Сестра

— Не отговорих на обаждането й, а по-късно забравих да й позвъня — гласът ми едва се чуваше от срам.

— Бебето е избързало с три седмици, нямало е как да го предположиш.

Но аз трябваше да се досетя.

— Освен това двадесет и първи януари бе денят, в който те повишиха — продължи Тод. — Разбира се, че умът ти е бил зает с други работи. — Звучеше ми почти приповдигнато. Собственоръчно ми беше намерил оправдание.

— Как съм могла да забравя?

— Тя не е казала, че е важно. Дори не ти е оставила съобщение.

Като оправдаваше мен, прехвърляше отговорността върху теб.

— Не е било нужно да казва, че е важно. А и какво съобщение би могла да остави на една секретарка? Че бебето й е умряло ли?

Говорех му троснато, опитвах се да отместя част от вината към него. Но, разбира се, вината си е изцяло моя, не може да бъде поделена.

— После сте отишли в Мейн? — пита господин Райт.

— Да, уредихме го в последната минута, щяхме да отсъстваме само няколко дни. А бебето й трябваше да се роди чак след три седмици. — Не мога да се понасям заради този свой жалък опит да запазя добрия си имидж. — Сметката й показваше, че предния ден е умряла и че сутринта преди смъртта си е звъняла в офиса и апартамента ми петнадесет пъти.

Видях колоната цифри — всичките мои — и всеки ред беше напомняне, че съм те изоставила, сочеше обвинително към мен отново и отново, и отново.

— Обажданията в апартамента ми са били с продължителност няколко секунди.

До момента, в който едното от обажданията ти беше включило телефонния секретар. Трябваше да оставим съобщение, че заминаваме, но не го направихме не защото се бяхме понесли на крилата на спонтанността, а защото го бяхме преценили като риск. Да не разтръбяваме наляво и надясно, че ни няма вкъщи. Не помня кой го беше казал, Тод или аз.

Помислих, че си предположила, че скоро ще се върнем, иначе би оставила съобщение. А може би просто не си могла да понесеш да ми кажеш съкрушителната новина, без първо да чуеш гласа ми.

— Един господ знае колко пъти се е опитвала да се свърже с мобилния ми телефон. Бях го изключила, защото там, където бяхме отседнали, нямаше обхват.

— Но се опитахте да й позвъните?

Мисля, че задава въпроса си само от добро сърце.

— Да. Но в хижата нямаше телефон, а мобилният ми нямаше обхват, така че можех да й се обаждам единствено когато отивахме на ресторант. Опитах на няколко пъти, но телефонът й вечно даваше заето. Мислех, че бъбри с приятелите си или че го е изключила, за да се концентрира върху рисуването.

Но нямам никакво оправдание. Трябваше да говоря с теб още първия път, когато ме беше потърсила. И тъй като не го направих, трябваше незабавно да ти се обадя обратно, и да продължа да звъня, докато не се свържа. А ако не успеех да се свържа, трябваше да предупредя някого да отиде до апартамента ти и да провери какво става, а после да хвана първия полет до Лондон.

Устата ми беше прекалено пресъхнала, за да говоря.

Господин Райт стана:

— Ще ви донеса чаша вода.

Щом вратата се затваря зад гърба му, ставам и започвам да кръстосвам из стаята, сякаш мога да оставя вината зад гърба си. Но докато ходя, тя ме следва по петите — грозна сянка, създадена от самата мен.

Преди да се случи всичко това бях уверена, че съм загрижен, съпричастен човек, отворен за другите. Педантично помнех рождени дни (всяка година прехвърлях датите от бележника си с рождените дни върху новия календар); добросъвестно изпращах благодарствени картички (предварително закупени и складирани на дъното на чекмеджето ми). Но виждайки номера си в телефонната ти разпечатка осъзнах, че изобщо не ми е пукало за другите. Не забравях дреболиите в живота, но когато ставаше дума за важните неща, се държах егоистично и жестоко пренебрежително.

Чувам въпроса ти, който настоява за отговор: защо, когато детектив Финбъро ми каза, че си родила, не разбрах, че не си била в състояние да ми се обадиш и да ми кажеш? Защо се бях фокусирала върху факта, че не се беше обърнала към мен, вместо да осъзная, че аз самата бях направила това невъзможно? Защото тогава още мислех, че си жива. Преди да стигна до Лондон не знаех, че си била убита. По-късно, когато тялото ти беше открито, не бях в състояние да разсъждавам логично или да свържа събитията едно с друго.

Не мога да си представя какво трябва да си мислиш за мен. (Не мога или не смея?) Трябва да си изненадана, че не започнах това писмо до теб с извинение, а след това с обяснение, та да разбереш защо съм те пренебрегнала. Истината е, че тъй като ми липсва смелост, го отлагах колкото се може по-дълго, съзнавайки, че не мога да ти предложа обяснения.

Бих направила всичко, за да получа втори шанс, Тес. Но за разлика от историите в книгите ни, в реалния живот няма как да полетя покрай втората звезда отдясно и да вляза през отворения прозорец, за да те заваря жива в леглото. Не мога да преплувам обратно през седмиците и дните, да се върна в спалнята си, където ме очаква топлата ми вечеря и където съм получила прошка. Няма ново начало. Няма втори шанс.

Ти ме потърси, а аз не бях там.

Мъртва си. Ако бях говорила с тебе тогава, сега щеше да си жива.

Толкова е просто.

Извинявай.

10

Господин Райт се връща с чаша вода. Спомням си, че жена му е починала в автомобилна катастрофа. Може би вината е била негова, може би е шофирал, след като е пил или само за миг се е разсеял — сянката на моята вина ще се чувства по-добре в компанията на чужда такава. Но не мога да го попитам. Вместо това изпивам водата, а той отново включва касетофона:

— Значи сте знаели, че Тес ви е търсила.

— Да.

— И че през цялото време сте били права.

— Да.

Във вината имало и друга страна. Ти ме беше потърсила за помощ, близки бяхме, познавах те и следователно можех да съм абсолютно уверена в убеждението си, че не си се самоубила. Тази моя увереност трепвала ли е някога? Само малко. Когато си мислех, че не си ми казала за бебето; когато си мислех, че не си ме потърсила, макар да си била уплашена. Тогава поставях под въпрос близостта ни и се чудех дали в крайна сметка наистина те познавам. После тихо, само в себе си, се чудех дали наистина си ценяла живота толкова много, че да не посегнеш на него? Опитите ти да се свържеш с мен означаваха, че отговорът, колкото и мъчително получен да бе, беше безпрекословно „да“.

На следващата сутрин се събудих толкова рано, че навън все още беше нощ. Помислих си дали да не взема една от приспивателните таблетки, за да избягам не толкова от вината, колкото от мъката, но не можех да постъпя толкова страхливо. Станах от леглото, като внимавах да не събудя Тод, и излязох навън с надеждата да избягам от собствените си мисли или поне да намеря нещо, с което да се разсея.

Когато отворих входната врата, видях Еймиъс да слага найлонови торбички върху саксиите ти, светейки си с фенерче. Трябва да бе забелязал силуета ми на фона на осветения правоъгълник на вратата.

— Вятърът издуха някои от тях през нощта — каза ми той. — Затова трябва да ги върна обратно по местата им, преди да са се съсипали нацяло.

Спомних си как наскоро беше засаждал луковици на нарциси в замръзналата земя. Още от самото начало тези луковици нямаха никакъв шанс. Не исках да го разстройвам, но и не исках да подхранвам напразните му надежди, че парниците му от найлонови торбички ще се окажат ефикасни, затова промених темата:

— По това време на деня е много тихо, нали?

— Чакай да дойде пролетта, тогава тук настъпва истинска глъч.

Трябва да съм му се сторила объркана, защото обясни:

— Сутрешният хор. Не съм сигурен защо птиците са си харесали именно тази улица, но по някаква известна само на тях причина наистина я харесват.

— Никога не съм разбирала за какво всъщност е сутрешният хор. — Дали поддържах разговора, за да се шегувам със стареца, или за да избягам от мислите си?