Сестра

Сякаш паметта ми е някой хладилник, пълен с парчета полезна информация, заплашени да загният в чекмеджето за зарзават. Но това не е честно. Истината е, че господин Райт е разбрал, че съм по-зле, отколкото си е мислел в началото. И е достатъчно умен, за да се притеснява, че щом отпадам физически, значи и мозъкът ми, и най-вече паметта ми също могат да ме подведат. Прав е да иска да продължаваме със същата скорост.

Сега съм в претъпкан автобус, притисната плътно към прозореца. Върху запотеното стъкло има едно чисто петно и през него виждам сградите на Лондон, изнизващи се пред очите ми.

Никога не съм ти казвала, че исках да уча архитектура вместо английски, нали?

Едва три седмици след началото на курса бях наясно, че съм допуснала грешка. Математическият ми мозък и несигурната ми природа имаха нужда от нещо по-солидно от структурата на усмивките в метафизичната поезия, но аз не посмях да питам дали може да се прехвърля, да не би да ме изхвърлят от специалността и да се окаже, че в курса по архитектура няма място. Рискът беше прекалено голям. Но всеки път, когато видя красива сграда, съжалявам, че нямах куража да го поема.

13

Неделя

Тази сутрин няма нито една служителка на рецепцията и голямото фоайе е пусто. Хващам празния асансьор до третия етаж. Днес тук сигурно ще сме само аз и господин Райт.

Каза ми, че „тази сутрин искал да минем през онази част от показанията ми, които касаят Кася Левски“, което ще е странно, тъй като само преди час оставих Кася в апартамента ти, облечена в твоя пеньоар.

Влизам директно в офиса. Господин Райт отново ми е осигурил кафе и вода. Пита ме дали съм добре и аз го уверявам в това.

— Ще започна с кратко обобщение на казаното от вас досега за Кася Левски — казва той, като поглежда към напечатаните листи пред себе си, вероятно транскрипция на по-ранна част от показанията ми. Чете на глас: „Кася Левски дойде в апартамента на Тес на двадесет и седми януари някъде към четири следобед, за да търси сестра ми.“

Помня как се бях втурнала към вратата, когато бях чула звънеца; как ми беше на устата да извикам „Тес“, докато отварях; помня вкуса на името ти. Помня и негодуванието си, когато видях на прага ти Кася с нейните евтини обувки с висок ток и изпъкналите от бременността вени на настръхналите й бели крака. Потръпвам, като си спомням какъв сноб бях, но съм доволна, че паметта ми е все още свежа.

— Казала ви е, че е била в една и съща клиника с Тес? — пита господин Райт.

— Да.

— Спомена ли за коя клиника става дума?

Поклащам отрицателно глава и не обяснявам, че бях прекалено нетърпелива да я разкарам, за да проявя какъвто и да било интерес, камо ли пък да й задавам въпроси. Той отново поглежда към бележките си.

— Каза, че също била неомъжена, но че приятелят й се е върнал?

— Да.

— Срещнахте ли се с Майкъл Фланаган?

— Не, той беше останал в колата. Натискаше клаксона и сега си спомням, че тя се чувстваше нервна в негово присъствие.

— А втория път, когато сте я видели, е било след посещението ви в апартамента на Саймън Грийнли?

— Да. Занесох й някои бебешки дрешки.

Но това не отговаря съвсем точно на истината. Използвах посещението си при Кася като извинение да избегна Тод и кавгата, която щеше да сложи край на нашата връзка.

Въпреки снега и хлъзгавите тротоари ми отне само десет минути, за да стигна до апартамента на Кася. Впоследствие тя ми каза, че винаги е идвала при теб, и предполагам, че е било, за да избегне Мич. Апартаментът й се намира на извивката на Трафалгар — циментова сграда, биеща на очи с грозотата си сред свежите симетрични квадратни градинки и перфектно извити сърповидни улици в останалата част от W-11. Покрай нейната улица се извива Уестуей — леснодостижима като книга на някоя висока етажерка; воят на графика гърми по шосето. Майсторите на графити (може би в днешно време вече ги наричат художници) са оставили отпечатъка си върху спираловидните стълбища, подобно на кучетата, които маркираха територията си с урина.

Кася отвори вратата, без да маха веригата.

— Да?

— Аз съм сестрата на Тес Хеминг.

Махна веригата и дръпна резето. Макар да беше сама (да не говорим, че беше бременна и навън валеше сняг), тя носеше впита изрязана блузка и черни лачени ботуши с висок ток и лъскави капси отстрани. За момент се притесних, че може да е проститутка и да очаква клиент. Чувам те как се смееш. Спри.

— Биатрис. — Изненадах се, че си спомня името ми. — Влез. Моля.

Бяха минали малко повече от две седмици, откакто я бях видяла — откакто беше дошла до апартамента ти да пита за теб — и коремът й значително беше пораснал. Предположих, че трябва да е в седмия месец.

Влязох в апартамента. Миришеше на евтин парфюм и ароматизатор за въздух, който не успяваше да маскира естествената миризма на мухъл и влага, следите, от които личаха по стените и мокета. Една индийска завивка, подобна на онази върху дивана ти (ти ли си й я дала?), беше закована към рамката на прозореца. Бях решила да не се опитвам да тълкувам точно думите на Кася, нито да си давам зор да разгадавам акцента й, но по време на тази среща липсата на лекота в говора направи казаното от нея още по-поразително.

— Съжалявам. Трябва да си… Как да го кажа? — тя се помъчи да намери точната дума и се отказа с извинително свиване на рамене. — Тъжна, но тъжна не достатъчно голямо.

По някаква причина лошият й английски звучеше по-искрено от перфектно подбраните изрази в някое съболезнователно писмо.

— Ти я обичаш много, Биатрис. — В сегашно време, защото на Кася й предстои да научи минало време или може би защото е по-чувствителна от всеки друг за моята скръб?

— Да, обичам я.

Тя ме погледна, лицето й — топло и изпълнено със състрадание — ме удиви. Веднага беше изскочила от кутията, в която така удобно я бях напъхала. Държеше се мило с мен, а трябваше ролите ни да са сменени. Дадох й малкия куфар, който държах в ръката си.

— Нося ти някои бебешки неща.

Не изглеждаше дори наполовина толкова доволна, колкото бях очаквала. Помислих си, че причината може да се дължи на факта, че дрешките бяха купувани за Хавиер; че са изцапани със скръб.

— Тес… погребение?

— О, да, разбира се. В Литъл Хадстън, край Кеймбридж — в четвъртък, петнадесети февруари в единадесет часа.

— Може напишеш…?

Записах детайлите и после буквално натиках куфара в ръцете й.

— Тес би искала да ти ги дам.

— Наш свещеник казва месата за нея в неделя. — Зачудих се защо сменя темата. Дори не беше отворила куфара. — Това добре?

Кимнах. Обаче не съм сигурна ти как би го изтълкувала.

— Отец Джон. Той е много добър мъж. Той е много… — тя неволно сложи ръка върху корема си.

— Много добър християнин? — попитах.

Кася се усмихна, схванала шегата ми:

— За свещеник. Да.

И тя ли се шегуваше?

Да. Беше много по-умна, отколкото я смятах.

— Месата. Дали Тес възразява? — попита. Отново се запитах дали нарочно използваше сегашно време. Може и така да беше — ако месата е онова, за което се смята, тогава ти би трябвало да си горе, на небето, или в чакалнята на чистилището, в сегашно време. Ти си в настоящето, макар да не си тук и сега — и може би месата на Кася е стигнала до теб и сега се чувстваш малко глупаво заради по-раншния си атеизъм.

— Искаш ли да надникнеш в куфара и да решиш какво ще задържиш?

Не съм сигурна дали зададох този въпрос от любезност, или защото исках да я върна там, където усещах превъзходство. Определено не се чувствах удобно, че получавах доброта от някой като Кася. Да, все още продължавах да съм достатъчно голям сноб, за да мисля с изрази като „някой като“.

— Първо направя чай?

Последвах я в мрачната кухня. Балатумът на пода беше съдран и разкриваше цимента отдолу. Но всичко беше възможно най-чисто, като се има предвид отчайващото състояние на помещението. Белият очукан порцелан светеше, старите тигани блестяха върху ръждясалата стойка. Тя напълни чайника с вода и го сложи на котлона. Не мислех, че ще може да ми каже нещо полезно, но все пак реших да опитам.