Сестра

— Ти я познаваше най-добре, Хемс.

— Да.

Тя ми се усмихна; жест на капитулация пред моята сигурност, подплатена с тежестта на кръвната връзка.

— Наистина съм ти благодарна, Кристина.

Тя беше първият човек, който ми оказа практическа помощ. Без нея не бих узнала никога за седатива и халюциногена. Но също така й бях благодарна и за това, че достатъчно ценеше моята гледна точка, за да се въздържи от натрапване на своята. Бяхме прекарали шест години в един и същ клас по време на пубертета и не си спомням тогава изобщо да сме се докосвали една до друга, но сега, пред вратите на ресторанта, крепко се прегърнахме за довиждане.

— Каза ли ви нещо повече за фенциклидина? — пита господин Райт.

— Не, но беше достатъчно лесно да намеря нужната информация в интернет. Разбрах, че веществото прави човек параноичен и причинява плашещи халюцинации.

Дали си разбрала, че си била подлагана на психически тормоз? Ако не, какво си мислела, че ти се случва?

— Особено деструктивно е при хора, които вече страдат от психологическа травма.

Използвал е мъката ти срещу самата теб, знаейки, че така ще засили още повече ефекта на опиата.

— Има сайтове, в които американските военни са обвинявани в използването на фенциклидин в Абу Гариб и в случаи на капитулация. Беше очевидно, че „пътуванията“, които веществото е причинявало, са били ужасяващи.

Какво е било по-лошото за теб: пътуванията? Или мисълта, че полудяваш?

— И сте уведомили полицията за това? — пита господин Райт.

— Да, оставих съобщение на детектив Финбъро. Вече беше късно, много след края на работното време. Той ми се обади на следващата сутрин, за да ми каже, че ще се срещне с мен.

— Не мога да повярвам, че караш бедния човечец отново да се разкарва до тук, скъпа — Тод правеше чай и подреждаше бисквити в една чиния, сякаш те биха могли да компенсират детектив Финбъро заради неудобството, което му причинявам.

— Той трябва да разбере за лекарствата.

— Полицията вече знае за тях, скъпа.

— Не е възможно.

Тод добави бисквити с шоколадов крем към бисквитите със сметанов крем, подреди ги в две прави редици — жълта и кафява; изразяваше раздразнението си чрез симетрията на бисквитите.

— Да. Възможно е. И ще са стигнали точно до същото заключение като мен.

Той се извърна да свали тенджерата с вряща вода от котлона. Предната вечер си беше замълчал, когато му казах за лекарствата; само ме беше попитал защо не съм му казала каква е истинската цел на срещата ми с Кристина.

— Не мога да повярвам, че сестра ти не е имала даже чайник.

На вратата се позвъни.

Тод поздрави детектив Финбъро, после тръгна да вземе мама. Планът беше двете с нея заедно да опаковаме нещата ти. Мисля, че Тод се надяваше с това действие да бъда принудена да намеря убежище. Да, знам, отново американизъм, но дори не знам английския му еквивалент; „да се изправя лице в лице с фактите“ би казала мама, предполагам.

Детектив Финбъро седна на дивана ти и учтиво изяде една бисквита, докато му предавах разговора си с Кристина.

— Вече знаем за седатива и за фенциклидина.

Бях удивена. В крайна сметка Тод се беше оказал прав.

— Защо не ми казахте?

— Мислех, че двете с майка ви си имате достатъчно грижи и без това. Не исках да добавям към тях ненужен стрес. А и лекарствата просто потвърдиха нашето убеждение, че Тес се е самоубила.

— Мислите, че нарочно ги е взела?

— Няма данни за някаква принуда. Приемането на упойващи вещества е често срещано при хора, които възнамеряват да извършат самоубийство.

— Но количеството не е било достатъчно, за да я убие, нали?

— Не, но може би Тес не го е знаела. В края на краищата тя не е правила други подобни опити в миналото, нали?

— Не. Не е. Нито пък го е направила този път. Трябва да са я подмамили да ги вземе. — Опитах се да разчупя самоувереното съчувствие по лицето му. — Нима не разбирате? Той я е упоил, за да може да я убие, без тя да окаже съпротива. Именно поради това по тялото й няма следи от борба.

Но не успях да променя нито изражението, нито мнението му.

— Или просто е взела прекалено голяма доза, която обаче се е оказала недостатъчна.

Бях като някое деветгодишно дете, направлявано с твърда ръка от загрижен учител в извличането на правилните отговори от текста пред него.

— Ами фенциклидина? — попитах, понеже смятах, че детектив Финбъро няма как да има отговор на въпроса, как това вещество се е озовало в тялото ти.

— Говорих с един инспектор от отдел „Наркотици“ — отвърна детективът. — Той ми каза, че от години дилърите го представят за ЛСД и го продават вместо ЛСД. Има цял списък с негови нови наименования: хог, озон, уак, ангелски прах. Дилърът на Тес вероятно…

Прекъснах го:

— Мислите, че Тес е имала „дилър“?

— Извинявам се. Имах предвид човекът, който й е дал или продал фенциклидин. Той или тя не биха й казали какво всъщност взима. Също така говорих с психиатъра на Тес, доктор Никълс, и…

Прекъснах го пак:

— Тес не би докоснала дрога, каквато и да било. Тя ненавиждаше наркотиците. Дори в училище, когато приятелките й пушеха или поне опитваха трева, тя отказваше да има нещо общо с това. Приемаше здравето си като дар, отказан на Лео, и смяташе, че няма право да го унищожава.

Детектив Финбъро замълча за момент, сякаш наистина обмисляше гледната ми точка.

— Но тя вече не е била ученичка с типичните за онази възраст притеснения, нали така? Не казвам, че е искала да използва наркотици или че го е правела преди, но мисля, че би било напълно разбираемо, ако е желаела да избяга от мъката си.

Спомних си го да казва, че след загубата на Хавиер си била в ада — място, което никой не би могъл да подели с теб. Дори аз. Спомних си и за копнежа си за поне едно хапче приспивателно, което да ми даде няколко часа покой.

Но не бях взела нито едно.

— Знаете ли, че е възможно да се пуши фенциклидина? — попитах. — Или да се смърка, или инжектира, или просто да се погълне? Някой просто може да й го е пуснал в чашата, без дори да е разбрала.

— Биатрис…

— Доктор Никълс е сгрешил за причината, довела до нейните халюцинации. Изобщо не са били в резултат на следродилна психоза.

— Не. Но както се опитах да ви кажа, говорих с доктор Никълс за фенциклидина. Той каза, че макар причината за халюцинациите очевидно да се е променила, състоянието на психиката й не е. Както, за жалост, и крайният изход. Явно не е необичайно за хора, вземали фенциклидин, да се самонараняват или да се самоубиват. Инспекторът от „Наркотици“ каза в общи линии същото. — Опитах се да го прекъсна, но той продължи към логичния си финал. — Всички факти сочат към едно и също нещо.

— И съдебният лекар е повярвал в това? Че човек без каквато и да било история във вземането на наркотици доброволно е погълнал мощен халюциноген? Дори не се е усъмнил в това?

— Не. Всъщност, той ми каза, че тя… — детектив Финбъро замълча, очевидно размислил.

— Какво ви е казал? Какво точно е казал за сестра ми?

Детектив Финбъро мълчеше.

— Не мислите ли, че имам право да знам?

— Да, имате. Каза, че Тес е била студентка, студентка в колеж по изкуствата, която живее в Лондон, и че той би бил по-изненадан, ако е била…

Гласът му заглъхна и аз довърших вместо него:

— Чиста?

— Нещо такова, да.

Значи си била нечиста, с всичкия мръсен багаж, който светът все така продължава да носи със себе си и през двадесет и първи век. Извадих телефонната сметка от плика й.

— Сгрешихте, когато сметнахте, че Тес не ме е потърсила след смъртта на бебето си. Тя се е опитвала — отново и отново, и отново, но не е успяла да се свърже с мен. Дори да виждате в тези опити „вик за помощ“, те са били вик за помощ, насочен към мен. Защото бяхме близки. Аз я познавах. Тя не би взела наркотици. Нито би се самоубила.