Затворник по рождение

— Нещастното копеле — въздъхна дежурният полицай.

В дългите безсънни нощи, докато чакаше делото за обжалване, съветът на господин Редмейн преди произнасянето на заседателите по време на първото дело често изникваше в съзнанието на Дани. „Признаеш ли се за виновен в убийството, ще лежиш само две години.“ Ако беше се вслушал в съвета му, след дванайсет месеца Дани щеше да е свободен.

Опита да се да се съсредоточи върху есето, което бе написал за „Граф Монте Кристо“. Дали и той да не избяга като Едмонд Дантес? Само че тук, на първия етаж, няма как да прокопаеш тунел, а и „Белмарш“ не беше построен на остров, така че и море нямаше. Ето защо, за разлика от Дантес, той имаше твърде слаба надежда да успее да отмъсти на четиримата си врагове, в случай че не спечели делото за обжалване. След като прочете есето, Ник му постави оценка 73 процента с коментара: „За разлика от Едмонд Дантес, на теб няма да ти се наложи да търсиш начин за бягство, защото ще те освободят“.

Колко много се бяха сближили двамата през последната година. Всъщност прекарваха заедно повече време, отколкото Дани бе прекарал с Бърни. Някои от новите затворници дори си мислеха, че са братя, докато Дани не си отвореше устата. Това щеше да отнеме време.

— Умен си точно колкото мен — непрестанно повтаряше Ник. — А стане ли дума за математика — ти мен можеш да учиш.

Ключът се превъртя в бравата и господин Паско отвори, за да пусне Големия Ал вътре. Както винаги, точни като часовник — престани да използваш клишета, дори в мислите си, беше му казал Ник. Едрият им съкилийник се стовари безмълвно на леглото. Дани продължи да пише.

— Нося ти новини, Дани Бой — обади се по едно време Големия Ал.

Дани остави писалката. Рядко се случваше Големия Ал да започне разговор, освен ако не му трябваше кибрит.

— Да си срещал някога тип на име Мортимър?

Сърцето на Дани ускори ударите си.

— Да — отвърна той най-сетне. — Беше в бара в нощта на убийството на Бърни. Така и не се появи на делото.

— Появил се е обаче тук — кратко съобщи Ал.

— Как така?

— Ами така. Докараха го в болницата днес следобед. Има нужда от лечение.

Дани се бе научил да не прекъсва Ал, когато заговори, защото всеки момент можеше да млъкне и след това цяла седмица не можеш да му изкопчиш и дума.

— Погледнах в картона му. Прибран е за притежание на дрога клас А. Две години ще лежи. Май ще е чест посетител на болницата.

Дани чакаше, а сърцето му щеше да изхвръкне.

— Може да не съм умен кат’ теб или Ник, но е възможно от него да дойде информацията, която ти и адвокатът ти от толкова време търсите.

— Ти си съкровище.

— Е, чак пък толкоз — изсумтя Големия Ал и добави: — Но ме събуди, когато приятелят ти се върне, защото ще ви науча на туй-онуй.

Спенсър Крейг седеше сам пред екрана и въртеше чаша уиски в ръка. Заедно с девет милиона зрители той гледаше последния епизод на „По лекарско предписание“ с Лорънс Девънпорт. Сестра Петъл държеше ръката на доктор Бересфорд, който със сетни сили промълви:

— Ти заслужаваш нещо по-добро.

Епизодът спечели своята най-многочислена аудитория за последните десет години. Завърши със спускането на ковчега на доктор Бересфорд в земята и разплаканата сестра Петъл над него. Продуцентите не оставиха никаква възможност за чудодейно оцеляване, независимо от молбите на пламенните обожателки на Девънпорт.

Седмицата никак не беше добра за Крейг: Тоби бе изпратен в затвора, където Картрайт излежаваше присъдата си, Лари бе останал без работа, а и днес сутринта бе видял, че делото за обжалване на присъдата на Картрайт е влязло в програмата на съда. Имаше още няколко месеца, но какво ли щеше да е състоянието на Лари дотогава? Особено ако Тоби се пречупеше и заради една доза пропее пред някой, готов да го изслуша за събитията в онази нощ.

Изправи се и отиде до шкафа, в който държеше материалите от миналите си дела, към които рядко посягаше. Извади папките на няколко бивши клиенти, които лежаха в „Белмарш“. Разучава ги близо час, докато установи, че само един от тях става за работата, която бе замислил.

— Ще пропее — заяви Големия Ал.

— Спомена ли за нощта в „Дънлоп Армс“? — попита Дани.

— Не засега, рано е още. След време и това ще стане.

— Защо си толкова сигурен? — попита Ник.

— Защото имам нещо, което той иска, а честната размяна не е кражба.

— Какво е това, което ти имаш, а той — не? — не спираше да пита Дани.

— Не задавай въпрос, чийто отговор не искаш да чуеш — намеси се навреме Ник.

— Печен мъж е тоя Ник — констатира Големия Ал.

— Какво мога да направя за вас, господин Крейг?

— По-важно е какво мога да направя аз за теб.

— Нещо не ми се вярва да горите от желание да направите нещо за мен. Седя в тази дупка вече осем години и за цялото това време не съм чул нищо от вас, така че не ме пързаляйте. Знаете, че не мога да си позволя да платя и секунда от времето ви. Защо не карате направо? Защо сте тук?

Преди да разрешат свиждането с Кевин Лийч и докато го доведат, Крейг бе огледал внимателно стаята за срещи с адвокати и не бе открил никакви подслушвателни устройства. Тайната на разговора с клиент беше неприкосновена според английските закони и дори правилото да бъдеше нарушено, в съда подобна информация се отхвърляше като недопустима. Въпреки всичко Крейг знаеше, че поема сериозен риск. И все пак възможността да попадне в същата тази дупка с хора като Лийч бе достатъчно отблъскваща.

— Имаш си всичко необходимо, нали? — подаде той първата си реплика. Бе репетирал въпросите внимателно, все едно щеше да се явява на процес.

— Справям се — отвърна Лийч. — Тук нямаш нужда от много.

— Караш само с дванайсет паунда на седмица?

— Както казах, справям се.

— Но и никой не ти изпраща нищо допълнително — отбеляза Крейг. — А и не са те посещавали повече от четири години.

— Виждам, че сте добре информиран.

— Ти самият не си звънял на никого от две години — всъщност от смъртта на леля ти Мейси.

— Накъде биете?

— Съществува вероятност леля Мейси да е оставила някаква сума за теб в завещанието си.

— Че защо ще го прави?

— Защото има приятел, който има нужда от помощ.

— В какъв смисъл?

— Приятелят й има проблем — изпитва копнеж по нещо, не толкова изискано като шоколада, например.

— Нека позная. Хероин, крек или кокаин?

— Позна от първи път — отговори Крейг. — При това доставката трябва да е редовна.

— Колко редовна?

— Всекидневно.

— Колко е оставила леля Мейси за покриване на подобна грижа, да не говорим за риска да бъда заловен?

— Пет хиляди паунда — отговори Крейг. — Но малко преди да почине, е допълнила завещанието с известно условие.

— Досещам се — сумата няма да бъде изплатена наведнъж.

— Само в случай, че решиш да я изхарчиш наведнъж.

— Цял съм в слух.

— Тя смяташе, че петдесет паунда на седмица са съвсем достатъчни, за да не се налага приятелят й да търси от други места.

— Може да й предадеш, че ако ги направи сто, ще си помисля.

— Мисля, че мога да заявя от нейно име, че е съгласна.

— Та как е името на нейния приятел?

— Тоби Мортимър.

— Започваш винаги отвън навътре — обясняваше Ник. — Много просто правило.

Дани взе лъжицата и започна да изгребва водата, която Ник бе налял в купата за закуска.

— Накланяш чинията в посока, обратна на себе си. Лъжицата загребва в същата посока. — И той показа как се прави. — Освен това не сърбай.

— И Бет все се оплакваше от това.

— И аз — обади се Големия Ал от тясното си легло.