Затворник по рождение

— Някои от съседите събират подписка за освобождаването ти, а на стената на метростанцията откъм Боу Роуд са изписали със спрей „Дани Картрайт е невинен!“. Още никой не се е опитал да го изтрие, дори общината.

Докато слушаше новините, Дани изяде още три марса и изпи две кутийки кока-кола, защото знаеше, че няма да му разрешат да ги вземе в килията.

Искаше още малко да подържи Кристи, но тя бе заспала в ръцете на майка си. Видът на дъщеря му само засили решимостта му на всяка цена да се научи да пише и чете. Искаше да е в състояние да отговори на всеки въпрос на адвокат Редмейн и да отиде подготвен на обжалването, а и да изненада Бет, като й изпрати писмо.

— Времето за посещения изтече — обяви глас по високоговорителите.

Дани нямаше представа кога беше изтекъл най-краткият час в живота му и погледна часовника на стената. Изправи се бавно, прегърна Бет и я целуна. Знаеше, че това е най-лесният начин посетителят да ти пъхне нещо в джоба, затова беше сигурен, че в момента надзирателите не ги изпускат от поглед. Някои затворници дори гълтаха наркотиците, за да не ги открият при претърсването, преди да ги върнат в килиите.

— Довиждане, скъпи — каза му Бет, когато той я пусна.

— Довиждане — отчаяно отвърна Дани. — А, за малко да забравя.

Бръкна в джоба на панталона си и извади сгънат лист хартия. В момента, в който й подаваше писмото, до тях се появи един от надзирателите и го грабна от ръката му.

— Не е разрешено да й даваш нищо, Картрайт.

— Но това е само… — започна Дани.

— Без уговорки. Време е да си вървите, госпожо.

Дани остана загледан след Бет, която си тръгна с детето му на ръце.

— Трябва да изляза оттук — пророни той тихо.

Надзирателят отвори листа и прочете първите думи, които Дани беше написал сам на Бет: „Не след дълго ще сме отново заедно“.

Лицето му се смръщи тревожно.

— Да я подкъся отстрани и отзад ли? — попита Луис, докато следващият му клиент се настаняваше на стола.

— Не — тихо отговори Дани. — Искам прическа като на приятеля преди мен.

— Ще ти струва повече — предупреди го Луис.

— Колко?

— Колкото на Ник, десет фаса на месец.

Дани извади неразпечатан пакет „Марлборо“ от джоба на джинсите си.

— За днес и предплащам за следващия месец, ако си свършиш работата добре.

Луис се засмя, а Дани прибра обратно цигарите в джоба си.

Бръснарят обикаляше бавно около стола, оглеждаше косата на Дани и от време на време коментираше.

— Първо, трябва да я оставиш да порасне малко и да я миеш поне два или три пъти седмично — обясни той. — Ник винаги е с чиста и сресана коса. Освен това трябва да се бръснеш всеки ден, като поддържаш бакенбардите по-къси, ако искаш да изглеждаш като джентълмен. — След още оглеждане, Луис добави: — Ник си сресва косата наляво, а не като теб — надясно и това ще е първата промяна, която трябва да направим. Освен това косата му е по-светла от твоята, което не е проблем — ако редовно я изплакваш с лимонов сок, и твоята ще изсветлее.

— Колко време ще ми отнеме всичко това?

— Шест месеца, не повече. Но трябва да идваш при мен всеки месец — добави Луис.

— Няма проблем, и без това за никъде не съм тръгнал — отвърна Дани. — Запази ми час за всеки първи понеделник от месеца, защото трябва да сме приключили преди делото по обжалване. Адвокатът ми смята, че има много голямо значение как изглеждаш, когато си на подсъдимата скамейка, а аз искам да приличам на полицай, а не на престъпник.

— Добър ти е адвокатът значи — измърмори Луис, метна зелената кърпа около врата на Дани и взе ножиците.

След двайсет минути едва забележимата промяна вече бе факт.

— И не забравяй — повтори му Луис, докато държеше огледалото зад гърба на Дани, за да може той да огледа тила си. — Трябва да се бръснеш всяка сутрин и да си миеш косата с шампоан поне два пъти седмично, ако искаш да си на ниво, както би казал Ник.

— Обратно по килиите — извика господин Хаген. Изненада се, когато забеляза двамата затворници да си разменят неотворен пакет цигари.

— Намери си нов клиент за алтернативните услуги ли, Луис? — попита той и се подсмихна.

Дани и Луис не отговориха нищо.

— Странно, Картрайт. Най-малко за теб предполагах, че си педал.

23.

Минутите ставаха часове, часовете — дни, дните — седмици и така бавно и мъчително се изниза най-дългата година в живота на Дани, макар, както Бет често му напомняше, времето да не бе напълно пропиляно. След няколко месеца Дани щеше да се яви на шест изпита, за да получи удостоверение за завършено средно общо образование. Според учителя му щеше да ги вземе с пълен отличен. Бет го бе попитала кои предмети си е избрал за кандидатстване в колеж.

— Ще ме пуснат много преди да се наложи да реша — бе обещал той.

— Въпреки това настоявам да се явиш — каза тя.

С Кристи го посещаваха всяка първа неделя от месеца и в последно време Бет говореше най-вече за предстоящото дело в Апелативния съд. Истината беше, че дата още не бе насрочена. Господин Редмейн упорито търсеше нови доказателства, защото, както бе признал, без тях шансовете им да спечелят бяха минимални. Наскоро Дани бе прочел доклад на Вътрешно министерство, според който 97 процента от молбите като неговата биваха отхвърляни и само 3 процента от осъдените на дълъг срок получаваха незначително намаляване на присъдите. Опита се да не мисли какво ще стане, ако жалбата му бъде отхвърлена. Какво щеше да стане с Бет и Кристи, ако трябваше да лежи още двайсет и една години? Бет никога не повдигаше въпроса, но Дани вече беше решил, че за нищо на света присъдата няма да е и за тримата.

Беше разбрал, че затворниците с дълги присъди, както и доживотните, се делят на две категории: такива, които напълно се изолират от живота навън — никакви писма, никакви обаждания или посещения, и другите — които като приковани на легло инвалиди се превръщат в тежест за семействата си до края на дните си. Вече знаеше по кой от двата пътя ще поеме, ако нищо не излезеше от обжалването.

„Доктор Бересфорд загива при катастрофа“, гласеше заглавие на първа страница на „Сънди Мейл“. По-нататък в статията се съобщаваше, че звездата на Лорънс Девънпорт е започнала да губи блясъка си и продуцентите на „По лекарско предписание“ са решили да го освободят от сериала. Планираше се да загине в катастрофа с пиян шофьор. Щял да бъде откаран в болницата, където работи и сестра Петъл, на която той бе обърнал гръб заради съобщението й, че е бременна от него. Тя щяла да се опита да спаси живота му, но уви…

Телефонът в кабинета на Спенсър Крейг иззвъня. Никак не се изненада, когато чу отсреща гласа на Джералд Пейн.

— Видя ли вестниците?

— Да — отговори Крейг. — Честно казано, изобщо не съм изненадан. Зрителският интерес е намалял чувствително през последната година и очевидно се опитват да привлекат отново вниманието на хората.

— Изритат ли го, Лари трудно ще получи нова роля. Няма да е добре, ако се върне отново към бутилката.

— Не ми се ще да обсъждаме това по телефона, Джералд. Да се срещнем някъде тия дни.

Крейг отвори бележника с ангажиментите си и с неудоволствие забеляза, че няколко дни поред са напълно свободни. Преди време нещата съвсем не стояха така.

Дежурният остави вещите на задържания на плота, за да може колегата му да направи опис в дневника: игла, малко пликче с бял прах, кутийка кибрит, лъжица, вратовръзка и банкнота от пет паунда.

— Имаме ли име или документ за самоличност? — попита колегата.

— Не — отговори дежурният полицай и хвърли поглед към свитата на кълбо фигура на пейката пред него. — Какъв е смисълът да изпращат тоя нещастник в затвора?

— Законът си е закон, човече. Нашата работа е да го прилагаме, а не да го обсъждаме.