Сестра

Зная, че искаш да знаеш от какво ми е толкова зле, и ще ти кажа, когато стигнем до точния момент от историята — момента, в който твоята история става и моя. Дотогава ще се опитам да не мисля за причината, защото мислите ми, каквито са страхливки, подвиват опашка и бягат надалеч от нея.

Силна музика прекъсва монолога ми. Близо до апартамента съм и през прозореца без перде виждам как Кася танцува на един диск със златните хитове на седемдесетте. Тя ме забелязва и миг по-късно се появява на входа. Хваща ме за ръката и даже не ме оставя да си сваля палтото, преди да се опита да накара и мен да затанцувам. Всъщност винаги го прави: „Танцуване много добро за тяло“. Но днес, тъй като не съм в състояние да танцувам, се извинявам и сядам на дивана да гледам. Докато танцува с усмихнато и потно лице и през смях обяснява, че на бебето му харесва, Кася изглежда в блажено неведение за проблемите, срещу които ще се изправи в ролята си на безработна самотна майка полякиня.

На горния етаж Еймиъс тактува с крак по тавана ни, следвайки ритъма на музиката. Първия път, когато го направи, си помислих, че иска да намалим звука. Но на него му харесва. Казва, че в къщата било твърде тихо, преди Кася да се нанесе. Най-сетне принуждавам останалата без дъх Кася да престане да танцува и да хапне нещо с мен.

Докато тя гледа телевизия, аз давам на Пудинг купичка мляко, после изнасям една лейка в задната ти градина, като оставям вратата леко открехната, за да виждам. Започва да се стъмва и захлажда, пролетното слънце не е достатъчно силно, за да сгрее достатъчно въздуха, та да стигне и за вечерта. През оградата забелязвам, че съседите ти имат същия двор като твоя, но държат в него три казана за боклук на колелца. Докато поливам мъртвите растения и голата земя, по навик се чудя защо го правя. Съседите ти с казаните трябва да ме смятат за абсурдна. Аз самата мисля, че съм абсурдна. Изведнъж, като през магически фокус, забелязвам дребни зелени кълнове сред мъртвите вейки. Изпълват ме вълнение и удивление. Отварям широко кухненската врата, за да осветя малката градинка. От всички растения, които бяха мъртви, са поникнали същите мънички зелени кълнове. По-далеч, в сивата пръст, са сноповете тъмночервени листа на божура, който и това лято ще разцъфне отново с цялата си пищна красота.

Най-сетне разбирам страстта ви с мама към градинарството. То е сезонно чудо. Всичкото това здраве и растеж, и нов живот, и обновяване. Нищо чудно, че политици и религии си присвояват и прибавят към имиджа си зелените клонки и представата за пролетта. Тази вечер аз също употребявам тази представа така, както ми отърва, и си позволявам надеждата, че в крайна сметка смъртта може и да не е краят на всичко; че някъде, както в любимите книги на Лео за Нарния, има рай, където Бялата вещица е мъртва и статуите оживяват. Тази вечер това не изглежда чак толкова невероятно.

9

Петък

Макар че закъснявам, вървя бавно към следствената служба. Има три неща, които намирам за особено трудни при разказването на тази история. Вече съм приключила с първото — намирането на тялото ти — и това, което предстои, е следващото. Звучи тривиално — всичко на всичко една сметка, — но ефектът от нея беше съкрушителен. Докато се влача, чувам гласа на мама да ми напомня, че вече е девет без десет, че ще закъснеем — хайде, Биатрис. После ти прехвърчаш покрай нас с колелото си, раницата ти е закачена на едната дръжка, очите ти блестят от щастие; пешеходците се усмихват, когато профучаваш покрай тях, оставяйки свеж полъх след себе си. Не разполагаме с цял ден, Биатрис. Но ти знаеше, че всъщност беше точно обратното, и сграбчваше деня момент след момент.

Стигам до офиса на господин Райт и без да каже нито дума за закъснението ми, той ми подава пластмасова чаша кафе, което сигурно е купил от машината до асансьора. Благодарна съм му, че се е сетил, и знам, че една частица от моята неохота да му разкажа следващия епизод от историята се дължи на факта, че не искам той да си помисли нещо лошо за мен.

Двамата с Тод седяхме до евтината ти маса, а пред нас се издигаше на купчина пощата ти. Намирах сортирането на деловата ти кореспонденция за странно успокояващо. Винаги съм правела списъци и твоята поща представляваше леснопостижим списък с отметки. Започнахме с червените сметки, които бяха спешни, после стигнахме до не чак толкова наложителните. Подобно на мен, Тод е свикнал с бюрокрацията в живота и докато работехме заедно, се усетих свързана с него за първи път, откакто беше пристигнал в Лондон. Спомних си защо бяхме заедно и как малките неща от ежедневието оформяха мост помежду ни. Нашата връзка беше банална, основаваше се по-скоро на практически детайли, отколкото на страст, но аз все още ценях нейното дребнодневие. Тод отиде да разговаря с Еймиъс за „споразумението по наемането на жилището“, макар да му казах, че според мен подобно нещо едва ли съществуваше. Той отбеляза — напълно разумно, помислих си, — че няма да разберем, ако не го попитаме.

Вратата се затвори зад гърба му и аз отворих следващата сметка. Чувствах се възможно най-спокойна от смъртта ти насам. Почти можех да си представя, че си правя чаша кафе, докато работя и превключвам на Радио 4. Радвах се на миг нормалност и в този кратък момент можех да си представя време без скръб.

— Извадих кредитната си карта, за да платя телефонната й сметка. Понеже беше загубила мобилния си телефон, всеки месец плащах тази на домашния й. Това беше моят подарък за рождения й ден и тя беше възразила, че е твърде щедър, но аз го правех и заради самата себе си.

Казах ти, че искам да съм сигурна, че можеш да ми се обаждаш и да говориш толкова дълго, колкото искаш, без да се притесняваш за пари. Онова, което не ти казах, бе, че исках да съм сигурна, че ако аз исках да ти се обадя, телефонът ти няма да е прекъснат.

— Тази сметка беше по-голяма, отколкото предишния месец. Беше подробна, затова реших да я прегледам. — Думите ми са забавени, провлачени. — Видях, че е звъняла на мобилния ми телефон на двадесет и първи януари. Обаждането е било в един часа следобед нейно време, осем сутринта нюйоркско, така че сигурно съм била в метрото на път за офиса. — Трябва да го направя наведнъж, без да спирам, иначе няма да съм в състояние да започна отново. — Беше денят, в който бе родила Хавиер. Сигурно се беше опитала да ми се обади, когато болките са почнали. — Млъквам само за момент, не поглеждам към лицето на господин Райт, продължавам: — Следващото й обаждане до мен беше от девет вечерта нейно време, четири следобед — мое.

— Осем часа по-късно. Защо, мислите, е имало такава дълга пауза?

— Тя нямаше мобилен телефон, така че веднъж щом е излязла от апартамента си, за да отиде в болницата, й е било трудно да ми позвъни. Пък и не е било спешно. Искам да кажа, нямаше да имам време да пристигна до тук и да съм с нея по време на раждането.

Гласът ми става толкова тих, че господин Райт трябва да се наведе към мен, за да ме чува.

— Второто обаждане трябва да е било, след като се е прибрала от болницата. Звъняла ми е, за да ми каже за Хавиер. Разговорът е продължил дванадесет минути и двадесет секунди.

— Какво ви каза? — пита той.

Устата ми внезапно пресъхва. Нямам нужното количество слюнка, за да мога да говоря. Отпивам глътка студено кафе, но продължавам да усещам сухота в устата си:

— Не говорих с нея.

— Сигурно не си била в офиса, скъпа. Или си присъствала на някоя служебна среща — каза Тод. Беше се върнал от Еймиъс, изумен, че си си плащала наема под формата на картини, и ме бе заварил избухнала в плач.

— Не, там бях.

Бях се върнала в офиса си след един брифинг в дизайнерския отдел, който се беше оказал по-дълъг от очакваното. Смътно си спомних как Триш ми беше казала, че чакаш на телефона и че шефът иска да ме види. Помолих я да ти предаде, че ще ти се обадя по-късно. Мисля, че дори си го записах и залепих бележката на компютъра си, преди да изляза. Може би именно заради това бях забравила, защото си го бях записала и нямаше нужда да го помня. Но нямам извинения. Нито едно.