Затворник по рождение

През последната година Дани четеше „Таймс“ всеки ден и бе наясно с рубриките и страниците. За разлика от Ник, все още не можеше да реши кръстословицата, затова пък изчиташе не само спортната страница, но и бизнес новините. Днес обаче прелисти вестника до рубрика, върху която не се бе спирал.

Некрологът на сър Ангъс Монкрийф, баронет, носител на Военния кръст, заемаше половин страница. Вярно, долната, но пък рядко се срещаше толкова голям некролог. Дани прочете историята на този човек от времето, когато е бил ученик в „Лорето Скул“, после във Военната академия „Сендхърст“, след завършването на която поема поста младши лейтенант в полка „Камерън Хайлендърс“. Награден с Военен кръст за участието си във войната в Корея, след което става полковник от пехотата, а през 1994 — Кавалер на Ордена на Британската империя.

В последния параграф се споменаваше, че съпругата му е починала през 1970 година и че сега титлата се наследява от единствения му син Никълъс Алегзандър Монкрийф. Дани взе Краткия оксфордски речник, който винаги държеше подръка, за да проверява значението на някои думи. Развесели се при мисълта как ще съобщи на Големия Ал, че лежат в една килия с потомствения благородник Никълъс Монкрийф, баронет. Само дето на Големия Ал това вече му беше известно.

— Доскоро, Ник — рече някой зад гърба му, но напусна библиотеката толкова бързо, че Дани не успя да поправи грешката му.

Заигра се с ключето, закачено на верижката около врата му, и си помисли, че и той като Малволио от пиесата на Шекспир иска да е някой, който не е. Това го подсети за есето, което трябваше да предаде в края на седмицата. Грешката на затворника преди малко го накара да се запита как ли ще реагират на появата му учениците на Ник. Сгъна вестника, върна го на мястото му и се отправи към стаите за обучение.

Групата вече го чакаше. Очевидно никой не ги беше предупредил, че учителят им в момента пътува към Шотландия за погребението на баща си. Дани влезе в стаята със смела усмивка и застана пред дузината мъже, насядали по чиновете. Разкопча горното копче на раираната си риза, сякаш за да ги увери, че носи още едно доказателство за доверието на своя и техен преподавател.

— Отворете учебниците на страница девета — поръча им той, с надеждата, че и интонацията му е като на Ник. — Ще видите поредица от картинки на животни, чиито имена са написани в колона отстрани. Искам да определите кое животно на коя картинка отговаря. Имате две минути.

— Не мога да намеря девета страница — обади се един от мъжагите.

Дани отиде до чина му, за да му помогне, и в този момент в стаята влезе дежурният надзирател.

На лицето му се изписа изненада.

— Монкрийф?

Дани вдигна глава.

— Мислех, че си в отпуска днес — рече новодошлият и погледна в бележника си.

— Прав сте, господин Робъртс — отговори Дани. — Погребението на бащата на Ник е в Шотландия и той ме помоли да го заместя в часа по четене тази сутрин.

Робъртс се стъписа още повече.

— Ти да не ми се подиграваш, Картрайт?

— Ни най-малко, господине.

— Тогава се връщай в библиотеката, преди да съм те вписал в доклада си.

Дани побърза да излезе и се върна на мястото си в библиотеката. Едва се удържаше да не се разсмее. Мина доста време, преди да се съсредоточи достатъчно, за да продължи с есето върху любимата си комедия на Шекспир.

Малко след дванайсет влакът на Ник спря на гара Уейвърли. Полицейска кола ги чакаше, за да ги отведе на осемдесет километра от Единбург, в Дънброут.

Вече в колата, Паско си погледна часовника.

— Имаме предостатъчно време. Службата е обявена за два.

Ник не откъсваше очи от прозореца, бяха вече в покрайнините. От години не беше излизал извън пределите на затвора. Беше забравил колко красива е Шотландия с тучното си зелено, наситеното кафяво и пурпурното небе. Почти четири години бе гледал единствено високата тухлена стена с бодлива тел на „Белмарш“. Тя сякаш бе изличила спомените му за света навън.

Опита се да събере мислите си, преди да стигнат малката енорийска черква, където самият той беше кръстен и където щеше да се проведе опелото на баща му. Паско се бе съгласил след службата да му даде един час да поговори с Фрейзър Мънро — семейния адвокат, отправил молбата до управата на затвора Ник да присъства на погребението и също така, ако е възможно, да бъде без белезници.

Полицейската кола спря пред черквата петнайсет минути преди началото на службата. Възрастен мъж, познат на Ник още от детството, приближи към тях, щом полицаят отвори задната врата на колата. Носеше дълго черно сако, риза с висока пречупена в краищата яка и черна копринена връзка. Приличаше по-скоро на предприемач, отколкото на адвокат. Вдигна шапката си за поздрав и леко се поклони.

Ник протегна ръка.

— Добър ден, господин Мънро — рече той. — Много ми е приятно да ви видя отново.

— Добър ден, сър Никълъс. Добре дошли у дома.

— Лийч, нека ти напомня, че те пускаме от карцера само условно — предупреди директорът на затвора. — Не се съмнявай, че при най-малкото провинение ще бъдеш върнат там без право на възражение.

— Пред кого? Пред вас ли? — ухили се Лийч, от двете му страни стоеше по един надзирател.

— Ти какво, подлагаш авторитета ми на съмнение? — повдигна вежди директорът. — Защото ако е така…

— Няма такова нещо, сър — саркастично отговори Лийч. — Възразявам единствено срещу това, че съгласно Правилника за затворите от деветдесет и девета нямате право да ме изпращате в карцер, преди да бъда докладван за провинение.

— Директорът е в правото си да разпореди подобно нещо и без да си вписан в доклад на някой от надзирателите, достатъчно е да има основание за това…

— Държа да запишете, че искам незабавна среща с адвоката си — спокойно заяви Лийч.

— Записвам искането ти — отвърна Бартън, като се стараеше да не загуби самообладание. — Кажи ми името на този адвокат.

— Спенсър Крейг.

Бъртън записа името.

— Ще поискам да подаде оплакване срещу вас и трима души от персонала.

— Да не би да ме заплашваш?

— Не, господине. Държа единствено да е записано, че съм направил официално оплакване.

Усетил, че няма да успее да скрие раздразнението си, Бартън кимна рязко, с което даде знак на надзирателите да изведат затворника.

Дани искаше да сподели с Ник добрата новина, но добре знаеше, че той няма да се прибере до полунощ.

Алекс Редмейн му беше писал, че делото за обжалване на присъдата е назначено за 31 май. Дотогава оставаха само две седмици. Господин Редмейн искаше да знае дали Дани има желание да присъства на делото, напомняйки му, че не е дал показания по време на първото дело. Дани веднага отговори, че ще присъства.

Беше писал и на Бет. Държеше първа да научи, че Мортимър е направил пълни самопризнания и че Големия Ал е записал думите му на касетофончето. Сега касетата лежеше скрита под дюшека му. Смяташе да я предаде на Редмейн при срещата си с него. Много му се искаше да й съобщи също, че вече разполагат с нужното доказателство, но не смееше да рискува да го пише черно на бяло.

Големия Ал открито показваше задоволството си от постигнатото и дори предложи да се яви като свидетел. По всичко личеше, че Ник ще се окаже прав и Дани ще бъде освободен.

26.

Клисарят чакаше сър Никълъс в канцеларията на храма. Поклони се едва забележимо, преди да придружи новия глава на семейството по пътеката към мястото, определено за него на първия ред. Паско и Дженкинс седнаха непосредствено зад него.

Ник извърна глава наляво, където на цели три реда от другата страна на пътеката, се бяха настанили останалите членове на семейството. Никой от тях не го удостои дори с поглед. Очевидно чичо му Хюго ги беше инструктирал да се правят, че той не съществува. Това обаче не попречи на Мънро да седне до него на първия ред. Отекнаха първите акорди на органа и свещеникът, придружен от военния капелан, поведе хора по пътеката с думите: „Господ е пастир мой“.