Затворник по рождение

Смъкна панталоните на новия си екип и седна на капака на тоалетната чиния. Със зъба на вилицата започна да къса едната от трите успоредни ивици на единия крачол. Работата бе пипкава и бавна и му отне повече от четирийсет минути. Най-накрая успя да измъкне дълго и тънко като конец целофанено пакетче. Вътре имаше достатъчно количество фин бял прах, който можеше да задоволи нуждите на наркоман за поне един месец. Устните му се разтегнаха в усмивка. Оставаха още пет такива тройни ленти на панталоните, което означаваше, че е осигурил печалбата си, включително и полагащото се на Хаген.

— Мортимър трябва си е намерил доставчик — съобщи Големия Ал.

— Какво те кара да мислиш така?

— До вчера не пропускаше да се яви. Докторът дори бе започнал с него програма за детокс. Днес никакъв го няма.

— Да, явно си е намерил доставчик — заключи Ник.

— И не е никой от редовните — уточни Ал. — Разпитах всички.

Дани се стовари отчаян на леглото си.

— Не се коси, Дани Бой. Ще се върне. Всички се връщат.

— Посещения! — разнесе се познатият глас и миг след това вратата се отвори широко.

Дани се присъедини към тълпата затворници, които се надяваха на посещение.

Така му се искаше да може да съобщи на Бет, че е открил доказателството, което Редмейн търсеше, за да спечели новото дело. А сега му оставаше само да се надява, че предвиждането на Ал ще се сбъдне и Мортимър пак ще опре до услугите на затворническата болница. Дано само да не бъде твърде късно.

Хората с дълги присъди много приличат на корабокрушенци — улавят се и за най-мъгливата надежда. Дани стискаше здраво юмруци, докато крачеше към крилото за посещения. Беше се зарекъл да не се издава пред Бет, че нещо не е съвсем наред. Винаги когато беше с нея, не се отпускаше. Все едно какво му костваше това, той държеше тя да не губи надежда, че рано или късно нещата ще се оправят.

Изненада се, когато чу, че ключалката на неговата килия прещраква, защото при него нямаше посещения. Трима надзиратели връхлетяха вътре. Двама го сграбчиха и го изхвърлиха от леглото. Докато падаше, сграбчи вратовръзката на единия, но тя остана в ръката му. Беше забравил, че копелетата отдавна носят само връзки с клипс, за да не могат да бъдат удушени с тях. Единият светкавично изви ръцете му назад, другият го изрита зад коленете, а третият щракна белезниците зад гърба му.

Докато падаше на каменния под, един от надзирателите го сграбчи за косата и дръпна рязко главата му назад. За по-малко от трийсет секунди той беше закопчан и изхвърлен пред килията.

— Какво искате, шибани копелета? — изсъска Лийч, когато най-сетне успя да си поеме дъх.

— Отиваш в карцера — рече един от надзирателите. — Няма да видиш дневна светлина следващите трийсет дни. — И го повлече надолу по извитата метална стълба. Коленете на затворника се удряха във всяко стъпало.

— По какво обвинение?

— Доставка на дрога — отговори вторият надзирател.

Вече бяха навлезли в района с червените коридори, който всеки затворник мразеше да вижда.

— Никога не съм се друсал, шефе, и вие го знаете — протестираше Лийч.

— Говорим за „доставка“ — процеди третият надзирател, вече в мазето.

Четиримата спряха пред врата, на която не се виждаше никакъв надпис. Един от надзирателите избра от връзката си ключ, а другите двама държаха здраво затворника. Щом вратата се отвори, те го хвърлиха с главата напред в помещение, в сравнение с което обиталището му на горния етаж изглеждаше като стая в мотел. Съвсем тънък дюшек от конски косми лежеше в средата на каменния под, в стената бе завинтен стоманен умивалник, а тоалетната — също метална и зазидана в стената — беше без вода. Без чаршаф, само с едно одеяло, без възглавница и без огледало.

— Когато излезеш оттук, Лийч, ще откриеш, че месечната ти издръжка е секнала. Никой тук не вярва, че имаш леля Мейси.

Вратата се тръшна зад него.

— Поздравления — рече Бет, щом Дани я взе в прегръдките си. Той я погледна объркано. — Говоря за изпитите ти, глупчо. Взел си всичките с отличен, точно както Ник предсказа.

Дани се усмихна. Всичко това му се струваше толкова отдавна, макар че едва ли бяха минали и няколко месеца — цяла вечност, когато си зад решетките. Беше удържал обещанието си пред Бет и бе записал и три предмета за кандидатстване в колеж.

— Какво избра? — попита тя.

— Английски, математика и икономика — отвърна Дани. — Само че възникна един проблем. — Младата жена вдигна поглед разтревожено. — По-добър съм от Ник, та се налага да викат външен човек, а тя не може да идва повече от веднъж седмично.

— Тя? — подозрително сви устни Бет.

— Госпожица Ловет е прехвърлила шейсетте — разсмя се Дани, — пенсионерка е, но си разбира от работата. Каза, че ако успея и искам да кандидатствам, ще ми даде препоръка за Свободния университет. Имай предвид, че спечеля ли делото сега, няма да имам време за…

— Когато спечелиш делото — рече Бет, — ще продължиш с изпитите, защото иначе ще излезе, че госпожица Ловет и Ник са си загубили времето.

— Цял ден ще съм в сервиза, а и имам вече някои идеи как да се подобри работата, което ще вдигне малко и печалбата.

Бет се поколеба. Баща й я беше предупредил да не повдига въпроса.

— Сервизът не върви добре — сподели тя въпреки всичко. — Може да се каже, че е пред фалит.

— Защо?

— Без теб и Бърни клиентите започнаха да се отбиват по-често при Монти Хюз на отсрещния тротоар.

— Не се тревожи, скъпа. Всичко ще се промени като изляза оттук. Мислил съм и как да се преборим с Хюз. Той трябва да е вече към шейсет и пет, нали?

Бет се усмихна на оптимизма му.

— Да не би господин Редмейн да е намерил нови доказателства?

— Възможно е, но в момента не мога да говоря. — Дани хвърли поглед към камерата за наблюдение над главите им. — Един от приятелите на Крейг, който беше в бара с него онази вечер, е тук. — Той огледа надзирателите, наредени на балкона над залата за посещения. Големия Ал го беше предупредил, че умеят да четат по устните. — Няма да казвам името му.

— За какво е тук? — попита Бет.

— Не мога да ти кажа. Просто трябва да ми вярваш.

— Каза ли на господин Редмейн?

— Писах му миналата седмица. Много внимателно, естествено, защото шибаняците отварят писмата и четат всяка дума. Исках да кажа служителите.

— Служителите!? — изуми се Бет.

— Ник казва, че трябва да отвиквам от затворническия жаргон, ако искам да започна нов живот навън.

— Значи Ник вярва, че си невинен?

— Да, и не само той. И Големия Ал, и някои от служителите тук. Вече не сме сами, Бет. — Дани хвана ръката й.

— Кога излиза Ник? — попита Бет.

— След пет-шест месеца.

— Ще поддържате ли връзка?

— Ще се опитам, но той иска да замине за Шотландия, за да бъде учител.

— С радост ще се запозная с него. — Бет сложи длан на бузата му. — Май той ще се окаже истински авер.

— Приятел — поправи я автоматично Дани. — Покани ни дори на вечеря.

Кристи се олюля в опита си да стигне до баща си и се строполи на земята. Разплака се и Дани бързо я взе на ръце.

— Не ти обръщаме внимание, нали, мъниче?

— Подай ми я — протегна ръце Бет, защото детето не се успокояваше. — Ето нещо, на което Ник не е успял да те научи.

— Дори не бих го нарекъл съвпадение — рече Големия Ал, зарадван, че най-сетне може да размени няколко думи насаме с Ник. Дани беше отишъл да се изкъпе.

Ник спря да пише.

— Така ли?

— Лийч е в карцера от тази сутрин и още утре чакам Мортимър в болницата.

— Според теб Лийч е бил доставчик, така ли?

— Както ти казах, не мога да повярвам, че е съвпадение. Ръцете му треперят, но това е обичайно, когато започваш програма за детоксикация. Според доктора този път той наистина иска да се изчисти. Така или иначе много скоро ще разберем дали Лийч е замесен.