Затворник по рождение

Дискантите се наредиха най-отпред, зад тях — тенорите и най-отзад — басите. След малко шестима униформени от „Камерън Хайлендърс“ внесоха ковчега и го положиха внимателно на поставката пред олтара. По време на службата бяха изпети всички любими химни на полковника. Завършиха с „Денят, който прати ни, Господи, угасна“. Ник сведе глава и се помоли за човека, който наистина вярваше във Всевишния, в Кралицата и в страната си.

Докато викарият произнасяше словото си в памет на покойния, Ник си спомни един от любимите изрази на баща си, който той неизменно повтаряше след погребение на някой свой колега: „Отецът беше доста щедър“.

Щом капеланът приключи с молитвите и свещеникът даде последна благословия на събралите се, енориашите, сред които бяха членовете на семейството, приятелите и представителите на военните, както и група местни жители, се събраха в двора на черквата за спускането на ковчега в гроба.

В този момент Ник за първи път забеляза един доста едър мъж, който трябва да бе около сто и двайсет килограма и никак не се вписваше в групата. Щом погледите им се срещнаха, мъжът се усмихна и Ник отговори със същото. Помъчи се да си спомни откъде го познава и се сети почти веднага: Вашингтон, на откриването на изложба в „Смитсониън“ в чест на осемдесетгодишнината на дядо му. Когато показаха и известната му колекция от пощенски марки. Само че не можеше да си спомни името му.

Спуснаха ковчега в ямата, изпълниха и последните ритуали и кланът Монкрийф се оттегли, без нито един от семейството да се приближи до сина на покойния и единствен негов наследник, ако не за друго, то поне да изкаже съболезнованията си. Един-двама от местните, които не зависеха от чичо му Хюго, се престрашиха и му стиснаха ръката. В това време старшият офицер, представител на полка, стоеше мирно и с вдигната за почест до челото ръка. Ник повдигна шапка в знак на благодарност.

Когато се отдалечи от гроба, забеляза, че Фрейзър Мънро разговаря с Дженкинс и Паско. Скоро адвокатът се отдели от тях и тръгна към него.

— Съгласиха се да ви отпуснат един час, за да обсъдим някои семейни проблеми, но отказват да ни оставят насаме. Така че аз ще пътувам с моята кола.

— Разбирам — отвърна Ник.

Благодари на капелана и се качи в полицейската кола. Миг по-късно Дженкинс и Паско се настаниха от двете му страни.

Докато колата потегляше, Ник хвърли поглед през прозореца и видя как едрият мъж пали пурата си.

— Хънсакър! — възкликна той. — Джийн Хънсакър.

— Искал си да се видим? — вместо поздрав започна Крейг.

— Свърши ми горивото — рече Лийч.

— Това, което ти доставих, би трябвало да стигне за поне шест месеца.

— Да, но един извратен шибаняк прибра всичко.

— В такъв случай най-добре да отидеш в библиотеката на затвора.

— Че защо точно там, господин Крейг?

— Вземи последния брой на „Правен преглед“, онзи дето е подвързан с кожа. В подвързията на гръбчето ще откриеш всичко, което ти е нужно. — Крейг затвори куфарчето си и се надигна да си върви.

— И още нещо — спря го Лийч.

— Какво? — с длан върху дръжката на вратата попита адвокатът.

— Приятелят на леля Мейси се е записал в програма за детокс.

— В такъв случай ще се наложи да го откажеш.

— Това може и да не реши вашия проблем.

Крейг се върна бавно обратно, но не седна.

— Накъде биеш?

— Едно птиче ми каза, че приятелят на леля Мейси е запял като канарче.

— Ами затвори му устата.

— Може да е вече късно.

— Не си играй с мен, Лийч, карай направо.

— Научих, че има запис.

Крейг се строполи на стола и се вторачи в затворника.

— Какво има на този запис?

— Пълни самопризнания… Имена, дати, места. — Лийч замълча, разбрал, че вече може да разчита на цялото внимание на адвоката. — Когато разбрах, че има и имена, ми стана ясно, че ми трябва среща с адвокат.

След известно мълчание Крейг каза:

— Мислиш ли, че можеш да се добереш до записа?

— На известна цена.

— Колко?

— Десет хиляди.

— Не е ли малко солено?

— Тия работи струват скъпо — спокойно заяви Лийч. — А и се обзалагам, че леля Мейси не разполага с план „Б“, така че май няма избор.

— Добре — кимна Крейг. — Но има и срок. Не го ли получа до трийсет и първи май, оставаш с празни ръце.

— И да не питам чие дело е насрочено за този ден, нали? — рече Лийч и се ухили злорадо.

— Изпълнението на завещанието на баща ви е поверено на нашата адвокатска кантора — започна Мънро, потропвайки с пръсти по бюрото си. — Подписано е в присъствие на мирови съдия и ще си позволя да ви посъветвам нещо: каквото и да е мнението ви за неговото съдържание, по-добре е да не го оспорвате.

— И през ум не би ми минало да се противопоставя на волята на баща си — отбеляза Ник.

— Разумно решение, сър Никълъс, ако ми позволите да отбележа. Все едно, имате право да знаете подробности от съдържанието. Тъй като времето ни притиска, ще си позволя да ви го преразкажа. — Изкашля се и продължи: — Цялото имущество на баща ви, с изключение на малки подаръци за членове на семейството, за взвода му и за някои местни благотворителни организации, минава в ръцете на чичо ви Хюго Монкрийф. На вас е оставил единствено титлата, която всъщност не е под негово разпореждане.

— Уверявам ви, господин Мънро, че това не е изненада за мен.

— Радвам се да го чуя и признавам, че изпитвам известно облекчение. Вашият дядо обаче — умен и съобразителен мъж, когото моят дядо е имал привилегията да представлява и съветва, е определил вас като единствен свой наследник на няколко имота. Баща ви направи постъпки да обезсили тези текстове, но съдът отхвърли молбата му. — Мънро се усмихна и се залови да прелиства документите на бюрото си. Най-сетне измъкна онова, което търсеше, и с доста доволен глас продължи: — Ще ви запозная само с онази част от завещанието на дядо ви, в която става дума за въпросните имоти. — Докато разлистваше документа, за да намери търсените параграфи, той намести очилата си с половинки стъкла на върха на носа си и бавно зачете: — „Оставям имението си в Шотландия, известно като «Дънброути Хол», както и жилището си в Лондон на своя внук Никълъс Алегзандър, който в момента служи с военните ни части в Косово. Разрешава се на сина ми Ангъс да се разпорежда пълноправно и по свое усмотрение с двата имота до своята смърт, когато те ще преминат в собственост на гореспоменатия ми внук.“

Мънро остави документа на бюрото и продължи:

— При обикновени обстоятелства това би ви гарантирало сериозно наследство, но за съжаление трябва да ви съобщя, че баща ви се е възползвал от думите „пълноправно и по свое усмотрение“ и е взел сериозни суми, гарантирайки за тях с тези имоти няколко месеца преди смъртта си. В случая с „Дънброути“ е взел — Мънро закачи отново на върха на носа си очилата — сумата от един милион паунда, срещу жилището на „Болтънс“ — повече от един милион. Според завещанието на баща ви, щом то бъде легализирано, тези суми ще преминат автоматично във владение на чичо ви Хюго.

— Значи въпреки добрите намерения на моя дядо, оставам с празни ръце — заключи Ник.

— Не е задължително — отбеляза Мънро. — Има много сериозен шанс да спечелите дело срещу чичо си, за да си върнете парите от тази машинация.

— Въпреки това, след като такава е била волята на баща ми, няма да заведа дело.

— Добре е да премислите решението си. — Адвокатът затрополи отново с пръсти по бюрото. — Става дума за много сериозни суми и съм сигурен, че…

— Вероятно сте прав, господин Мънро, но няма да съдя решението на баща си.

— Така да бъде — тъжно заключи възрастният мъж. — Длъжен съм да ви уведомя също, че водих кореспонденция с чичо ви, който е напълно наясно с настоящото ви положение и изрази съгласие да поеме грижата за ипотеката на тези два имота. Съгласен е също да поеме и съдебните разходи, свързани със сделката.