Затворник по рождение

— Убил ли си някой?

— Не, но един албанец загина, а друг беше ранен заради моя грешка. — Сега беше ред на Дани да замълчи. — Моят взвод трябваше да охранява група сърби, обвинени в етническа чистка. По време на дежурството ми се появи група албански партизани — обикаляха с кола около лагера ни и стреляха във въздуха с калашниците си, за да отпразнуват залавянето на сърбите. Когато колата се приближи опасно близо, предупредих водача им, че трябва да се оттеглят. Той не ми обърна никакво внимание и аз наредих на сержанта да изстреля няколко предупредителни изстрела. Резултатът беше, че двама от тях бяха тежко ранени, а единият почина по-късно в болницата.

— Значи ти самият не си убил никой?

— Никого. Казва се никого.

— Никого — повтори Дани.

— Не, не съм, но аз бях дежурен.

— И за това са ти дали осем години?

Ник не отговори.

— И аз по едно време си мислех да отида в армията.

— От теб щеше да стане дяволски добър войник.

— Само че Бет беше против.

Ник се усмихна.

— Каза, че не искала да ме няма с месеци, а и щяла да умре от притеснение. Каква ирония!

— Много уместна употреба на думата „ирония“.

— А как така не получаваш ник’ви писма?

— Никакви.

— Как така не получаваш никакви писма? — повтори въпроса си Дани. — Как се пише „получавам“? П-о-л-о-ч-а-в-а-м.

— Не, п-о-л-у-ч-а-в-а-м. Опитай се да го запомниш. — Последва дълга пауза, преди Ник да отговори на въпроса на Дани. — След делото не съм правил никакви опити да поддържам връзка със семейството си, нито пък те са правили.

— Дори майка ти и баща ти? — учуди се Дани.

— Майка ми е починала при раждането ми.

— Съжалявам. А баща ти жив ли е?

— Доколкото знам — да, но той беше полковник в същия взвод, в който служех и аз. Не ми е проговорил, откакто започна процесът срещу мен.

— Това е малко прекалено.

— Армията е смисълът на целия му живот. Аз трябваше да следвам неговите стъпки и да стана командир, а не да бъда осъден от военния съд.

— Имаш ли братя или сестри?

— Не.

— Лели и чичовци?

— Един чичо и две лели. По-малкият брат на баща ми и жена му живеят в Шотландия. Имам и леля в Канада, но никога не съм я виждал.

— Никакви други роднинства?

— Казва се роднини — поправи го Ник. — Не, няма други. Единственият, когото обичах, беше дядо ми, но той почина преди няколко години.

— И той ли беше военен? — попита Дани.

— Не, беше пират — през смях отговори Ник.

Дани не се засмя.

— Какъв пират?

— Продавал оръжие на американците през Втората световна война; направил състояние — достатъчно, за да не работи повече, — оттеглил се в Шотландия, купил си имот и станал земевладелец.

— Земевладелец? Това значи ли, че си богат?

— За съжаление не — отговори Ник. — Баща ми успя да пропилее наследството си, докато беше командир на полк. Все повтаряше: „Трябва да поддържаме стандарта си, момчето ми“. Каквото остана, потъна за издръжка на имотите.

— Значи нямаш пукната пара? Като мен?

— Не — отвърна Ник. — Аз не съм като теб. Ти по-скоро приличаш на дядо ми. И не би направил грешката, която допуснах аз.

— Но аз съм осъден на двайсет и две години, които ще прекарам тука — възрази Дани.

— Казва се тук — поправи го Ник.

— Тук — повтори Дани.

— Но за разлика от мен, ти не би трябвало да си тук — тихо рече Ник.

— Наистина ли мислиш така? — Дани не можа да скрие изненадата си.

— Не го вярвах, докато не прочетох писмото на Бет. А очевидно адвокат Редмейн също смята, че заседателите са взели погрешно решение.

— Какво е това на врата ти? — попита Дани.

Големия Ал се стресна, изръмжа, стана от леглото, свали си боксерките и се отпусна върху тоалетната чиния. Когато пусна водата, Дани и Ник се опитаха да заспят, преди да започне хъркането.

Бет усети болката, докато пътуваше в автобуса. Бебето трябваше да се появи след три седмици, но тя веднага си даде сметка, че е най-добре веднага да иде в някоя болница, ако не иска да роди първото си дете в автобус по линия двайсет и пет.

— Помогнете ми — изпъшка тя, когато я преряза за втори път.

Двете възрастни жени, които седяха пред нея, се обърнаха едновременно.

— Започва ли се? — попита едната.

— Няма никакво съмнение — рече другата. — Вие кажете на шофьора, а аз ще й помогна да слезе.

Ник подаде десет цигари на Луис, след като бръснарят изчетка космите от раменете му.

— Благодаря ти, Луис — каза Ник, все едно че се намираше при личния си фризьор в салон „Тръмпърс“ на Кързън стрийт.

— За мен е удоволствие, господине — официално му отговори Луис, докато връзваше кърпата на врата на следващия си клиент.

— А вие какво ще желаете? — попита Луис и прокара пръсти през гъстата къса коса на Дани.

— Това можеш да го оставиш — обясни Дани и махна ръката му от главата си. — Искам само да я скъсиш отстрани и отзад.

— Ще ти отива — съгласи се Луис, взе ножицата и огледа по-отблизо косата му.

След осем минути приключи с подстрижката и подаде на Дани огледало, за да огледа врата си.

— Не е зле — призна Дани, когато се разнесе глас:

— Край на почивката. Всички по килиите.

Дани пъхна пет цигари в ръката на Луис точно когато надзирателят се приближи към тях.

— Шефе, а ти какво ще искаш? По-късо отстрани и отзад? — пошегува се Дани, докато оглеждаше плешивата глава на господин Хаген.

— Не се закачай с мен, Картрайт. Прибирай се в килията, ако не искаш да те докладвам.

Хаген прибра ножиците, машинката, четката, бръснача и различните по размер гребени в метална кутия. Заключи я и я отнесе.

— Ще се видим след месец — рече Луис, докато Дани бързаше към килията си.

21.

Гласът отвън оповестяваше, че е време за църква.

Дани и Ник зачакаха пред вратата, докато Големия Ал хъркаше щастливо, воден от убеждението си, че докато спиш, не си в затвора.

Тежкият ключ се завъртя в бравата и вратата се отвори. Дани и Ник се сляха с множеството, тръгнало към параклиса на затвора.

— Вярваш ли в Господ? — попита Дани, докато слизаха по витата метална стълба към приземния етаж.

— Не — отговори Ник. — Аз съм агностик.

— Какво значи това?

— Агностик е човек, който вярва, че няма как да знаем дали Господ съществува, или не, за разлика от атеиста, който е сигурен, че няма Бог. Но пък е много добро извинение да прекараш един час извън килията всяка неделя, а и обичам да пея. Освен това падрето тук изнася прекрасни служби, макар да отделя прекомерно голямо внимание на разкаянието.

— Какво е „падре“?

— Така наричат свещениците в армията.

— А „прекомерно“?

— Прекалено много, повече от необходимото.

— Двамата с Бет сме римокатолици.

— Казва се: „Двамата с Бет сме католици“.

— Двамата с Бет сме католици — повтори Дани. — Затова знаем Библията наизуст, въпреки че не мога да чета.

— Не ти ли омръзва постоянно да те поправям?

— Понякога — призна Дани. — Обаче знам, че Бет много ще се зарадва, че се уча да пиша, да чета и да говоря правилно. Тя винаги е казвала, че трябва да се образовам.

— Тя ще дойде ли следобед на посещение?

— Да — усмихна се Дани. — Нямам търпение да я видя.

Двамата стигнаха входа на параклиса, където се наредиха на опашка, за да бъдат претърсени, преди да ги пуснат да влязат.

— Защо ще ни претърсват? — попита Дани.

— Защото това е един от малкото поводи затворници от четирите блока да се съберат и могат да си разменят наркотици или информация.

Стигнаха до края на опашката, където ги претърсиха двама надзиратели — ниска жена на около четиридесет години, която изглеждаше, сякаш отдавна е на диета със затворническа храна, и по-млад мъж, който явно прекарваше много време на лежанката за вдигане на тежести. Повечето от затворниците се бутаха, за да бъдат претърсени от жената.