, изведнъж разбирам защо не си поискала от Емилио да поеме каквато и да било отговорност за Хавиер. Бебето ти е било прекалено скъпо, прекалено обичано, за да допуснеш някой да го превърне в петното на живота си. Той никога не биваше да се чувства нежелан или неоценен. Не си защитавала Емилио, а сина си.

Не бях споменала пред господин Райт за моя неосъществен телефонен разговор с татко, само му разказах за парите, които с Кася сте получили, задето сте се включили в експеримента.

— Сумата не беше голяма — продължавам. — Но си помислих, че парите може да са били използвани за убеждаване на Кася и Тес да вземат участие.

— Тес не ви ли е казала за парите?

— Не. Тя винаги виждаше най-хубавото у хората, но знаеше, че аз съм по-скептично настроена. Вероятно е искала да избегне лекцията.

Трябва да си предположила какви ще бъдат предупрежденията ми, подобни на стикери за калник на кола: „Няма такова нещо като безплатен обяд“; „Корпоративният алтруизъм е в противоречие със същността на корпорацията“.

— Мислите ли, че всъщност парите са я убедили? — пита господин Райт.

— Не. Тя вярваше, че експерименталната терапия е единственият шанс за лечение на бебето й. По-скоро би им платила, за да я включат. Но си мислех, че онзи, който й е дал парите, не го е знаел. Подобно на Кася, Тес имаше вид на нуждаеща се — спирам, докато господин Райт си записва нещо, после продължавам. — Още когато Тес ми се обади, за да ми каже за експерименталната терапия, проучих нещата основно, но никога не бях се интересувала от финансовата страна. Затова се заех с това. От интернет разбрах, че по закон на хората, подлагащи се на експериментално лечение, им се плаща. Има дори уебсайтове, в които се търсят доброволци с обещанието, че „парите ще покрият разходите за следващата ви ваканция“.

— А доброволците за изследването на „Хром-Мед“?

— Никъде не се споменаваше, че им се плаща. В официалния сайт на „Хром-Мед“, където в детайли се обясняваше експерименталната част, не се споменаваше нищо за никакви пари. Знаех, че разработването на генетично лекарство би коствало цяло състояние, а триста паунда бяха само една миниатюрна част в сравнение с него, но въпреки това ми се струваше странно. В сайта бяха публикувани имейлите на всички членове на компанията — вероятно за да изглеждат отворени и достъпни, — затова писах на професор Росен. Бях напълно сигурна, че няма да доведе до нищо, но въпреки това опитах.

Господин Райт разполага с копие от имейла ми:

Както бях предположила, не получих отговор от професор Росен. Но веднага, след посещението си при Кася, щом се прибрах у дома, тръшнах чантата си в краката и се заех с ровенето из нета, без дори да сваля палтото си. Не бях светнала лампата, а вече беше тъмно. Почти не забелязах влизането на Тод. Дори не се замислих, камо ли да го попитам къде е бил цял ден, почти не отместих поглед от екрана на монитора.

— Платили са на Тес за участието в експеримента, на Кася също, но никъде не е писано за подобни плащания.

— Биатрис…

Беше престанал да използва обръщението „скъпа“.

— Но не това е важното — продължих. — Преди не ми беше хрумвало да обърна внимание на финансовия аспект на изследването, но няколко сериозни сайта като „Файненшъл Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“ предвиждат, че само след няколко седмици „Хром-Мед“ ще излезе на борсата.

Новината трябва да е била публикувана във вестниците, но откакто Тес бе умряла, бях престанала да ги чета. Новината за излизане на акциите на „Хром-Мед“ на борсата беше важна за мен, но Тод изобщо не реагира.

— Директорите на компанията ще натрупат състояние — продължих. — В различните сайтове се дават различни цифри, но навсякъде става дума за огромна сума пари. Освен това всички работещи в компанията притежават акции от нея, така че и те ще получат своя дял от златната мина.

— Компанията трябва да е инвестирала милиони, ако не и милиарди в този проект — отбеляза Тод, в гласа му се долавяше нетърпение. — А сега изследването им се оказва невероятно успешно и ще им възвърне инвестициите. Разбира се, че ще излязат на борсата. Това е напълно логично бизнес решение.

— Но това, че са плащали на жените…

— Престани. За бога, престани — изкрещя той. За момент и двамата се спогледахме шокирани. Бяхме прекарали четири години във вежливо държание един към друг. Крещенето бе засрамващо интимно. Той направи опит да звучи по-премерено:

— Първо беше нейният женен преподавател, после някакъв вманиачен състудент, а сега включваш в списъка си и компанията — която всички, в това число световната преса и световната научна общност, приветстват най-искрено.

— Да, подозирам отделни хора, дори и една компания. Защото не знам кой я е убил. Нито по какви причини. Само знам, че някой го е направил. И трябва да проверя всяка вероятност.

— Не. Не трябва. Това е работа на полицията и те са си я свършили. Не е останало нищо за теб.

— Сестра ми беше убита.