Диамантите на Рурк

Малко къщи. Повечето усамотени в гората. Място за хора, които търсеха уединение.

И които нямат нищо против мъглата. Днес беше ясно — поне засега, но тук, на възвишенията от страната на океана, сигурно падаха гъсти мъгли. В промеждутъците между мъглата и слънцето, сред червеникавите дървета, никога нямаше да се стоплиш достатъчно от слънчевите лъчи, за да изсушиш костите си.

Въпросната къща също беше забутана в гората — много по-навътре от останалите. Нол намери чакълената алея за коли. Мина няколко пъти покрай нея, без да излиза от Томалес Роуд. През листата на дърветата видя само тухления комин на къщата и дървения покрив.

На следващата обиколка Нол свърна по чакълената алея и в края на наклона съзря стоманената порта. Както и камерата за наблюдение. Охо! Той спря рязко и се върна на шосето.

Щом има порта, трябва да има и ограда около къщата, помисли си Нол.

Подкара бавно по Томалес Роуд. По края на пътя растяха гъсти храсталаци. Тук човек можеше да си проправи път само с помощта на мачете. Отвъд беше гората.

Нол отби и спря. Тук, в храстите, имаше пролука. Не голяма — нещо като козя пътека, но водеше право към дърветата. Оттук до шосето имаше около двеста метра.

Нол заключи микробуса и тръгна по пътечката. Вървеше между високи до кръста храсти и дръвчета. Ели и борове, засадени съвсем близо едни до други, но все пак имаше откъде да се мине.

В този миг видя оградата — права, висока и черна. Насред гората.

Отвесните стоманени пилони бяха високи около два метра и половина. Заострени на върха, забити в бетона. Намираха се на разстояние метър и петдесет един от друг и бяха подсилени с напречни железа близо до върха и основата.

Къщата сигурно беше зад оградата, някъде от другата страна на дърветата. Не се виждаше оттук. А и оттам не можеха да го забележат.

Нол тръгна покрай оградата. Тя изглеждаше съвсем не на място тук, в гората, където човек очакваше да види дъсчени огради или колове. Тази стоманена бариера сякаш заграждаше мечки гризли в зоопарк.

Гората започна да оредява. Нол стигна до една поляна и спря. Оградата продължаваше още двадесетина метра през поляната и пак се скриваше в гората.

Сега видя къщата. Голяма, построена безразборно селска ферма, с дървен покрив и небоядисани стени. Под стряхата на предната врата имаше още една камера. Трета камера, поставена в задния ъгъл на покрива, беше насочена към градинката зад къщата.

Нол се върна в гората. Тръгна по пътечката през храстите и стигна до микробуса.

Отново пое бавно по Томалес Роуд. След около стотина метра забеляза електрическия стълб, трансформатора и жицата, която вървеше през гората по посока към фермата. Малко по-нататък, на кръстовището с Ларкспър Роуд, Нол съзря високия до коляното шкаф за телефонни връзки.

Мисълта за оградата не излизаше от главата му. Колко ли хиляди долара струва подобна ограда? И за какво служи? Можеше да измисли колкото си иска причини. Но очевидната се вряза в паметта му.

— Не ми казахте, че има ограда — рече Нол, когато отново се срещнаха в амфитеатъра. — Една малка подробност, която забравихте да споменете.

— Каква ограда? — учуди се Кейтлин.

— Не се прави на луда.

— Последния път нямаше никаква ограда.

— Точно така — потвърди Хейс.

— Кога е било това?

— Преди две години — отговори Кейтлин.

Нол описа подробно оградата.

— Не знаех за нея — рече Кейтлин.

— Щом има ограда и алармена система, сигурно има и сензорни устройства и електрически ток по вратите и прозорците — всичко свързано с кабинета на шерифа.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита Кейтлин. — Че е невъзможно ли?

— Е, не — отговори Нол, — но първо искам да изясня нещо. В тази огромна къща живее само един човек. Не сте били там от две години, но знаете със сигурност кога той не е вкъщи. Така ли е?

Точно така — отговориха в един глас Хейс и Кейтлин.

— Можем да минем през оградата — продължи Нол. — Можем да изключим алармената система и всичко останало. Няма ли електричество, и телефонът му няма да работи. И все пак остава едно — сейфът.

— Действаме по този въпрос — каза Хейс.

— Обадете ми се, щом го уредите.

— Ти искаш да го направиш! — отбеляза Кейтлин.

Тя изглеждаше ужасно нетърпелива. Хейс също. Обикновено щом двамата искаха толкова силно нещо, това беше достатъчно да отблъсне Нол. Само че онази ограда и камерите не бяха поставени за тоя що духа. Никой не би похарчил четиридесет-петдесет хиляди долара, за да пази среброто и порцелана, подарени му на сватбата.

— Противно на разума ми — отговори Нол.

28.

Във вторник сутринта Уелкъм извървя дванадесет пресечки по Джексън стрийт. Сетне отиде на работа. Автобусите бяха препълнени. Ризата му се измачка. Стоя пред флуоресциращите екрани осем часа, които му се видяха най-дългите през живота му. На връщане автобусите пак бяха претъпкани. Вечеряха с Грейс в ресторант.

В сряда извървя петнадесет пресечки. Пълни автобуси. Боуригард се чумереше. Вечеря с Грейс и разходка в парка.

В четвъртък пак измина петнадесет пресечки и още се чувстваше добре. Надолу беше лесно, но нагоре — убийствено. Все пак Уелкъм се справи. Работното време свърши в пет и петнадесет, но Уелкъм не можеше да си спомни да е свършил нещо през целия ден.

Как живееха хората така?

Имаше и още нещо. Тази сутрин научи от Грейс, че наемът за едностайния му апартамент е хиляда и петстотин долара на месец. Наистина беше хубав и Уелкъм го харесваше. Но веднага щом добронамереността на Хейс се изпареше, Уелкъм трябваше да се премести. Никога нямаше да може да плаща годишен наем от тридесет и две хиляди, да не говорим за данъците.

Тридесет и две хиляди годишно не стигаха за нищо. Данъци, разходи по колата, дрехи, храна, телефон.

Когато влезе в сградата, Уелкъм пресмяташе наум и не забеляза, че Грейс отваря вратата си.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита тя.

— Къде?

— Тук.

29.

Уелкъм беше търпелив. Колкото и да го желаеше, остави я тя да поеме инициативата. Тя го беше поканила, в края на краищата.

Дори и Грейс да изпитваше някакви съмнения, търпението му ги прогони.

Свършиха с вечерята и макар че Уелкъм знаеше какво предстои, не искаше да избързва. Вдигнаха чиниите, но не ги измиха. Отвориха бутилка вино и угасиха лампите. Той протегна ръце и я прегърна. Докосването му беше леко, но съвсем не предпазливо.

Занесе я на леглото.

Тя знаеше как ще бъде. Той беше тих и спокоен човек. Беше уязвим, но би понесъл доста, ако имаше основателна причина. Всичко това беше истина и когато той я взе в обятията си, Грейс знаеше, че ще се почувства обичана, закриляна и желана.

И наистина беше така.

Уелкъм лежеше в леглото, вперил поглед в мрака.

Хейс не му излизаше от главата. Нямаше отърване от него. Уелкъм и Грейс бяха тук благодарение на Хейс.

Каквото и да говореха за парите, те правеха чудеса. Задвижваха хората.

— Желая те — каза Уелкъм.

Грейс беше сънена, сгушена в него.

— Нали съм тук — отговори тя.

— Това е само началото.

— Не бързай. Моля те. Тази вечер сме само двамата, и това е достатъчно.

Той я целуна. Парите я бяха довели тук и те щяха да я накарат да се премести другаде, помисли си Уелкъм.

30.

Хейс беше на терасата. Слънцето изгряваше над залива. Кейтлин му позвъни отвътре. Уелкъм го търсеше.

— Няма да работя повече — рече той. — Не мога да се справя, тази работа не е за мен. Трябваше да ти го кажа.

— Съжалявам — отговори Хейс.

— Ами апартаментът? — попита Кейтлин от другия телефон.

— Да — каза Хейс. — Започнал съм да го плащам.

— Ти спомена за някаква друга работа — каза Уелкъм. — Сериозно ли говореше?