Затворник по рождение

Дани изслуша внимателно всичко, което се беше случило в Шотландия. Големия Ал лежеше с лице към стената и мълчеше.

— Ти с положителност щеше да се справиш много по-добре от мен при разговора с Мънро — отбеляза Ник. — На първо място, сигурно не би допуснал чичо ми да се измъкне с толкова много пари. — Тъкмо щеше да продължи с разказа си за срещата с адвоката, когато внезапно попита: — Защо изглеждаш толкова доволен?

Дани слезе от леглото си, пъхна ръка под възглавницата и измъкна малка касета. Сложи я в касетофона и натисна копчето.

— Как ти е името? — чу се въпросът на мъж с твърд глазгоуски акцент.

— Тоби. Тоби Мортимър — отвърна друг.

— Как се озова тук?

— За притежание.

— На Клас „А“?

— По-лошо. Хероин. Бия си по два пъти на ден.

— Значи е добре, че си на програма за дезинтоксикация?

— Оказа се, че не е толкова лесно.

— К’ви бяха ония глупости, които ми наговори вчера? На кое да вярвам?

— Всичко е вярно. Само исках да обясня защо отпаднах от програмата. Видях един мой приятел да намушква човек с нож и трябваше да кажа на полицията.

— А що не го направи?

— Защото Спенсър каза да си държа езика зад зъбите.

— Спенсър ли?

— Моят приятел. Спенсър Крейг. Той е адвокат.

— Да не искаш да кажеш, че адвокат ще накълца човек, когото вижда за пръв път?

— Не е толкова просто.

— Бас държа, че за полицията е било просто.

— Така е, хванаха се. Трябваше да избират между момче от Ийст Енд и адвокат, който на всичко отгоре имаше и трима свидетели, които потвърдиха, че дори не е бил там. — Настана известно мълчание. — Само че аз бях там.

— К’во стана тогава?

— Празнувахме трийсетия рожден ден на Джералд и всички пийнахме повече. И точно тогава онези тримата влязоха в бара.

— Кои трима?

— Двама мъже и едно момиче. Момичето беше проблемът.

— То ли започна боя?

— Не, не. Крейг си падна по нея от първия миг, но тя не му обърна внимание и той се вбеси.

— И затова гаджето й почна да се бие?

— Не. Момичето даде да се разбере, че иска да си върви, и те се измъкнаха от задната врата.

— В задната уличка?

— Откъде знаеш?

— Ти сам ми го разказа вчера — отвърна Големия Ал, който бързо схвана грешката си и оправи работата.

— Да бе, да. Вярно. — Поредното дълго мълчание. — Крейг и Джералд веднага изтичаха след тях. Ние с Лари също излязохме. И тогава нещата излязоха от контрол.

— Кой почна?

— Спенсър и Джералд. Те налетяха на момчетата и очакваха да ги подкрепим. Само че аз бях толкова фиркан, че бях напълно безполезен, а Лари изобщо не го бива в тия неща.

— Кой е пък този?

— Лари Девънпорт.

— Оня от сапунката ли?

— Да, ние двамата стояхме отстрани и само гледахме.

— Значи приятелят ти Спенсър почна боя?

— Да. Открай време се мисли за боксьор. Получи и награди в Кеймбридж, но тия момчета бяха друга класа. Но само докато Спенсър извади ножа.

— И нож ли имаше?

— Ъхъ. Взе го от бара, преди да излезе. Помня, че каза: „За всеки случай“.

— Не беше ли виждал преди тия мъже и момичето?

— Никога. Но мацката много му хареса. Когато Картрайт започна да го наляга, Спенсър се вбеси и го промуши в крака.

— Ма не го е убил, нали?

— Не, само го рани. А докато Картрайт се беше свил от болка, Спенсър заби ножа в гърдите на другия. — Мина доста време, преди човекът да завърши: — И го уби.

— Викнахте ли полиция?

— Не. Спенсър трябва да ги е извикал, след като ни поръча да си ходим. Каза също, ако някой ни пита, да повтаряме, че не сме излизали от бара и нищо не сме видели.

— Някой пита ли ви нещо?

— Полицаите дойдоха у дома на следващия ден. Не бях мигнал, но гледах да не ми личи. Мисля, че повече ме беше страх от Крейг, отколкото от ченгетата. Пък и инспекторът беше сигурен, че е пипнал правилния човек.

Касетата се въртя още няколко секунди, докато отново се чу гласът на Мортимър.

— Това беше преди две години, но не минава ден, без да се сетя за това момче зад решетките. Предупредих Спенсър, че щом се оправя достатъчно, ще дам показания… — Разнесе се щракването за край на лентата.

— Добра работа сте свършили! — възкликна Ник.

Големия Ал само изсумтя. Беше спазил сценария, който Дани му беше написал според изискванията на господин Редмейн за делото.

— Остава да намеря начин да предам лентата на адвоката си — отбеляза Дани, извади касетата и я пъхна отново под възглавницата си.

— Не би трябвало да е сложно — рече Ник. — Сложи я в плик с надпис „правен документ“. Не ми се вярва някой от надзирателите да посмее да го отвори, освен ако нямат подозрение, че изпращаш наркотици, пък и не виждам кой юрист ще поеме такъв риск.

— Освен ако някой от шибаняците надзиратели не му има зъб — обади се и Ал, — или не загрее, че вътре има касета.

— Че откъде ще разбере? — удиви се Дани. — Само ние тримата знаем за това.

— Не забравяй Мортимър. — Най-сетне Големия Ал седна в леглото си. — Трудно ще си държи езика зад зъбите, ако има глад за доза.

— Какво да правя тогава с касетата? Не виждам шанс да спечеля делото без нея.

— Не рискувай да я пращаш по пощата — посъветва го Големия Ал. — Гледай да се видиш с Редмейн и му я дай лично. Щот’ кой мислиш имаше среща вчера с адвоката си?

Ник и Дани търпеливо зачакаха Ал да отговори на собствения си въпрос.

— Онуй копеле Лийч — отрони той най-сетне.

— Може да е съвпадение — предположи Ник.

— Не и ако адвокатът му е Спенсър Крейг.

— Откъде си толкова сигурен, че е бил тъкмо Крейг? — не се сдържа Дани и впи пръсти в рамката на леглото.

— Шибаняците често се отбиват да си шушнат със сестричките в болницата, а аз им варя чай.

— Ако продажен надзирател иска да разбере какво има на касетата — намеси се Ник, — няма защо да се питаме чие легло ще провери първо.

— И какво да правя? — отчаяно попита Дани.

— Ами осигури му я — отвърна Ник.

— Записан ли си за консултация?

— Не точно.

— Значи си тук за правен съвет?

— Не точно.

— А за какво точно си дошъл? — повиши леко глас Спенсър Крейг.

— Имам нужда от помощ, но не правна.

— Каква е тази помощ?

— Напипах страхотна възможност за голяма доставка на вино, но има проблем.

— Така ли? И какъв е той?

— Искат предплата.

— Колко?

— Десет хиляди паунда.

— Ще ми трябват няколко дни да помисля.

— Убеден съм, че ще го направите, господин Крейг, но не се бавете много, защото едни хора чакат да им дам информация, с която разполагам. — Барманът от „Дънлоп Армс“ замълча, преди да добави: — Обещах да им отговоря преди 31 май.

И тримата чуха как в бравата се завърта ключ — изненадаха се, защото до „Почивката“ оставаше цял час.

В рамката на вратата застана надзирателят Хаген.

— Претърсване на килията — обяви той. — И тримата — в коридора.

Ник, Дани и Големия Ал се отправиха към площадката пред килията. Наистина бяха изненадани, защото Хаген влезе в помещението и затвори вратата след себе си. Нямаше нищо необичайно в претърсванията. Надзирателите ги правеха често, за да търсят наркотици, алкохол, ножове и дори оръжие. Но обичайната практика бе да присъстват трима служители на затвора, а и вратата на килията оставаше отворена, за да не могат затворниците да твърдят, че намереното е подхвърлено по време на претърсването.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и Хаген се появи широко усмихнат.

— Добре, момчета — рече той. — Чисти сте.

Дани се изненада, че вижда Лийч в библиотеката, защото никога не беше идвал за книга. Може би искаше да прегледа някой вестник. Направи му впечатление, че ходи напред-назад покрай рафтовете, но очевидно не се ориентираше.