Затворник по рождение

— Как? — попита Ник.

— След две-три седмици ще излезе от карцера. Ако Мортимър отново спре да идва в болницата, ще знаем, че той го снабдява.

— Значи имаме още две седмици, за да открием нужното доказателство — отбеляза Ник.

— Освен ако наистина е съвпадение.

— Не можем да поемем този риск — рече Ник. — Вземи касетофона на Дани и го разпитай при първа възможност.

— Разбрано, сър — удари токове Големия Ал. — Да кажа ли на Дани или да си трая?

— Ще му кажеш всичко, за да изпрати информацията на адвоката си. Три глави мислят по-добре от две.

— Колко му сече акълът според теб? — попита Големия Ал и се отпусна на леглото си.

— Повече, отколкото на мен — призна Ник. — Но не му го казвай, защото с малко късмет ще съм вън, преди сам да установи това.

— Може би няма да е зле вече да му кажем истината за нас?

— Рано е още — отсече Ник.

— Писма — съобщи надзирателят. — Две за Картрайт и едно за Монкрийф. — Подаде един плик на Дани, но той прочете името и го върна.

— Аз съм Картрайт. Той е Монкрийф.

Надзирателят сбърчи чело и размени писмата.

— А за мен, Големия Ал? — попита гигантът.

— Я се разкарай — рече надзирателят и затръшна вратата.

Дани се разсмя, но в следващия миг погледът му попадна върху лицето на Ник. Беше станало пепеляво. Ръката, с която държеше плика, трепереше. Дани не помнеше Ник да е получавал писма.

— Искаш ли първо аз да го прочета? — предложи той. Съкилийникът му поклати глава, отвори писмото и се зачете. Големия Ал седна на леглото си, без да продума. В затвора рядко се случват необикновени неща. Докато пробягваха по редовете, очите на Ник се наляха със сълзи. По едно време той ги избърса с ръкав и подаде листа на Дани.

Когато вдигна очи, Дани с изненада видя, че Големия Ал е прегърнал Ник.

— Нали татко му е умрял — отбеляза малко смутено Ал.

25.

— Ще ми пазиш ли това, докато ме няма? — помоли Ник и разкопча сребърната верижка, която носеше на врата си.

— Естествено — отвърна Дани и се взря във висулката на верижката. — Но защо не я вземеш със себе си?

— Да речем, че на теб имам повече доверие, отколкото на всеки друг, с когото ще се срещам през този ден.

— Поласкан съм, наистина — рече Дани и закопча верижката на шията си.

— Няма нужда — леко се усмихна Ник и се огледа в парчето стоманено огледало, завинтено в стената над умивалника.

В пет сутринта бяха донесли личните му вещи, стояли неразопаковани четири години. Трябваше да тръгне към шест, ако искаше да бъде в Шотландия навреме за погребението.

— Горя от нетърпение — сподели Дани, докато го гледаше как се облича.

— За какво? — попита Ник, докато затягаше възела на връзката си.

— Да облека отново собствените си дрехи.

— Ще ти разрешат да ги вземеш за делото и когато отхвърлят предишната присъда, няма да се наложи да слагаш отново затворническото облекло. Ще напуснеш залата като свободен човек.

— Особено след като чуят моя запис — уточни големия Ал и се усмихна широко. — Днес май ще е Големият ден. — Тъкмо се канеше да обясни какво има предвид и вратата се отвори. На прага се появиха Паско и Дженкинс в цивилни дрехи.

— Последвай ме, Монкрийф — рече Паско. — Директорът иска да поговори с теб, преди да тръгнем за Единбург.

— Предай му най-искрените ми поздрави — обади се Дани, — и го попитай дали не иска да се отбие някой път на чай в пет.

Ник се развесели. Дани го имитираше идеално.

— Много добре се справяш и като нищо ще те сбъркат с мен. Дори може да ме заместиш днес следобед в клас.

— Кой? Аз ли? — обади се Ал.

Телефонът звъня доста време, преди Девънпорт да се измъкне от чаршафите и да вдигне слушалката.

— Кой е, по дяволите? — изломоти сънено.

— Гибсън — рече познат глас.

Девънпорт мигом се събуди. Обаждането на този човек означаваше единствено работа. Молеше се да става дума за филм, за друга роля в телевизията или поне в реклама. Там плащаха добре. Дори и за дублаж. Нямаше начин феновете му да не разпознаят вибриращия тембър на доктор Бересфорд.

— Постъпи запитване при мен за ангажиментите ти — рече Гибсън, като очевидно се стараеше гласът му да звучи така, сякаш съобщава нещо обичайно и всекидневно. Девънпорт седна в леглото и затаи дъх. — Подготвят нова версия на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ и искат да изиграеш Джак. Ив Бест е подписала договор за Гуендолин. Снимките започват след четири седмици в Уест Енд. Парите не са кой знае колко, но поне ще напомниш на продуцентите, че си жив.

Доста деликатно казано, помисли си актьорът, макар идеята да не му хареса твърде. Добре знаеше колко е тежко да прекарваш вечери наред в Уест Енд и да се чудиш с какво да запълниш сутрините. Трябваше да признае обаче, че това бе първото сериозно предложение от четири месеца насам.

— Ще си помисля — въздъхна той.

— Не мисли много дълго — посъветва го Гибсън. — Знам, че са се обадили и на агента на Найджъл Хейвърс.

— Казах, че ще си помисля. — Девънпорт затвори. Погледна часовника до леглото. Беше десет и десет. Протегна се и се мушна отново под чаршафите.

Паско почука внимателно на вратата и изчака Дженкинс и Ник да влязат в кабинета.

— Добро утро, Монкрийф — рече директорът и вдигна поглед от книжата си.

— Добро утро, господин Бартън — отговори Ник.

— Сигурно си даваш сметка — започна директорът, — че макар да имаш разрешение за отпуска заради погребението на баща ти, си оставаш затворник категория А, което означава, че се налага да бъдеш придружен от двама надзиратели до завръщането ти тази вечер. Също така правилникът налага да си с белезници през цялото време. Като имам предвид факта, че през изминалите две години си бил с добро поведение и че ти остават само два месеца до освобождаването, ще се възползвам от правото си да ти разреша да бъдеш без белезници, стига да не нарушиш нормите. Това означава, че ако господин Паско или господин Дженкинс преценят, че има опасност да избягаш или да извършиш нарушение, веднага ще те закопчаят отново. Сигурен съм, че не се налага да ти напомням — ако направиш някаква глупост или се опиташ да се възползваш от решението ми, няма да имам друг изход, освен да докладвам на Комисията за условно освобождаване и те ще те извадят от списъка до… — погледна в досието на Ник, — седемнайсети юли след четири години. Разбра ли ме добре, Монкрийф?

— Да, напълно — отвърна Ник.

— В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да изразя съболезнованията си за загубата ти и да ти пожелая спокоен ден. — Майкъл Бартън се изправи и додаде: — Искам да добавя също, че съжалявам, че това тъжно събитие се случи преди освобождаването ти.

— Благодаря, господин директор — отговори Ник.

Бартън кимна и Паско и Дженкинс изведоха затворника.

Директорът погледна пак списъка на бюрото си и смръщи чело, като видя името на следващия затворник, който трябваше да бъде доведен. Не гореше от желание да се срещне с него.

По време на обедната почивка Дани отиде да замести Ник в библиотеката — сложи върнатите книги по местата им и подпечата заявените за четене. Свърши бързо и взе последния брой на „Таймс“ от полицата. Затворът получаваше вестници всяка сутрин, но те можеха да бъдат четени само в библиотеката: шест екземпляра „Сън“, четири „Мирър“ и два „Дейли Мейл“. „Таймс“ бе в един-единствен екземпляр. Подборът и бройката се определяха от предпочитанията на обитателите.