Затворник по рождение

— Нещо да помогна? — попита Дани.

— Търся последния брой на „Правен преглед“.

— Имаш късмет. Допреди няколко дни, когато някой направи дарение от няколко книги, сред които и последната книжка на списанието, имахме само един много стар брой.

— Дай ми го — нареди Лийч.

Дани отиде до раздела с юридическа литература, свали дебел, подвързан в кожа том и го занесе на бюрото си.

— Име и номер?

— Защо питаш?

— Ако искаш да изнесеш книга, трябва да ти направя картон.

— Лийч, 6241 — процеди онзи.

Дани попълни данните в нова карта. Много се надяваше Лийч да не е забелязал, че ръката му трепери.

— Подпиши се най-долу.

Лийч сложи едно кръстче на посоченото място.

— Трябва да върнеш книгата до три дни — информира го Дани.

— Защо, ти да не се мислиш вече за някой от шибаните копои тук? Ще я върна когато си искам — заяви посетителят и излезе.

Дани го изпрати с поглед. Така и не разбра защо му е списание, след като не може и името си да напише.

28.

Крейг остави черното си порше на паркинга за посетители около час преди времето, определено за посещения. Беше предупредил Пейн, че влизането в „Белмарш“ е почти толкова трудно, колкото и излизането. Безкрайна поредица от решетъчни врати, проверки на документите за самоличност и цялостно претърсване. Всичкото това само за да отидеш на посещение.

Записаха имената им в приемната, дадоха им ключ с номер и им казаха да оставят всичките си ценности, включително часовници, пръстени, верижки, банкноти или монети, в нещо като касетка със същия номер.

Ако искаха да купят нещо от лавката за човека, при когото идват, да си приготвят точни пари и ще получат малки пластмасови жетони с написани върху тях цени като 1 паунд, 50, 20 и 10 пенса. Това, очевидно, се правеше, за да не се дават пари в брой на затворниците. Всеки от посетителите беше викан отделно. Влизаше в затворено помещение, където го претърсваше основно още един униформен, този път с куче.

— Номер едно и две — разнесе се от високоговорителя в чакалнята.

Крейг и Пейн седяха на пейка в един от ъглите и за да убият времето, докато ги извикат, прелистваха броеве на „Затворнически новини“ и „Ключ и ключалка“.

— Номер седемнайсет и осемнайсет — разнесе се след около четирийсет минути.

Крейг и Пейн се изправиха и поеха през нова поредица от решетъчни врати, още по-драстична проверка на дрехите и едва тогава седнаха на ред „Г“, места 11 и 12. Крейг се настани на един от зелените столове със заковани за пода крака, а Пейн отиде до лавката, за да вземе три чаши чай и няколко десерта „Марс“, за което плати с жетоните. Върна се след малко и остави подносчето на масата — също закрепена с болтове за пода.

— Колко ще чакаме още? — попита той по едно време.

— Нямам представа. Пускат затворниците от килиите един по един и предполагам, че ги претърсват по-основно от нас.

— Не се оглеждай — прошепна Бет. — Крейг и Пейн са на три реда зад теб. Сигурно са на посещение при някого.

Дани целият се разтрепери.

— Вероятно са дошли при Мортимър. Закъснели са.

— За какво?

— Не мога да ти кажа много сега — промълви Дани, — но като се видиш с Алекс, ще разбереш.

— Вие вече на „Алекс“ ли сте? — усмихна се тя. — Минахте значи на малки имена.

— Е, не и пред него — усмихна се Дани.

— Голям си бъзльо — отбеляза Бет. — Господин Редмейн открай време те нарича Дани и дори сподели колко се радва, че си започнал да се бръснеш редовно и си пуснал косата си малко по-дълга. Смята, че по време на делото това ще има значение.

— Как върви работата в сервиза? — реши да смени темата Дани.

— Слабо — отвърна Бет. — Много ми се иска да убедя татко да спре пушенето. Непрестанно кашля, но не иска да чуе нито мен, нито мама.

— И кой е управител сега?

— Тревър Сътън.

— Тревър? Та него за нищо не го бива.

— Няма други кандидати.

— В такъв случай трябва да следиш счетоводството.

— Защо? Подозираш, че може да смотава тайно пари ли?

— Не. Но знам, че не го бива в събирането.

— Едва ли ще успея. Татко нищо не споделя с мен, а и, честно казано, съм претрупана с работа.

— Май господин Томас те държи изкъсо? — ухили се Дани.

Бет се засмя.

— Познаваш го, страхотен шеф е. Не помниш ли, че ни влезе в положението по време на процеса. Наскоро пак ми повиши заплатата.

— Не се съмнявам, че е симпатичен мъж — започна Дани, — но…

— Симпатичен мъж ли? — засмя се Бет.

— Ник е виновен — побърза да се оправдае Дани и неволно прокара ръка през косата си.

— Ако продължаваш така, не знам как ще се сработиш отново със старите си приятели, когато излезеш оттук.

— Нали си даваш сметка, че господин Томас си пада по теб? — рече Дани, като се направи, че не е чул забележката й.

— Шегуваш се — възрази Бет. — Винаги се е държал като истински джентълмен.

— Това не пречи да си пада по теб.

— Възможно ли е някой да успее да внесе дрога на толкова строго охранявано място? — попита Пейн, като оглеждаше камерите над главите им и надзирателите, които се взираха към всеки от посетителите през биноклите си.

— Доставчиците стават все по-изобретателни — обади се Крейг. — В памперсите на децата, в перуки… Някои дори пълнят презервативи и ги натъпкват в задника си, защото знаят, че на надзирателите не им е много приятно да бъркат там. А има и смелчаци, те са сред най-отчаяните, които гълтат опаковката.

— Ами ако пакетчето се пръсне вътре?

— Умират в ужасни мъки. Имах преди време клиент, който се бе тренирал да държи в глътката си пакетче хероин, което изкашляше, като се върне в килията си. Рискът наистина е огромен, но като си представиш, че на седмица тук получаваш дванайсет паунда, а пакетчето можеш да продадеш за петстотин. Очевидно смятат, че си струва. Нас ни претърсиха така щателно заради присъдата на Тоби.

— Забави ли се още малко, времето ни ще свърши, без да го видим — отбеляза Пейн и погледна вече изстиналия чай.

— Извинете, господине — застана до тях един от униформените служители. — За съжаление Мортимър се е разболял и няма да може да се види с вас този следобед.

— По дяволите! — измърмори Крейг и се изправи. — Поне да ни беше предупредил. Защо ли не съм изненадан?

— Обратно! Всички по килиите. Веднага! — прокънтя нечий мощен рев по коридорите. Полицейски свирки, сирени и надзирателите се разтичаха, подканяйки затворниците да се прибират.

— Нали трябва да се явя на обучение? — попита Дани, когато вратата се тръшна пред носа му.

— Днес няма да стане, Дани Бой — рече Големия Ал и запали цигара.

— За какво ли е тази суматоха? — попита Ник.

— Всичко може да е. — Ал дръпна дълбоко от цигарата.

— Например? — настоя Дани.

— В някое крило са се сбили и надзирателите ги е шубе, че мелето ще се разрасне. Може и да са нападнали някой шибаняк. Бог да му е на помощ. Заловили са дилър в момента на предаването или пък някой си е подпалил килията. Залагам на това, че някой е намазал въжето. — Той чукна пепелта от цигарата си на пода. — Избери си нещо. Сигурно е обаче, че няма да ни пуснат навън поне още двайсет и четири часа, докато всичко не се успокои.

Големия Ал се оказа прав. Отвориха килиите им чак след двайсет и седем часа.

— За какво беше всичко това? — попита Ник.

— Нямам представа — гласеше дежурният отговор.

— Някой си е теглил въжето — долетя от съседна килия.

— Горкото копеле. Трябва да е разбрал, че оттук няма друг начин да се измъкнеш.

— Познаваме ли го? — попита друг.

— Друсар — рече първият. — Няма и няколко седмици, откакто е тук.