Сестра

В офиса е прекалено топло, а слънцето, което нахлува през прозореца, го стопля още повече и на мен ми се приспива. Пресушавам чашата си с кафе и се опитвам да се събудя.

— И после отидохте в апартамента на Саймън? — пита господин Райт.

Сигурно сравнява онова, което му казвам, с показанията на другите свидетели, за да е сигурен, че всички случки съвпадат във времето.

— Да.

— За да го питате за дрогата?

— Да.

Позвъних на звънеца на Саймън и когато една чистачка ми отвори, влязох вътре така, сякаш имах пълното право да съм там. Отново бях поразена от неговия разкош. След като бях живяла известно време в апартамента ти, бях станала по-малко чувствителна към материалните богатства. Саймън беше в кухнята, седеше до барплота. Изненада се, че ме вижда, после май се ядоса. Лицето му с бебешка физиономия все още не беше обръснато, но аз си помислих, че подобно на пиърсинга и порасналата брада е вид демонстрация.

— Давал ли си пари на Тес, за да купи неща за бебето? — попитах го. Дори не се бях замислила върху подобна вероятност, преди да вляза в жилището му, но щом видях Саймън, ми се стори, че е доста вероятно.

— Какво правиш тук, защо нахлуваш така?

— Вратата ти беше отворена. Искам да ти задам още няколко въпроса.

— Не съм й давал пари. Веднъж опитах, но тя не пожела да ги вземе. — Звучеше обидено и следователно — можех да му вярвам.

— А знаеш ли кой й е дал парите?

— Нямам представа.

— Тя щастлива ли беше онзи ден в парка?

— Господи! За какво е всичко това?

— Просто искам да разбера дали е била сънлива, когато сте се срещнали?

— Не. Напротив, беше изнервена.

Значи ти е дал упойващото вещество по-късно, когато Саймън те е оставил.

— Халюцинираше ли?

— Мислех, че не вярваш в диагнозата „следродилна психоза“? — подигравателно ми напомни той.

— Е?

— Искаш да кажеш — дали е имала и друга халюцинация, освен тази с несъществуващия мъж в храстите?

Не отвърнах. Гласът му беше ужасно ироничен.

— Не, като изключим това, изглеждаше ми напълно нормална.

— Открили са седативи и фенциклидин в кръвта й. Другото му наименование е ангелски прах.

Той ме прекъсна, отговорът му беше незабавен и убедителен:

— Не. Не е вярно. Тес беше голяма пуританка по отношение на дрогата.

— Но ти вземаш, нали?

— Е, и?

— И може би си искал да й дадеш нещо, за да я накараш да се почувства по-добре, някаква напитка? С нещо, което си мислил, че може да й помогне?

— Не съм пускал нищо в напитката й. Нито съм й дал пари. Искам веднага да напуснеш дома ми, преди нещата да са излезли извън контрол. — Опитваше се да имитира мъж с по-голям авторитет, баща си, вероятно.

Влязох в хола и минах покрай отворената врата на някаква спалня. Зърнах на стената твоя снимка — косата ти беше разпусната по гърба. Влязох вътре, за да я видя хубаво. Стаята очевидно беше на Саймън, дрехите му бяха прилежно сгънати, саката му висяха на дървени закачалки — една маниакално подредена спалня.

На едната стена беше закачен прецизно изписан надпис: „Жената на жените“. Под него се виждаха десетки твои снимки, залепени с пластилин. На всички беше обърната с гръб към камерата.

Внезапно Саймън се озова съвсем близо до мен, очите му изучаваха лицето ми.

— Знаеш, че бях влюбен в нея.

Но тези снимки ме накараха да се сетя за островитяните от Бекия, които вярват, че снимката краде душата на човек. Тонът на Саймън прозвуча гордо:

— Те са за портфолиото ми за последния курс. Темата ми е „Репортажна фотография на единичен субект“. Преподавателката ми смята, че това е най-оригиналният и вълнуващ проект в цялата група.

Защо не те беше снимал в лице?

Трябва да беше отгатнал мислите ми.

— Не исках проектът да е за някой конкретен човек, затова се постарах да няма идентичност. Исках тя да олицетворява всяка жена.

Или го е направил, за да те следи, без да бъде забелязан?

Тонът на Саймън продължаваше да е самодоволен:

— „Женската от всеки вид“ е начало на едно стихотворение. Следващата строфа гласи: „… е по-опасна от мъжете“.

Устата ми пресъхна и думите ми свистяха от гняв:

— Стихотворението се отнася до майките, които защитават децата си. Ето защо жената е по-опасна от мъжа. Тя има повече кураж. Киплинг определя мъжете като страхливци. „На война със съвестта.“

Саймън бе изненадан, че зная стихотворението на Киплинг, а вероятно и че изобщо знам някакво стихотворение; може би ти също си изненадана. Но аз учих английска литература в Кеймбридж, помниш ли? Някога и аз бях артистичен тип. Макар че ако трябва да съм напълно искрена, онова, което ми помогна да изклася, бе анализът на структурата, а не някакви върховни прозрения за съдържанието.

Свалих една твоя снимка, после още една и още една. Саймън се опита да ме спре, но аз продължих, докато на стената му не остана нищо; докато не го лиших от възможността да те гледа. После напуснах апартамента му, вземайки със себе си снимките, въпреки протестите му, че са му нужни, за да завърши годината; че съм крадла и още нещо, което не чух, тъй като затръшнах вратата зад гърба си.

Докато карах към къщи със снимките ти в скута ми, се питах колко ли пъти те е следвал Саймън с фотоапарата си. Дали го е направил и през онзи трагичен ден в парка? Спрях колата и разгледах внимателно снимките. На всички бе в гръб. Пейзажът се сменяше от летен, на есенен, на зимен, а дрехите ти — от тениска на яке, на дебело палто. Трябва да те беше следил месеци наред. Но не открих твоя снимка в потънал в сняг парк.

Спомних си, че за островитяните от Бекия — снимката може да се превърне в част от вуду-кукла и да бъде прокълната; снимката се смята за равностойна по сила на коса или кръв от жертвата.

Когато се върнах у дома, видях кутия с нов електрически чайник върху кухненския плот и чух Тод в спалнята. Влязох вътре и го заварих да чупи една от „психарските ти картини“. Само че платното беше здраво и не се даваше.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Няма да се съберат в торбата за боклук, а не мога да ги оставя така в контейнера за боклук — той се извърна да ме погледне. — Няма смисъл да ги пазиш, след като те разстройват толкова много.

— Но те са ми необходими.

— Защо?

— Защото… — гласът ми замря.

— Защото какво?

Защото са доказателство, че е била подлагана на психически тормоз, помислих си, но не го казах на глас. Подобна реплика би довела до спор относно начина, по който беше умряла, а един такъв спор неизбежно щеше да завърши с нашата раздяла. И защото не исках да бъда по-сама, отколкото вече бях.

— Казахте ли на полицията за снимките на Саймън? — пита господин Райт.

— Не. Вече бяха скептично — дори повече от скептично — настроени към версията ми за убийство и не мислех, че снимките ще ги убедят в противното.

Едва ли можех да им спомена за островитяните от Бекия и техните вуду-кукли.

— Знаех, че версията на Саймън с курсовия проект ще обори моята — продължих. — Имал е извинение, че се е движил като сянка след нея.

Господин Райт поглежда към часовника си.

— Трябва да присъствам на една среща след десет минути, затова нека да спрем до тук.

Не ми казва с кого е срещата, но трябва да е важна, щом е в събота следобед. А може би е забелязал, че изглеждам уморена. Всъщност, почти непрекъснато се чувствам изтощена, но в сравнение с онова, през което си преминала ти, аз нямам право да се оплаквам.

— Имате ли нещо против да продължим с показанията ви утре? — пита той. — Ако се чувствате добре.

— Разбира се — отвръщам. Но наистина не е нормално да се работи в неделя.

Трябва да се е досетил за мислите ми.

— Показанията ви са жизненоважни за подкрепа на обвинението. Искам да свърша възможно най-много работа, докато събитията са все още свежи в главата ви.