Затворник по рождение

— Права е — отбеляза Ник. — Има страни, където сърбането е комплимент, но Англия не е от тях. — Той дръпна купата и на нейно място постави пластмасова чиния с филия хляб в средата и шепа печен фасул. — Представи си, че хлябът е агнешки котлет, а фасулът — грах.

— К’ъв е сосът? — попита Ал.

— „Колд Боврил“ — отвърна Ник.

Дани взе пластмасовите нож и вилица и ги държа известно време сковано, насочени нагоре, с опрени в масата дръжки.

— Приборите не са ракети на площадка за изстрелване. За разлика от ракетите, те ще трябва да зареждат гориво всеки път, когато се „връщат“ на земята. — Ник взе ножа и вилицата пред себе си и показа как трябва да се държат.

— Не ми се струва естествено — обади се Дани.

— Много скоро ще свикнеш — успокои го Ник. — Не забравяй, че показалецът трябва да лежи на обратния ръб на ножа. Дръжката не бива да стърчи между палеца и показалеца — държиш нож, а не писалка.

Дани намести прибора, както му беше казано, но се виждаше, че му е трудно.

— Сега искам да започнеш да режеш и да ядеш хляба, все едно е парче месо.

— Как го искате, сър? — промърмори отново Големия Ал. — Препечено или по-крехко?

— Подобен въпрос се задава само за стек, не и за агнешки котлет — поясни Ник.

Дани заби ножа и вилицата в средата на филията.

— Не — спря го Ник. — Режи месото, не го късай. И то на малки парчета.

Дани опита отново, но този път посегна да отреже ново парче, преди да е глътнал предишното.

— Чакай — обади се Ник, — докато дъвчеш, ножът и вилицата лежат опрени на ръба на чинията. Не ги вдигаш, докато не преглътнеш хапката си.

Дани най-сетне преглътна и загреба с вилицата малко фасул.

— Не, не — отново се обади Ник. — Вилицата не е лопата. Просто набождаш няколко зърна.

— Това ще отнеме страшно много време — не издържа Дани.

— И не говори с пълна уста — рече в отговор Ник.

Ал изломоти нещо от леглото си, но Дани не му обърна внимание и отряза малко късче от хляба, след което остави приборите опрени в чинията.

— Добре — похвали го Ник. — Дъвчи добре и по-дълго, преди да преглътнеш. Не забравяй, че си човешко същество, а не животно.

В отговор откъм леглото на Ал долетя мощно оригване. Щом приключи с първата филия, Дани започна втора и се опита да набоде няколко бобчета, но те все му бягаха. Най-накрая се предаде.

— Не облизвай ножа — обади се Ник.

— Мо’е да ми лизнеш задника — предложи Ал.

Мина доста време, преди Дани да се пребори с мизерната порция. Пусна с въздишка ножа и вилицата на масата, но Ник веднага каза:

— Щом се нахраниш, оставяш ножа и вилицата в чинията.

— Защо?

— Ако си в ресторант, сервитьорът трябва да разбере кога си свършил.

— Не ходя по ресторанти.

— В такъв случай аз ще съм първият, който ще покани теб и Бет веднага щом те пуснат.

— Ами аз? — надигна глава Ал. — Не съм ли поканен?

Ник се направи, че не го чува.

— Време е да минем към десерта.

— Пудинг? — попита Дани.

— Не, не пудинг, а десерт — уточни Ник. — Ако си в ресторант, в началото поръчваш всичко, но не и десерта. Едва след като се нахраниш, искаш да ти донесат менюто с десертите.

— Две менюта?

Ник се усмихна, сложи една по-тънка филия в чинията пред Дани, и обяви:

— Това е кайсиев пай.

— А аз съм си легнал с Камерън Диас — обади се Големия Ал.

Сега вече Дани и Ник се разсмяха.

— Използваш малката виличка за десерта — обясни Ник. — Но поръчаш ли си крем брюле или сладолед, взимаш малката лъжичка.

Най-неочаквано Ал се изправи в леглото и изръмжа:

— За к’во е всичко туй? Тук не ви е ресторант, а пандиз. Двайсе и две години напред Дани ще набива студено пуешко.

— А утре — невъзмутимо продължи Ник — ще ти покажа как се опитва виното.

— Вдругиден пък ще ти дам да опиташ от моята пикня, че да си спомниш, че си в пандиза, а не в шибания „Риц“ — изрева Ал.

24.

Тежката врата на единичната килия се отвори.

— Имаш колет, Лийч. Тръгвай след мен и без номера.

Лийч се смъкна бавно от леглото и последва надзирателя на площадката отвън.

— Благодаря, че ми уреди единичната килия — процеди той през зъби, докато крачеха по коридора.

— Щом ти почесваш гърба ми, аз ще почеша твоя — отвърна Хаген.

Изминаха останалата част от пътя до канцеларията пред складовете в пълно мълчание. Надзирателят почука няколко пъти по вратата и не след дълго дежурният им отвори.

— Име? — попита той.

— Брад Пит.

— Не ме дразни, Лийч, да не те впиша в доклада си.

— Лийч 6241.

— Имаш пратка. — Дежурният се обърна, свали една кутия от рафтовете зад бюрото и я стовари на плота.

— Виждам, че вече сте я отваряли, господин Уебстър.

— Знаеш реда.

— Знам го. Трябва да отворите пакета в мое присъствие, за да съм сигурен, че нищо не е извадено или сложено допълнително.

— Хайде, отваряй.

Лийч вдигна капака. В кутията имаше последен модел екип за бягане „Адидас“.

— Хубава стока — отбеляза Уебстър. — Някой се е поизръсил.

Лийч мълчаливо гледаше как Уебстър отваря и затваря циповете на джобовете, за да не би да има скрити пари или дрога. Не откри нищо, дори обичайната банкнота от пет паунда.

— Хайде, прибирай го — рече дежурният.

Лийч взе екипа и тръгна към изхода, но дежурният изрева зад него:

— А кутията, тъпако?

Лийч се върна, пъхна дрехата в кутията и я взе под мишница.

— Добро попълнение за гардероба ти — отбеляза Хаген по пътя обратно. — Може би няма да е зле да хвърля пак едно око, като се има предвид, че никога не си стъпвал в спортната зала. От друга страна пък, бих могъл и да си затворя очите.

— Ще ви оставя лептата на обичайното място, господин Хаген — усмихна се Лийч, докато вратата на килията се затваряше след него.

— Не мога да живея повече в лъжа — театрално изстена Девънпорт. — Не разбирате ли, че на нашата съвест лежи съдбата на един невинен човек, който е сега в затвора и ще остане там до края на дните си?

Още когато Девънпорт отпадна от сценария на сапунката, Крейг знаеше, че няма да мине много и състудентът му ще изпита потребност от някакъв театрален жест. Човекът нямаше за какво да мисли, докато „си почива“.

— Какво смяташ да правиш? — попита Пейн и запали цигарата си с престорено безразличие.

— Да кажа истината — доста патетично декларира актьорът. Очевидно бе репетирал репликата. — Смятам да дам показания при обжалването. Ще кажа какво всъщност се случи онази нощ. Може и да не ми повярват, но поне съвестта ми ще е чиста.

— Направиш ли го — отбеляза Крейг, — и тримата отиваме в затвора. — Замълча за по-голям ефект и добави: — До края на дните си. Това ли искаш?

— Не, но въпреки всичко това ще е по-малката злина.

— И не ти пука, че под душа ще те опъват стокилограмови шофьори на камиони? — допълни Крейг.

Девънпорт мълчеше.

— Да не говорим за унижението, на което ще бъде подложено семейството ти — обади се Пейн. — Сега може да нямаш ангажименти, но те уверявам, Лари, че решиш ли да се явиш в съда, това ще е твоето последно представление.

— Имах достатъчно време да обмисля последиците — рече Девънпорт високопарно — и съм взел решението си.

— Помисли ли за Сара и за последиците за кариерата й? — попита Крейг.

— Помислил съм и когато се видя с нея, смятам да й споделя намеренията си. Убеден съм, че ще одобри решението ми.

— Ще ми направиш ли една услуга, Лари? — продължи Крейг. — Заради старото ни приятелство.

— Каква? — попита Девънпорт и го изгледа подозрително.

— Изчакай само една седмица, преди да говориш със сестра си.

Актьорът се поколеба, но после каза:

— Добре. Една седмица. Но нито ден повече.

Лийч изчака да загасят лампите в десет часа и едва тогава слезе от леглото си. Взе пластмасовата вилица от масата и отиде до тоалетната чиния в другия край на килията — единственото място, което надзирателят, който правеше редовната си проверка, нямаше как да види през шпионката на вратата.